Даниъл Силва
Предателят (44)

44. Хотел „Бристол“, Женева

Новината от Париж бързо се разпространи до няколко точки в света: до отдел „Операции“ на булевард „Цар Саул“, до Темс Хаус в Лондон и до щабквартирата на ЦРУ в Лангли, както и до величествения хотел „Бристол“ в Женева, който бе временен дом на Габриел и екипа му. Макар че почувстваха огромно облекчение да чуят, че Киара наистина е жива, нямаше ни най-малко честване. Естествено условията на Иван бяха неприемливи. Бяха такива за Шамрон. Бяха неприемливи за американците. Но особено неприемливи за Габриел. Никой не беше готов да помоли Елена Харкова да пожертва децата си, най-вече мъжът, който някога бе загубил своето дете. Все пак предложението на Иван свърши важна работа. Даде им малко време и допълнително пространство за маневриране. Не много време, само седемдесет и два часа, и много тясно пространство. Щяха да търсят Киара и Григорий едновременно по два начина. Единият беше чрез преговори, другият — по пътя на насилието. Габриел трябваше да действа бързо и бе принуден да поема рискове. Засега на мушката му беше само един човек: Владимир Чернов.

— Всичко, казано от Виктор Орлов, се проверява — каза Навот на Алон късно този следобед, докато пиеха кафе в един пиано бар. — Подслушваме телефоните му и наблюдаваме офиса и апартамента му. На булевард „Цар Саул“ напредват в опитите си да проникнат в компютрите му. Софтуерът му е добър, но няма да издържи още дълго на нашите киберспецове.

— Какво знаем за миналото му?

— Определено е бил от КГБ. Работел е в Девето управление — отдела, който е охранявал съветските лидери и Кремъл. Очевидно накрая Чернов е бил назначен в охраната на Горбачов.

— А когато КГБ бе разформировано?

— Побързал е да започне частна практика. Основал е охранителна компания в Москва и е давал съвети на новобогаташите как да опазят себе си и ценностите си. Доста е преуспял.

— Кога е открил офис тук?

— Преди пет години. Известно време е създавал главоболия на Лангли. Американците няма да пролеят и сълза, ако го сполети някой инцидент.

— На каква възраст е?

— На четиридесет и шест години.

— В добра физическа форма, предполагам.

— Фигурата му е като мавзолея на Ленин и поддържа формата си.

Навот подаде на Габриел своя джобен компютър. На екрана се виждаше снимка от наблюдението, направена по-рано този следобед. Тя показваше Чернов на влизане в неговата офис сграда. Беше едър мъж, висок над един и осемдесет, доста оплешивял и с малки очички на кръглото си месесто лице.

— Има ли си лична охрана?

— Разкарва се из града с голямо черно ауди седан. Прозорците очевидно са бронирани. Такъв е и мъжът, който седи до него. Бих казал, че и шофьорът, и бодигардът са изключително добре въоръжени.

— Семейство?

— Бившата му съпруга и децата са в Москва. Има си приятелка тук, в Женева.

— Швейцарка?

— Рускиня. Хлапачка от провинцията. Продава ръкавици на ъгъла на офис сградата на Чернов.

— Тази хлапачка има ли си име?

— Людмила Акулова. Тази вечер ще вечерят навън. В ресторант, наречен „Лез Армюр“.

Габриел го знаеше. Ресторантът се намираше в Стария град, близо до кметството.

— В колко часа?

— В осем и половина.

— На какво разстояние е апартаментът на Владимир от „Лез Армюр“?

— Не е далече. Той живее близо до катедралата.

— Какво представлява сградата?

— Малка и традиционна. На входната врата има домофон с клавиатура. Обитателите могат да използват ключовете си или да наберат кода. Ние огледахме вътре този следобед. Има асансьор, но апартаментът на Владимир е на първия етаж.

— А улицата?

— Тиха е дори по обяд. През нощта… — Гласът на Навот заглъхна. — … е пълно мъртвило.

— Ял ли си някога в „Лез Армюр“?

— Не мога да кажа, че съм имал това удоволствие.

— Ако те седнат да вечерят в осем и половина, ще стане доста късно, докато се приберат в апартамента. Тогава ще го хванем.

— Предполагаш, че Людмила ще го придружава?

— Да, Узи. Така предполагам.

— Какво ще правим с нея?

— Ще й изкараме акъла и ще я зарежем там.

— А какво ще правим с шофьора и бодигарда?

— Ще имам нужда от тях, за да подсиля становището си.

— Ще ни трябва нещо за отвличане на вниманието.

— Твоето отвличащо вниманието нещо е горе, в стая 702. Регистрирана е като Айрини Мур. Истинското й име е Сара Банкрофт.

— Къде искаш да ги отведем?

— Някъде от другата страна на границата. На някое изолирано място. Кажи на интендантството, че ще имаме нужда от камериерски услуги. Кажи им, че ще бъде мръсно и разхвърляно.

* * *

Има много изкушени хора, които отхвърлят Женева като скучна и провинциална, като калвинистка прислужница, която е твърде фригидна, за да разхлаби корсажа си. Обаче те не са слушали звъна на църковните й камбани в мразовита зимна нощ, нито са гледали как снежинките кацат нежно по калдъръмените й улици. А и не са вечеряли в някой тих ъгъл на ресторанта „Лез Армюр“ в компанията на красива рускиня. Салатите бяха хрупкави, телешкото — превъзходно, а виното — „Батар Монтраше“ от 2006 г. на Жозеф Друен — бе поднесено с перфектна температура от внимателен сомелиер. Те изпиха бавно коняка си — нещо обичайно за снежна февруарска нощ в Женева, и в единадесет часа се държаха за ръце, когато се настаниха на задната седалка на мерцедеса, паркиран пред стария арсенал. Всички признаци обещаваха страстна нощ в апартамента близо до катедралата. Това наистина можеше да се случи, ако не беше жената, която чакаше пред входната врата под сипещия се сняг.

Тя имаше бяла като алабастър кожа и носеше кожено яке и мрежести чорапи. Ако гримът й не бе размазан от нощния плач, жената щеше да е много красива. Отначало двойката, която слезе от задната врата на мерцедеса, не й обърна особено внимание. Бездомница, сигурно си бяха помислили. Работещо момиче. Може би наркоманка. Със сигурност не беше заплаха за мъж като Владимир Чернов. В крайна сметка някога той бе работил като бодигард на последния ръководител на Съветския съюз. Чернов можеше да се справи с всичко. Или поне така си мислеше.

Отначало гласът й бе жаловит, детски. Тя се обърна към Чернов на малко име — явен шок — и го обвини в множество любовни престъпления. Той й се бил обяснил в любов, каза тя. Бил й дал обещания за бъдещето. Обещал й финансова подкрепа за детето, за което сега тя се грижела сама. С Людмила до него, която вече кипеше от гняв, Чернов се опита да каже на жената, че очевидно го бърка с някого другиго. Това му спечели силен шамар през лицето, което накара бодигардовете да слязат от колата.

Последвалото меле продължи точно двайсет и седем секунди. Негов видеозапис съществува и днес се използва за обучение. Трябва да се отбележи, че в самото начало руските бодигардове на Чернов действаха с възхитителна сдържаност. Сблъсквайки се с млада жена, която очевидно бе емоционално неуравновесена и заблудена, те се помъчиха внимателно да я усмирят и да я отдалечат от мястото. Нейната реакция — два силни ритника в пищяла на мъжете — само влоши нещата. Положението се усложни с пристигането на четирима господа, които по една случайност минаваха по тихата уличка. Най-едрият от тях — широкоплещест мъж с червеникаворуса коса, се намеси първи, последван от тъмнокос мъж със сипаничаво лице. Размениха се обидни думи, отправиха се заплахи и накрая се стигна до размяна на удари. Те не бяха диви, хаотични удари, нанесени от аматьори. Бяха пестеливи и брутални, от тези, които могат да оставят трайни травми. При подходящи обстоятелства можеха дори да причинят моментална смърт.

Тъй като целта им не беше моменталната смърт, четиримата господа контролираха нападението си, така че жертвите им само да изпаднат в безсъзнание. Щом мъжете бяха обезвредени, двигателите на две паркирани коли внезапно заработиха. Владимир Чернов бе набутан в едната, а бодигардовете му — в другата. Колкото до Людмила Акулова, тя се отърва само с устно предупреждение, отправено на отличен руски език от мъж с безкръвно лице и очи с цвят на глетчер. „Ако споменеш и думичка за това, ще те убием. После ще убием родителите ти. След това ще убием всички останали членове на семейството ти“. Когато колите се понесоха с пълна скорост, Габриел с мъка откъсна очи от ужасеното лице на Людмила. Той вярваше в жените. Жените, казваше Алон, са единствената надежда на Русия.