Даниъл Силва
Предателят (57)

57. Летище Шанън, Ирландия

Името Арън Дейвис от президентската служба за предварителна подготовка към Белия дом им беше непознато. Обаче заповедта, която бяха получили, беше недвусмислена. Трябваше да го вземат по време на спирането за зареждане с гориво в Шанън и да го закарат благополучно в Москва. И не се опитвайте да говорите с него по време на полета. Той не е от разговорливите. Те не попитаха защо. Бяха от тайните служби.

Никога не им казаха истинското му име или коя е родината му. Така и не узнаха, че тайнственият им пасажер беше легенда или че бе прекарал изминалите четиридесет и осем часа в Лондон, ангажиран с предварителна работа от съвсем друго естество, като сновеше между Гроувнър Скуеър и израелското посолство в Кенсингтън. Макар че бе видимо уморен и напрегнат, всички онези, които срещнаха Габриел през този период, по-късно щяха да си спомнят неговото изключително самообладание. Той нито веднъж не се ядоса, казваха те. Нито веднъж не показа слабост. Хората от екипа му, физически изтощени след две седмици работа на терен, откликваха със светкавична скорост на спокойния му, но неумолим натиск. Само дванадесет часа след като бе позвънил на Елена Харкова, половината бяха на терена в Москва с провесени на шията акредитиви и непокътнато прикритие. Останалите се присъединиха към тях по-късно същата вечер, в това число и шефът на „Специални операции“ — Узи Навот. Нито една друга служба на света не би изпратила толкова високопоставен служител на терен в толкова враждебна страна. Но пък и нито една друга служба не беше точно като израелската.

Шамрон остана край Габриел през цялото време, освен през няколкото часа, когато отскочи отново до Париж, за да успокои Сергей Коровин. Иван ставаше нервен. Ставаше подозрителен за всичко. Той не разбираше защо трябва да чака до петък, за да си върне децата. „Той иска да го направи сега — каза Коровин. — Иска всичко да приключи“. Ари не каза на стария си приятел, че вече знае това, нито че от АНС бяха така любезни да му предоставят оригиналния запис и превода на разговора. Вместо това, увери руснака, че няма нужда да се тревожи. Елена просто се нуждаела от малко време, за да подготви децата и себе си за предстоящата раздяла. „Със сигурност дори и чудовище като Иван може да разбере колко трудно ще бъде това за нея“. Що се отнася до графика, Шамрон даде ясно да се разбере, че няма да има промяна: в два часа следобед пред „Андрюс“, в девет часа сутринта в Конаково, в девет сутринта пред израелското посолство в Москва. Няма Иван, няма деца. Няма Киара, няма безопасно място на земята за нито един руски агент. „И не забравяй, Сергей, искаме да бъде върнат и Григорий“.

Макар че се опита да не го показва, срещата в Париж бе силно разтревожила Шамрон. Маневрата на Габриел несъмнено бе извадила от равновесие Иван. Но също така го бе накарала да заподозре капан. Благоприятната възможност за Габриел щеше да бъде кратка, не повече от няколко минути. Трябваше да действат бързо и решително. Това бяха думите, които Ари каза на Алон късно вечерта в сряда, докато седяха заедно на задната седалка на колата на ЦРУ, спряна на шибаната от дъжда писта на летище Шанън.

Багажът на Габриел бе сложен на седалката между тях, очите му бяха приковани върху мощния „С-17 Глоубмастър“, който скоро щеше да го закара в Москва. Шамрон пушеше, независимо че шофьорът от ЦРУ неколкократно го бе помолил да не го прави, и извърши още веднъж цялостен преглед на операцията. Макар и изтощен, Габриел го слушаше търпеливо. Инструктажът бе от по-голяма полза за Ари, отколкото за него. Мемунехът щеше да прекара следващите четиридесет и осем часа, като наблюдава безпомощно от лондонската централа на ЦРУ. Това бе последната му възможност да шепне наставления в ухото на Габриел и той безцеремонно се възползва от нея. Алон му позволи да го направи, защото имаше нужда да чуе гласа на Стареца още веднъж, преди да се качи на самолета. От този глас Габриел черпеше смелост, вяра. Той го караше да мисли, че операцията може действително да проработи, въпреки че всичко останало му подсказваше, че е обречена на провал.

— Щом ги качиш в колата, не спирай. Убий всеки, когото се наложи да убиеш. Имам предвид, наистина всеки. По-късно ще оправим бъркотията. Винаги го правим.

Точно тогава на прозореца се почука. Беше ескортиращият го агент от ЦРУ, който съобщи, че самолетът е готов. Габриел целуна Шамрон по бузата и му каза да не пуши прекалено много. После слезе от колата и тръгна към глоубмастъра под проливния дъжд.

* * *

Засега той беше американец, макар че не можеше да говори съвсем като такъв. Носеше американски куфар, пълен с американски дрехи. Имаше американски телефон, в който бяха записани американски номера, американски смартфон „Блекбъри“, в който бяха съхранени американски имейли. Носеше и втори джобен компютър с функции, каквито нямаха обикновените модели, но той принадлежеше на друг. На момче от Долината на Израил. Момче, което щеше да стане художник, ако не беше бандата палестински терористи, известна с името „Черният септември“. Тази нощ това момче не съществуваше. То беше изгубена във времето картина. Сега той беше Арън Дейвис от президентската служба за предварителна подготовка към Белия дом и имаше пълен джоб с акредитиви, които да го докажат. Сега мислеше по американски и мечтите му бяха американски. Той беше американец, макар че не можеше да говори съвсем като американец, нито да се държи като такъв.

Както се оказа, в самолета имаше не една, а две президентски лимузини заедно с три бронирани джипа. Началникът на екипа от тайните служби беше жена, която съпроводи Габриел до седалка близо до средата на самолета и му даде да облече една шуба, за да се предпази от лютия студ. За голяма своя изненада, Алон успя да си открадне малко от така нужния му сън, макар че един американски агент по-късно щеше да отбележи, че той като че ли се е размърдал точно в момента, когато самолетът е навлязъл в руското въздушно пространство. Габриел се сепна и се събуди петнайсет минути преди кацането и докато самолетът се спускаше към Шереметево, си помисли за Киара. Как ли я бяха докарали в Русия? Била ли е вързана и със запушена уста? В съзнание ли е била? Или е била упоена? Когато колелата докоснаха земята, той прогони тези мисли от ума си. „Няма Киара — каза си. — Няма Иван“. Имаше само Арън Дейвис, служител на американския президент, мечтател с американски мечти, на когото само след минути му предстоеше първата му среща с руските власти.

Те чакаха на тъмната писта, като потропваха с крака заради лютия студ, докато Габриел и хората от тайните служби слизаха един зад друг по задната товарна рампа на самолета. До руската делегация стояха двама служители от американското посолство, единият от които бе таен агент на ЦРУ с дипломатическо прикритие. Руснаците посрещнаха Алон с топли ръкостискания и усмивки, после хвърлиха бегъл поглед на паспорта му, преди да го подпечатат. В отговор Габриел даде на всеки малък подарък като знак на американската добра воля — копчета за ръкавели с релефно изображение на Белия дом. Пет минути по-късно той седеше на задната седалка на кола на посолството, която се носеше с пълна скорост по Ленинградски проспект към центъра на града.

Размерът винаги е бил от значение за руснаците и когато и човек да отиде там, открива, че почти всичко е най-голямото: най-голямата страна, най-голямата камбана, най-големият плувен басейн. Ако Ленинградски проспект не беше най-голямата улица на света, то със сигурност бе сред най-грозните — една мешавица от рушащи се жилищни блокове и чудовищни сталинистки постройки, осветени от безброй неонови реклами и жълти улични лампи. Капитализъм и комунизъм бяха влезли в бурна колизия на проспекта и резултатът бе урбанистичен кошмар. Националните знамена на страните от Г-8, които руснаците така грижливо бяха провесили, приличаха повече на предупредителни флагове за съдбата, която ги очакваше, ако не сложеха в ред финансовите си институции.

Габриел почувства как мускулите на корема му постепенно се напрягаха, докато колата наближаваше Кремъл. Когато минаха край стадион „Динамо“, човекът от ЦРУ му подаде сателитна снимка на дачата в брезовата гора. Имаше три рейндж роувъра вместо два и отвън ясно се виждаха четирима мъже. Погледът на Алон отново бе привлечен от успоредните падини в гората близо до къщата. Личеше, че има промяна от последното минаване на сателита. В края на едната падина имаше тъмно петно, сякаш снежната покривка наскоро е била нарушена.

Когато върна снимката на човека от ЦРУ, колата вече се движеше по улица „Тверская“. Право пред тях се издигаше ъгловата Водовзводна кула на Кремъл; нейната червена звезда изглеждаше странно — като емблемата на известна холандска бира, която сега се лееше обилно в кръчмите на Москва. Край прозореца на Габриел профуча тъмният офис на туристическата агенция „Галактика“, после страничната уличка, където приятелят на Виктор Орлов — Анатолий, бе чакал, за да заведе Ирина на вечеря.

На стотина метра след офиса на Ирина улица „Тверская“ се вливаше в булеварда с дванадесет платна „Охотни Ряд“. Те завиха наляво и профучаха край Държавната дума — долната камара на руския парламент, и Болшой театър. Следващата забележителност, която видя Алон, бе осветената крепост от жълт камък, която се извисяваше точно отпред на Лубянския площад — бившата щабквартира на КГБ, сега седалище на неговия вътрешен приемник — ФСБ. Във всяка друга страна сградата щеше да бъде взривена на парчета и ужасите й да бъдат изложени на целебната дневна светлина. Но не и в Русия. Те просто й бяха закачили нова табела и бяха заровили ужасните й тайни там, където не можеха да бъдат намерени.

В подножието на хълма под Лубянка, на Театрални проспект, се намираше прочутият хотел „Метропол“. С куфар в ръка, Габриел мина през входа в стил арт деко, сякаш притежаваше мястото — начин, по който американците като че ли винаги влизаха в хотелите. Фоайето, празно и тихо, беше педантично реставрирано в оригиналния си вид — и наистина Габриел почти можеше да си представи Ленин и неговите последователи как съзаклятничат за Червения терор на чаша чай и сладкиши. Пред регистратурата нямаше никакви клиенти, но дори и така Габриел трябваше да чака цяла вечност, преди един двойник на Хрушчов да го покани да се приближи. След като попълни дългия формуляр за регистрация, Алон отказа равнодушното предложение на пиколото да му помогне за багажа и се качи сам по стълбите до стаята си. Вече наближаваше пет часът. Той застана пред прозореца, подпрял с ръка брадичката си, с леко наклонена настрани глава, и зачака слънцето да изгрее над Червения площад.