Даниъл Силва
Предателят (51)

51. Цюрих

Габриел излезе от банката малко след осем часа и отиде в едно оживено кафене на Банхофщрасе. Сара и Узи Навот седяха на тясна маса в задната част, заобиколени от швейцарски финансисти с унили лица. Сара пиеше кафе, а Навот се справяше с порция бъркани яйца и препечена филийка. Миризмата на храна предизвика спазми в стомаха на Габриел, когато се отпусна на един празен стол. Щеше да мине много време, докато отново му се прииска да яде.

— Чистачите са пристигнали един час след като си тръгнахме — прошепна Навот на иврит. — Труповете са били изнесени и сега почистват добре цялата къща.

— Кажи им да се погрижат тези тела никога да не излязат наяве. Не искам Иван да разбере, че Чернов е изваден от строя.

— Иван няма да узнае нищо. Нито Петров. — Узи сложи една вилица от бърканите яйца върху препечената си филийка и премина от иврит на немски, който говореше с лек виенски акцент. — Как е моят стар приятел хер Бекер?

— Изпраща ти поздрави.

— Склонен ли е да помогне?

— Склонен е доста силна дума, но сме вътре.

На бърз немски Габриел описа процедурите за достъп на клиента до трезора на „Бекер и Пул“. Като приключи, даде знак на сервитьора и си поръча кафе. После поиска да бъдат вдигнати съдовете на Навот. Узи грабна последното залче от препечената си филийка, докато отнасяха чинията.

— Кое от момичетата ще поеме работата на секретарката?

— Тя трябва да говори английски, немски и френски. Това ни оставя само една кандидатура.

Навот хвърли бърз поглед към Сара.

— Ще бъда по-спокоен, ако получим одобрението на Лангли, преди да я изпратим там.

— Картър ми даде правото да я използвам за каквато роля ми потрябва. Освен това тя вече участва в операция снощи в Женева.

— И единственото, което трябваше да направи, бе да се престори за няколко секунди на зарязано от любимия си момиче. Сега говорим за това да я поставим в непосредствена близост до убиец от бившето КГБ.

Сара се обади за пръв път:

— Мога да се справя с това, Узи.

— Забравяш, че Иван има твои снимки от миналото лято в неговата къща в Сен Тропе. Възможно е да ги е показал на своя приятел Петров.

— Приготвила съм си тъмна перука и фалшиви очила. Когато ги сложа, дори аз трудно се познавам. И никой друг няма да ме познае, особено ако никога преди не ме е виждал лично.

Навот продължаваше да бъде скептично настроен.

— Има и още нещо, което трябва да се обмисли, Габриел.

— Какво е то?

— Обучението й за боравене с оръжие. Или по-точно, липсата на такова.

— Аз съм я обучавал. Същото е направило и Управлението.

— Не, ти си я научил само на най-основните неща. А в Управлението са я подготвили за работа на бюро в Центъра за борба с тероризма. Няма много стрелба в един обикновен работен ден в Лангли.

Сара се обади, за да се защити:

— Мога да се справя с пистолет.

— Не и като Дина и Римона. И двете са служили в армията. И ако нещо се обърка там…

— Те няма да се поколебаят?

Навот не отговори.

— Аз също няма да се поколебая, Узи.

— Сигурна ли си в това?

— Напълно.

Сервитьорът донесе кафето на Габриел. Навот му подаде пакетче захар.

— Предполагам, че мястото на секретарката вече е заето.

— Да.

— Кого имаш предвид да замести охранителя?

— Изискванията за езиците са същите: английски, френски и немски. Освен това той трябва да има и малко мускули.

— Това значително стеснява кръга: аз и ти. И тъй като няма никакво съмнение, че Петров познава лицето ти, това означава, че ти не трябва да ходиш никъде в близост до банката.

— Ако не…

— Аз ще го направя — каза Навот бързо. — Аз ще се погрижа за това.

— Ти си най-силният човек, когото познавам, Узи.

— Но не достатъчно силен, за да спра руската отрова.

— Само не се ръкувай с него. И запомни, няма да бъдеш сам. Щом ти и Петров влезете в трезора, Сара ще ни даде сигнал и ние ще влезем в банката. Когато отново отвориш вратата, за да пуснеш Петров навън, той ще бъде посрещнат от няколко мъже.

— Къде ще го отведем?

— Ще го измъкнем през задната врата и ще го качим във вана. Ще го цапардосаме с нещо, за да го държим мирен, докато го караме.

Навот взе да оглежда облеклото си. Както Габриел, и той носеше пуловер и кожено яке.

— Ще ми е нужно нещо по-представително. — Той прокара длан по брадичката си. — Мога и да се обръсна.

— Можеш да напазаруваш тук, на Банхофщрасе. Но побързай, Узи. Не искам да закъснееш за първия си работен ден.

* * *

Ветераните обичаха да казват, че животът на оперативните агенти от Службата е изпълнен с постоянно пътуване и затъпяваща скука, нарушавана от кратки моменти на отявлен терор. Имаше и чакане. Чакане на самолет или влак. Чакане на източник на информация. Чакане слънцето да изгрее след нощ на убийство. Чакане един руски убиец да прибере пет милиона евро от сейф в трезора на цюрихска банка. За Габриел чакането бе мъчително и заради образите, които пробягваха пред очите му като картини в галерия. Тези образи отнемаха присъщото му търпение. Правеха го неспокоен. Караха го да изпитва ужас. Лишаваха го от емоционалната студенина, която Шамрон бе сметнал за толкова привлекателна, когато Габриел беше на двадесет и две години. Не ги мрази — бе му казал Ари за терористите от „Черният септември“. — Просто ги убий, за да не могат да убиват отново. Габриел го бе послушал. И сега се опитваше да го направи, но не можеше. Мразеше Иван. Мразеше го, както никога преди не бе мразил.

Безкрайният ден на наблюдение имаше и своите по-ведри моменти. Те бяха предоставени почти изцяло от двата предавателя, които Навот бе инсталирал в „Бекер и Пул“ минути след пристигането си в банката. Екипът подслушваше, докато госпожица Айрини Мур — привлекателна млада американка, изпратена от една цюрихска посредническа агенция — поднасяше кафе на хер Бекер, пишеше под негова диктовка, отговаряше на телефона му, приемаше многобройните му комплименти за външността си. Както и когато тя ловко отклони поканата му за обяд в ресторант с изглед към Цюрихското езеро. Подслушаха и няколкото неловки момента, които прекараха хер Бекер и Оскар Ланге, опознавайки се отново. И докато хер Бекер инструктираше хер Ланге за тънкостите по отварянето и затварянето на трезора. Късно следобед чуха хер Бекер да хока хер Ланге, задето не е отворил достатъчно бързо трезора, когато господин Ал Хамдали от Джида поиска достъп до личния си сейф. Не желаейки да пропуснат добрата възможност, те казаха на госпожица Мур да копира съдържанието на досието на господин Ал Хамдали. После, като допълнение, направиха няколко снимки на същия господин Ал Хамдали, докато излизаше от банката.

Половин час по-късно „Бекер и Пул“ спусна транспарантите на прозорците и изключи осветлението. Охранителят и секретарката пожелаха приятна вечер на хер Бекер и всеки пое по пътя си. Хер Ланге тръгна наляво към Баренгасе, а госпожица Мур — надясно към Блайхервег. Габриел, който седеше с Лавон в една паркирана кола, не си направи труда да прикрие разочарованието си.

— Утре пак ще дойдем — каза Ели, опитвайки се да го успокои. — Ако се налага, ще дойдем и вдругиден.

Обаче както Габриел, и той знаеше, че времето им е ограничено. Иван им беше дал точно седемдесет и два часа. Времето стигаше за само още един ден в Цюрих.

Алон инструктира хората от екипа да се приберат в хотелските си стаи и да си починат. Макар че отчаяно се нуждаеше от сън, той пренебрегна собствения си съвет и тихо се промъкна в задната част на вана за наблюдение, паркиран на Талщрасе. Там прекара нощта сам, приковал поглед във входа на „Бекер и Пул“, чакайки убиеца на Иван. Събрата на Харков от КГБ. Стария приятел на Иван от Москва през деветдесетте — лошите времена, когато не бе имало закони и нищо, което да попречи на Харков да си проправи чрез убийства пътя към върха. Такъв човек можеше да знае къде Иван обича да върши кървавите си дела. Кой знае? Такъв човек можеше да е убивал на същото място.

На следващата сутрин, няколко минути преди девет часа, Сара и Навот дойдоха на работа. Йоси смени Габриел във вана и всичко започна отново. Наблюдението. Чакането. Винаги чакане… Малко след четири следобед Алон се озова с Михаил в едно кафене с изглед към Парадеплац. Михаил поръча на Габриел нещо за ядене.

— И хич не се опитвай да откажеш. Изглеждаш ужасно. Освен това ще ти трябват сили, когато залавяме Петров.

— Започвам да си мисля, че той няма да дойде.

— И ще зареже пет милиона евро? Ще дойде, Габриел. Рано или късно ще дойде.

— Какво те кара да бъдеш толкова сигурен?

— Чернов дойде в края на деня — и Петров ще направи същото. Тези руски гангстери не вършат нищо, докато е светло. Предпочитат нощта. Повярвай ми, Габриел, познавам ги по-добре от теб. Израснал съм с тези копелета.

Те седяха един до друг край високия бар до прозореца. Отвън уличните лампи на оживения площад започнаха да светват една след друга, а трамваите пъплеха нагоре и надолу по Банхофщрасе. Михаил нервно барабанеше с пръсти.

— Причиняваш ми главоболие, Михаил.

— Съжалявам, шефе. — Пръстите му застинаха.

— Тревожи ли те нещо?

— Друго, освен факта, че чакаме един руски убиец да прибере парите за отвличането на жена ти? Не, Габриел, нищо не ме тревожи.

— Не одобряваш ли решението ми да изпратя Сара в онази банка?

— Разбира се, че го одобрявам. Тя идеално подхожда за тази работа.

— Защото, ако не си съгласен с някое от моите решения, ще ми кажеш, нали, Михаил? Екипът винаги е работил по този начин. Ние разговаряме за всичко.

— Щях да кажа нещо, ако не бях съгласен.

— Добре, защото ще ми бъде неприятно да си мисля, че нещо се е променило, понеже имате връзка със Сара.

Михаил отпи от кафето си — печелеше време.

— Слушай, Габриел, щях да ти кажа, обаче…

— Обаче какво?

— Помислих си, че ще се ядосаш.

— Защо?

— Хайде, Габриел, не ме карай да го казвам сега. Не му е времето.

— Напротив, времето е идеално.

Михаил остави чашката с кафето на плота.

— За всички нас бе очевидно още от мига, в който вербува Сара за операцията срещу Ал Бакари, че тя изпитва чувства към теб. И честно казано…

— Честно казано какво?

— Помислихме си, че може и ти да си изпитал същото към нея.

— Това не е вярно. Никога не е било вярно.

— Добре, Габриел, както кажеш.

Една сервитьорка сложи сандвич пред Алон. Той веднага го бутна настрани.

— Изяж го, Габриел. Трябва да се храниш.

Алон откъсна парченце от сандвича.

— Обичаш ли я, Михаил?

— Какъв отговор искаш да чуеш?

— Би било хубаво да чуя истината.

— Да, Габриел. Обичам я много. Твърде много.

— Няма такова нещо като твърде много. Просто ми направи услуга, Михаил. Грижи се добре за нея. Иди да живееш в Америка. Махни се от тази работа колкото се може по-скоро. Махни се, преди…

Той не довърши мисълта си. Михаил отново взе да барабани с пръсти.

— Мислиш ли, че ще дойде?

— Ще дойде.

— Два дни чакане. Вече не издържам да чакам.

— Не трябва да чакаш повече, Михаил.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото Антон Петров току-що мина край нас.