Даниъл Силва
Предателят (41)

41. Челси, Лондон

— Чаят ще ми дойде добре, благодаря.

Орлов не можа да прикрие разочарованието си. Без съмнение се бе надявал да впечатли Олга с бутилка-две „Шато Петрюс“^[1], което той пиеше като чешмяна вода. Виктор поръча на прислужницата чай и лакомства, после на лицето му се изписа явно задоволство, докато Сухова се преструваше, че се възхищава на просторния кабинет. Говореше се, че той бил толкова впечатлен от първото си посещение в Бъкингамския дворец, че наредил на армията си от вътрешни дизайнери да претворят неговата атмосфера в дома му на Чейни Уок. Според сведенията обзавеждането на стаята, която бе три пъти по-голяма от стария московски апартамент на Олга, бе вдъхновено от частния кабинет на кралицата.

Докато понасяше търпеливо досадната обиколка, Сухова не можа да не си помисли колко различен бе животът й от този на Виктор. Освободен от комунистическия гнет, Орлов се бе впуснал да търси пари, докато тя бе тръгнала да търси истината. Олга бе прекарала по-голямата част от кариерата си да разследва злодеянията на хора като Виктор Орлов и смяташе, че именно тези хора до голяма степен са отговорни за задушаването на свободата и демокрацията в нейната родина. Алчността на Орлов бе допринесла за създаването на изключителната съвкупност от обстоятелства, които бяха позволили на Кремъл да върне страната към авторитаризма на миналото. И наистина, ако ги нямаше хората като Виктор, руският президент можеше още да е нискоразреден служител в градската управа на Санкт Петербург. Вместо това, той управляваше с железен юмрук най-голямата държава в света и се смяташе за един от най-богатите хора в Европа. По-богат даже от Виктор Орлов.

Чаят пристигна. Те седнаха в двата противоположни края на дивана с дамаска от брокат, с лице към прозореца, покрит с богато драпирана завеса, спускаща се от тавана до пода. През него щяха да се виждат крайбрежната улица на Челси и река Темза, ако завесите не бяха плътно дръпнати като предпазна мярка срещу снайперисти — иронично, тъй като Орлов бе похарчил няколко милиона лири стерлинги, за да си купи къща с една от най-прекрасните лондонски гледки. Той бе облечен с тъмносин костюм и риза на райета с цвят на червени боровинки. Едната му ръка лежеше на задната облегалка на дивана, така че да разкрие на Олга златния ръчен часовник, инкрустиран с диаманти, който бе извънредно скъп. Другата бе подпряна на страничната облегалка. Той неспокойно въртеше очилата си. Ветераните, наблюдаващи Орлов, щяха да разпознаят в това тик. Виктор постоянно бе в движение, дори когато седеше неподвижно.

— Моля ви, Олга. Припомнете ми кога беше последната ни среща.

Наблюдателите му щяха да разпознаят и това. Орлов не беше човек, който ще изтърси: „Никога не забравям видяно лице“. Той всъщност имаше навика да се преструва, че забравя хората. Това беше тактика за водене на преговори. Тя казваше на опонентите, че не могат да бъдат запомнени, че са маловажни. Че са без достойнства или значение. Олга изобщо не я беше грижа какво си мисли Виктор за нея, така че отговори честно на въпроса. Бяха се виждали само веднъж, припомни му тя. Срещата се бе състояла в Москва малко преди той да избяга в Лондон.

— А, да, сега се сетих! Ако си спомням добре, много ви се ядосах, защото не се заинтересувахте от ценната информация, която имах за вас.

— Ако бях публикувала материала, който искахте да напиша, щяха да ме убият.

— Неустрашимата Олга Сухова се е уплашила? Това никога преди не ви е спирало. От онова, което чух, имате късмет, че сте жива. От Кремъл така и не казаха какво се е случило на онова стълбище миналото лято, но аз знам истината. Разследвали сте Иван Харков и той се е опитал да ви накара да замълчите. Завинаги.

Олга не отговори.

— Значи не отричате, че се е случило това?

— Източниците ви винаги са били безпогрешни, Виктор.

Той прие комплимента с едно завъртане на очилата.

— Срамота е, че досега не сме имали възможност да се срещнем отново. Както можете да очаквате, следях случая ви с голям интерес. Опитах се да намеря начин да осъществя връзка с вас, след като бягството ви стана публично достояние, но бяхте доста трудна за откриване. Помолих моите приятели в британското разузнаване да ви предадат съобщение от мен, но те отказаха.

— Защо просто не попитахте Григорий къде съм?

Очилата застинаха само за няколко секунди.

— Направих го, но той отказа да ми съобщи. Знам, че двамата сте приятели. Предполагам, че не иска да ви дели.

Олга си отбеляза наум използваното време: Знам, че двамата сте приятели… Той като че ли не знаеше за изчезването на Григорий, освен ако не лъжеше, което бе напълно възможно. Виктор Орлов бе генетично неспособен да казва истината.

— Предишният Виктор нямаше да си направи труда да пита Григорий къде се крия. Той просто щеше да нареди да го проследят.

— Не си мислете, че не ми е минавало през ума.

— Но не го направихте?

— Да проследя Григорий? — Той поклати глава. — Британците дават на бодигардовете ми доста голяма свобода на действие, но никога нямаше да толерират частна проследяваща операция. Не забравяйте, че още съм руски гражданин. Също така съм обект на официално искане за екстрадиране. Опитвам се да не правя нищо, с което да ядосам моите британски домакини.

— Нищо, освен да критикувате Кремъл, когато си поискате.

— Те не могат да очакват, че ще мълча. Когато видя неправда, изпитвам нужда да говоря. Такъв съм си по природа. Затова с Григорий се разбираме така добре. — Направи пауза. — Впрочем как е той?

— Григорий ли? — Тя отпи от чая си и отговори, че от няколко седмици не е говорила с него. — А вие?

— Всъщност онзи ден накарах един от моите сътрудници да му позвъни. Той така и не се обади. Предполагам, че е много зает с книгата си. — Орлов я погледна съзаклятнически. — Някои от моите хора са работили тайно с Григорий. Както можете да очаквате, искам тази книга да пожъне голям успех.

— Защо ли не съм изненадана, Виктор?

— Такъв съм си. Харесва ми да помагам на другите. Затова ми е толкова приятно, че сте тук. Разкажете ми за историята, над която работите. Кажете с какво мога да ви бъда полезен.

— Това е историята на един беглец. Беглец, който безследно изчезва.

— Този беглец има ли си име?

— Григорий Николаевич Булганов.

* * *

Във вана за наблюдение Греъм Сиймор свали слушалките и погледна Габриел.

— Много добре изиграно.

— Тя е добра, Греъм. Много е добра.

— Ще мога ли да я ползвам, когато приключиш?

Алон сложи пръст пред устните си. Виктор Орлов отново заговори. Те чуха забързаната му тирада на руски, последвана от гласа на преводача:

Кажете ми какво знаете, Олга. Разкажете ми всичко.