Даниъл Силва
Предателят (53)

53. Барген, Швейцария

На пет километра от германската граница, в края на тясна долина, е разположен Барген, известен в Швейцария с това, че е най-северното градче на страната. Той няма какво друго да предложи освен бензиностанция и малък пазар, посещаван от пътниците, отправили се за някъде другаде. Изглежда, никой не обърна внимание на двамата мъже, чакащи на паркинга пред него в едно ауди седан. Единият имаше рядка рошава коса и пиеше кафе от картонена чашка. Другият имаше изумруденозелени очи и наблюдаваше трафика по магистралата — белите светлини на фаровете по посока на Цюрих и червения поток от светлините на габаритите, течащ към германската граница. Чакане… Винаги чакане… Чакане на самолет или влак. Чакане на източник на информация. Чакане слънцето да изгрее след нощ на убийство. Чакане на един ван, возещ ранен руски убиец.

— Тази банка ще има сериозни проблеми — каза Ели Лавон.

— Бекер ще си мълчи. Няма избор.

— А ако не може?

— Тогава ще оправяме бъркотията по-късно.

— Хубавото е, че швейцарците се присъединиха към модерния свят и махнаха граничните си постове. Спомняш ли си какво бе навремето, Габриел? Щяха да ни разтакават напред-назад.

— Спомням си, Ели.

— Не мога да ти кажа колко пъти трябваше да седя там, докато онези самодоволни швейцарски момчета претърсваха камиона ми. Сега едва те поглеждат. Това ще е четвъртият ни руснак за три дни и никой няма да разбере.

— Правим им услуга.

— Ако караме с това темпо, в Швейцария няма да остане нито един руснак.

— Точно това имах предвид.

Точно тогава един ван влезе в паркинга. Габриел слезе от аудито и отиде до него. Като отвори задната врата, видя Сара и Навот да седят на пода. Петров бе проснат между тях.

— Как е той?

— Още е в безсъзнание.

— Пулс?

— Наред е.

— Как е кръвозагубата?

— Не е много зле. Мисля, че куршумите са обгорили кръвоносните съдове.

— От булевард „Цар Саул“ изпращат лекар в къщата за разпит. Ще издържи ли?

— Той ще се справи. — Узи подаде на Габриел малък полиетиленов плик, затворен с цип. — Ето ти един сувенир.

Вътре беше пръстенът на Петров. Алон внимателно пъхна пликчето в джоба на якето си и подкани с жест Сара да слезе от вана. Той й помогна да се настани на задната седалка на аудито, после седна зад волана. След пет минути двете превозни средства бяха в безопасност от другата страна на невидимата граница, в Германия. Сара успя да сдържи емоциите си още няколко минути. След това опря глава на прозореца и заплака.

— Ти постъпи правилно, Сара. Спаси живота на Узи.

— Никога досега не съм прострелвала човек.

— Наистина ли?

— Не се шегувай, Габриел. Не се чувствам толкова добре.

— Ще се почувстваш.

— Кога?

— Рано или късно.

— Мисля, че ще повърна.

— Да спра ли?

— Не, продължавай да караш.

— Сигурна ли си?

— Не знам.

— Ще спра за всеки случай.

— Може би трябва.

Алон спря встрани от магистралата и се наведе до Сара, когато тя взе да повръща.

— Направих го заради теб, Габриел.

— Знам, Сара.

— Направих го заради Киара.

— Знам.

— Колко време ще се чувствам така?

— Не задълго.

— Колко, Габриел?

Той разтри гърба на Сара, когато тялото й отново се сгърчи.

Не задълго — помисли си Габриел. — Просто завинаги.