Даниъл Силва
Предателят (52)

52. Цюрих

Той носеше тъмно късо палто с качулка, сив шал, очила с телени рамки и ниско нахлупен каскет. Интересно, но тази недодялана дегизировка не можа да заблуди Габриел. Той бе прекарал безброй часове да разглежда снимките от камерите за наблюдение на летище Хийтроу, на които се виждаше мъж с упорита брадичка, с очила и мека шапка. Точно този мъж бе минал край кафенето, гледащо към Парадеплац, носейки две различни дипломатически куфарчета. И точно този мъж сега завиваше на ъгъла към Талщрасе. Алон вдигна внимателно до устните си микрофона, монтиран в ръчния му часовник, и уведоми Сара и Навот, че Петров се е запътил към тях. Докато завърши съобщението си, Михаил вече бе станал и бе тръгнал към вратата. Габриел остави няколко банкноти на масата и го последва.

— Забрави да платиш сметката — каза той. — Швейцарците много се ядосват, когато някой го направи.

* * *

Петров мина два пъти край банката, преди накрая да застане на входа точно три минути преди затварянето й. Натискайки звънеца, той се представи като хер Ото Волф и незабавно бе пуснат. Администраторката веднага позвъни по телефона на госпожица Айрини Мур — временната секретарка на хер Бекер — и бе инструктирана да изпрати клиента вътре. Отвън, на Талщрасе, две двойки мъже спокойно заеха местата си: Яков и Одед в единия край, Габриел и Михаил — в другия. Михаил тихо си тананикаше. Алон не го чуваше. Той се бе съсредоточил само върху гласа, който чуваше в слушалката, гласа на Сара Банкрофт, която поздрави с „добър вечер“ един от най-опасните хора на света. Защо не седнете, хер Волф — каза тя на безупречен немски. — Хер Бекер ще дойде при вас след минутка.

* * *

Той сложи дипломатическите куфарчета на земята до стола, откопча палтото си и свали кожените си ръкавици. На лявата ръка нямаше нито един пръстен. На безимения пръст на дясната ръка, онзи, на който руснаците обикновено носеха венчална халка, имаше масивен пръстен с черен камък. В Америка биха го сбъркали с пръстен на випуска^[1] или на военната част. Сара, седяща зад бюрото си, се насили да не го поглежда.

— Може ли да взема палтото ви?

— Не.

— Нещо за пиене? Кафе или чай?

Мъжът поклати отрицателно глава и седна, без да сваля палтото и шапката си.

— Вие не сте обичайната секретарка на хер Бекер.

— Тя е болна.

— Надявам се, нищо сериозно.

— Просто вирус.

— Има доста наоколо. Никога не съм ви виждал тук преди това.

— Аз съм само временно заместваща.

— Не сте швейцарка.

— Всъщност съм американка.

— Немският ви е много добър. Дори има лек швейцарски акцент.

— На младини учих тук няколко години.

— Къде сте учили?

Отговорът на Сара бе прекъснат от появата на Бекер на вратата на кабинета му. Петров се изправи.

— Вашата секретарка тъкмо ми казваше името на училището, което е посещавала в Швейцария.

— Било е Женевското международно училище.

— То има отлична репутация. — Петров подаде дясната си ръка. — Беше удоволствие да се запозная с вас, госпожице…

— Мур. — Сара стисна енергично ръката му. — Айрини Мур.

Петров пусна ръката й и влезе в кабинета на Бекер. Половин минута по-късно, след като приключиха с формалностите, двамата мъже излязоха и тръгнаха към трезора. Сара предаде тази информация на Габриел по микрофона, скрит на бюрото й, после бръкна под него и откопча ципа на дамската си чанта. Пистолетът беше там, дулото му сочеше надолу, а дръжката му се подаваше. Тя погледна към часовника и зачака позвъняването на входната врата. Ръката я засърбя на мястото, където пръстенът на Петров я беше докоснал. „Няма нищо“, каза си Сара. Просто съзнанието й погаждаше номера.

* * *

Узи Навот чакаше пред входа на трезора, когато Бекер се появи, следван от Антон Петров. Снимките от наблюдателните камери на летище Хийтроу не бяха отдали дължимото на ръста на руснака. Той бе висок над един и осемдесет и три, широкоплещест и добре сложен. Освен това явно бе притеснен. Като гледаше право в Навот, Петров попита Бекер:

— Къде е обичайният ви охранител?

Банкерът отговори без колебание:

— Наложи се да го уволним. За съжаление, не мога да навляза в подробности. Обаче бъдете сигурен, че авоарите на нито един клиент не са били засегнати, в това число и вашите.

— Какво облекчение. — Очите му все така бяха впити в Навот. — Случайно съвпадение. Нова секретарка и нов охранител.

Бекер отново успя да даде бърз отговор:

— За съжаление, единственото постоянно нещо е промяната, даже в Швейцария.

Навот отвори втората врата на трезора и отстъпи встрани. Руснакът не помръдна от мястото си, като местеше поглед от банкера към охранителя и обратно. Петров очевидно бе изпълнен с подозрение и не му се искаше да влезе. Узи се запита дали пет милиона евро в брой са достатъчни да го изкушат. Не му се наложи да чака дълго за отговора.

— Съжалявам за безпокойството, хер Бекер, но промених намерението си. Ще се погрижа за делата си друг път.

На лицето на Бекер се изписа изненада. За момент Навот се притесни, че той може да импровизира и да предложи на руснака да преосмисли решението си. Вместо това, той отстъпи встрани със сдържаната любезност на оберкелнер и направи жест към изхода.

— Както желаете.

Петров хвърли предупредителен поглед на Навот, после се обърна и тръгна по коридора. Узи бързо обмисли възможностите. Ако руснакът излезеше от банката, екипът щеше да има две алтернативи: да го отвлече на оживена цюрихска улица — едва ли най-благоприятното решение — или да го проследи до следващата му дестинация. По-добре да го хване тук, в помещенията на „Бекер и Пул“, дори и това да означаваше да го направи сам.

Узи имаше едно предимство: факта, че Петров бе с гръб към него — и се възползва от това. Като бутна Бекер настрана с един замах на лявата си ръка, той нанесе с дясната саблен удар по врата на Антон. Ударът можеше да убие обикновен човек, но Петров само леко залитна. Като възстанови равновесието си, той бързо пусна дипломатическите куфарчета и бръкна с лявата ръка под палтото си. Когато се обърна с лице към Навот, пистолетът вече бе изваден. Узи сграбчи за китката лявата ръка на руснака и я блъсна в стената. После обърна глава и неистово затърси дясната му ръка. Не беше трудно да я открие. С разперени пръсти, разкривайки смъртоносния пръстен, тя се протягаше към врата му. Узи сграбчи и тази китка и я задържа. Няма да си сам — беше казал Габриел. Странно как нещата като че ли никога не вървяха по план.

* * *

Сара чу един след друг два звука: мъжко изпъшкване от болка, последвано от силен бумтеж. След няколко секунди до нея долетя трети звук — звъненето на интеркома. Габриел и другите от екипа чакаха пред входа на банката. Щяха да им бъдат необходими поне трийсет секунди, за да влязат и да стигнат до трезора. Трийсет секунди, в които Узи щеше да се бори сам за живота си с професионален руски убиец.

Аз също няма да се поколебая, Узи.

Сигурна ли си в това?

Напълно.

Сара бръкна под бюрото и измъкна пистолета от чантата си. Като дръпна предпазителя, тя скочи на крака и тръгна към коридора.

* * *

При третото позвъняване администраторката най-сетне отговори:

— Какво обичате?

— Името ми е Хайнрих Кивер. Хер Бекер ме очаква.

— Един момент, моля.

Моментът сякаш продължи цяла вечност.

— Хер Кивер?

— Да?

— За съжаление, никой не вдига телефона на хер Бекер. Бихте ли изчакали още минутка, моля?

— Може ли да почакаме вътре? Малко е студеничко навън.

— Опасявам се, че това е против правилата. Сигурна съм, че хер Бекер ще дойде при вас след минута.

— Благодаря ви.

Габриел погледна Михаил.

— Мисля, че имаме проблем там вътре.

— Какво ще правим?

— Ще чакаме, освен ако не измислиш някакъв начин за проникване в цюрихска банка.

* * *

Никое обучение за боравене с огнестрелни оръжия вероятно не би могло да подготви Сара за гледката, която се разкри пред нея, когато влезе в коридора, водещ към трезора: свит от страх швейцарски банкер и двама едри мъже, които полагаха огромни усилия да се убият един друг. Навот бе успял да притисне Петров до стената и се опитваше с всички сили да задържи ръцете на руснака. В лявата ръка на Петров имаше пистолет. Дясната му ръка бе празна, но пръстите й бяха широко разперени и той явно се мъчеше да сграбчи врата на Узи.

Пръстенът!

Едно докосване на отровния шип щеше да е достатъчно. Едно докосване — и Навот щеше да умре за минути.

Като стисна пистолета с две ръце и ги протегна напред, Сара мина странично край Бекер и се насочи към двамата борещи се мъже. Петров веднага забеляза приближаването й и се опита да насочи собственото си оръжие към нея. Навот реагира бързо, като изви ръката на руснака и я блъсна в стената, така че дулото на пистолета се насочи към тавана.

— Застреляй го, Сара! Стреляй, по дяволите!

Тя направи две крачки напред и допря пистолета си до лявото бедро на Петров. Аз също няма да се поколебая, Узи. И не се поколеба. Нито за миг. Куршумът раздроби тазобедрената става на руснака и кракът му се огъна. Въпреки това, лявата му ръка продължи да стиска пистолета. Дясната все още бе на сантиметри от врата на Навот.

— Отново, Сара! Стреляй отново!

Този път тя допря пистолета си до лявото рамо на Петров и натисна спусъка. Когато ръката на руснака се отпусна, Сара бързо изтръгна пистолета от дланта му. Свободен да използва дясната си ръка, Узи сви масивния си юмрук и нанесе на Петров три съкрушителни удара в лицето. Двата последни бяха излишни. Антон рухна още след първия.