Даниъл Силва
Предателят (4)

4. Амелия, Умбрия

Да изминеш пътя от Вила дей Фиори до хълмистия град Амелия, означава да видиш Италия в цялата й минала слава и цялото й съвременно нещастие, мислеше си тъжно Габриел. Бе прекарал в Италия по-голямата част от живота си като възрастен и бе станал свидетел на бавното, но методично плъзгане на страната към забвението. Следите от упадъка бяха навсякъде: в управляващите институции се ширеше корупция и некомпетентност; икономиката бе твърде слаба и не можеше да осигури работа на младите хора; прочутата й някога брегова ивица бе замърсена с боклуци и отпадъчни води. Тези факти някак си убягваха на световните автори на пътеписи, които всяка година многословно възхваляваха добродетелта и красотата на италианския живот. Колкото до самите италианци, те отговаряха на влошаващото се състояние на нещата, като се женеха късно, ако изобщо го правеха, и имаха по-малко деца. Раждаемостта в Италия бе сред най-ниските в Западна Европа и повечето италианци бяха над шейсетгодишни, а не под двадесет години — тревожно демографско събитие в човешката история. Италия вече бе страна на възрастни хора и населението продължаваше бързо да застарява. Ако тенденцията се развиваше по същия начин, държавата щеше да се изправи пред спад на населението, невиждан от времето на Голямата чума.

Амелия, най-древният град на област Умбрия, бе станала свидетел на последната епидемия на Черната смърт и по всяка вероятност и на всички други преди нея. Основан от умбрийски племена доста преди началото на нашата ера, градът бе завладяван от етруските, римляните, готите и лангобардите, преди най-накрая да попадне под владичеството на папите. Неговите сиво-кафяви стени бяха дебели над три метра и по много от старите му улици можеше да се мине само пеша. Малцина амелийци още търсеха убежище зад стените. Повечето живееха в новия град — лабиринт от груби сиви жилищни блокове и бетонни търговски центрове, който се спускаше по хълма южно от Амелия.

Главната улица — Виа Римембранце, бе мястото, където повечето амелийци прекарваха многото свободно време, с което разполагаха. В късния следобед те се разхождаха безцелно по тротоарите и се събираха по уличните ъгли, за да разменят клюки и да наблюдават колите, които минаваха през долината към Орвието. Тайнственият наемател на Вила дей Фиори бе една от любимите им теми за разговор. Чужденец, който се държеше учтиво, но някак надменно, той бе обект на значително недоверие и немалко завист. Слуховете за присъствието му във вилата бяха подклаждани от факта, че персоналът й отказваше да обсъжда естеството на работата му. „Занимава се с изкуство — отговаряха те уклончиво, когато ги питаха. — Предпочита да не бъде безпокоен“. Някои от старите жени го смятаха за зъл дух, който трябва да бъде прогонен от Амелия, преди да е станало твърде късно. Някои от по-младите тайно бяха влюбени в непознатия с изумрудени очи и безсрамно флиртуваха с него в редките случаи, когато той се появяваше в града.

Сред най-големите му поклоннички беше девойката, която отговаряше за блестящата стъклена витрина на сладкарница „Масимо“. Тя носеше очила с издължени встрани рамки като на библиотекарките и постоянната й усмивка изразяваше кротък упрек. Габриел си поръча капучино и сладкиши асорти и отиде до една маса в дъното на помещението. На нея вече седеше мъж с червеникаворуса коса и масивни рамене на борец. Той се правеше, че чете местния вестник — наистина се преструваше, защото Габриел знаеше, че италианският не е сред езиците, които владееше.

— Нещо интересно, Узи? — попита Алон на немски.

Узи Навот го гледа мълчаливо няколко секунди, преди да поднови преценката си за съдържанието на вестника.

— Ако не греша, в Рим явно има нещо като политическа криза — отговори той на същия език.

Алон седна на свободния стол.

— В момента министър-председателят е замесен в доста мръсен финансов скандал.

— В още един?

— Нещо, свързано с рушвети за няколко големи строителни проекта в северната част. Както може да се очаква, опозицията иска неговата оставка. Той се зарече да остане на поста си и да се защити.

— Може би щеше да е по-добре, ако Църквата все още управляваше.

— Да не предлагаш да бъде възстановена Папската държава?

— По-добре папа, отколкото премиер плейбой с намазана с брилянтин коса. Той издигна корупцията до форма на изкуство.

— Последният ни министър-председател също имаше сериозни етични недостатъци.

— Така е, но за щастие той не се занимава със защитата на страната от враговете й. Това все още е задължение на булевард „Цар Саул“.

На булевард „Цар Саул“ се намираше централата на израелската служба за външно разузнаване. Тя имаше дълго и умишлено подвеждащо име, което нямаше нищо общо с истинското естество на нейната работа. Работещите в нея я наричаха само Службата.

Девойката сложи чашата с капучино пред Габриел, а чинията със сладкишите — в средата на масата. Навот се намръщи.

— Какво ти става, Узи? Не ми казвай, че Бела отново те е поставила на диета.

— Какво те кара да мислиш, че изобщо съм преставал да я спазвам?

— Увеличената обиколка на талията ти.

— Всички не сме благословени с твоята стегната фигура и бърз метаболизъм, Габриел. Моите предци са били закръглени австрийски евреи.

— Тогава защо се бориш с природата си? Вземи си един, Узи, ако не за друго, поне заради прикритието ти.

Изборът на Навот — рогче, пълно със сметана — изчезна в устата му на две хапки. Той се поколеба, после си взе едно, пълно със сладък бадемов крем. То изчезна, докато Алон успее да сипе пакетче захар в капучиното си.

— В самолета не успях да ям — каза Узи смутено. — Поръчай ми кафе.

Габриел поръча още едно капучино, после погледна към Навот. Той отново гледаше сладкишите.

— Давай, Узи. Бела няма да разбере.

— Така си мислиш. Тя узнава всичко.

Бела бе работила като анализатор към сирийската централа на Службата, преди да стане преподавател по близкоизточна история в университета „Бен Гурион“. Навот, действащ агент ветеран и таен оперативен работник, обучен в изкуството на манипулацията, не бе способен да я разочарова.

— Верен ли е слухът? — попита Алон.

— Кой слух?

— Че ти и Бела сте се оженили. Слухът за скромна сватба край морето в Кесария, на която са присъствали само шепа близки приятели и семейството. И Стареца, разбира се. Няма начин шефът на „Специални операции“ да се ожени без благословията на Шамрон.

„Специални операции“ беше тъмната страна на една тайна служба. Хората от този отдел вършеха работата, която никой друг не искаше или не смееше да свърши. Бяха екзекутори и похитители, измамници и изнудвачи, интелигентни и находчиви хора с по-големи престъпни наклонности от самите престъпници, полиглоти и хамелеони, които се чувстваха у дома си в най-изисканите хотели и аристократични салони в Европа, както и в най-долнопробните задни улички на Бейрут и Багдад. Навот никога не бе успял да превъзмогне факта, че му е поверено командването на този отдел, защото Габриел бе отказал да го поеме. Той бе компетентността срещу блестящата интелигентност на Алон, предпазливостта срещу неговата безразсъдност. В друга служба, във всяка друга страна, Узи щеше да е звезда. Но Службата винаги бе ценила агенти като Габриел, творчески личности, неподвластни на общоприетото. Навот бе първият, който признаваше, че е просто редови агент, и бе прекарал цялата си кариера в сянката на Алон.

— Бела искаше хората от Службата да бъдат сведени до минимум. — Думите на Узи прозвучаха неубедително. — Не желаеше приемът да изглежда като шпионско събрание.

— Затова ли не бях поканен?

Навот посвети няколко минути на задачата да събере няколко трохички на малка купчинка. Габриел си го отбеляза наум. Поведенческите психиатри от Службата наричаха тактиката на подобно очевидно протакане изместване на дейността.

— Хайде, Узи. Няма да нараниш чувствата ми.

— Не беше поканен на сватбата ми, защото не исках да присъстваш. Не и след номера, който извъртя в Москва.

Девойката сложи кафето пред Навот и усещайки напрежението, се оттегли зад стъклената си барикада. Габриел се взря през прозореца в трима старци, дебело облечени срещу острия студ, които бавно се тътреха по тротоара. Мислите му обаче бяха насочени към една дъждовна августовска вечер в Москва. Той стоеше на малкото площадче срещу извисяващата се сталинска жилищна сграда, известна като „Дом на набережной“. Узи стискаше здраво ръката му, говорейки тихо в ухото му. Той казваше, че операцията за открадването на личния архив на руския оръжеен трафикант Иван Харков се е провалила, че техният наставник и шеф Ари Шамрон е наредил да се оттеглят на летище Шереметево и да се качат на очакващия ги самолет за Тел Авив, че Габриел няма избор и трябва да остави своя агент — съпругата на Иван — да посрещне смъртта.

— Трябваше да остана, Узи. Това бе единственият начин да върна Елена жива.

— Ти не се подчини на заповед на Шамрон, както и на мен — твоя пряк висшестоящ офицер, и изложи на опасност живота на целия екип, в това число и този на жена ти. Как смяташ, че ме накара да изглеждам пред останалата част от отдела?

— Като разумен началник, който запазва присъствие на духа, докато една операция отива по дяволите.

— Не, Габриел. Накара ме да изглеждам като страхливец, който е готов да остави един агент да загине, вместо да рискува своя живот и кариера. — Навот сипа три пакетчета захар в капучиното си и го разбърка ядно само веднъж с малката сребърна лъжичка. — И знаеш ли какво? Ще бъдат прави да го кажат. Всичко останало… без това, че съм страхливец. Не съм страхливец.

— Никой никога няма да те обвини, че бягаш от битка, Узи.

— Обаче трябва да призная, че имам доста изострен инстинкт за оцеляване. Така и трябва при този тип работа — не само на терен, но и на булевард „Цар Саул“. Не всички сме благословени с твоите дарби. Някои от нас действително се нуждаят от работа. Някои дори се стремят към повишение.

Навот чукна лъжичката в ръба на чашата и я сложи в чинийката.

— Попаднах в истински ураган, когато се върнах в Тел Авив онази нощ. Взеха ни от летището и ни откараха направо на булевард „Цар Саул“. Докато пристигнем, ти вече бе в неизвестност от няколко часа. От кабинета на премиера звъняха по телефона през няколко минути за новини, а Шамрон определено бе готов да убие някого. Добре че беше в Лондон, иначе щеше да ме удуши с голи ръце. Работната хипотеза бе, че си мъртъв. И аз бях този, който бе позволил това да се случи. Седяхме там часове наред и чакахме някаква вест. Беше тежка нощ, Габриел; не искам никога да преживявам втора такава.

— Нито пък аз, Узи.

— Не се и съмнявам. — Навот погледна към белега близо до дясното око на Алон. — На зазоряване всички те бяхме отписали. Тогава в стаята на оперативния екип се втурна един свързочник и каза, че се обаждаш по спешната линия — не откъде да е, а от Украйна. Като чухме гласа ти, настъпи хаос. Не само че бе напуснал жив Русия с най-тъмните тайни на Иван Харков, но и бе довел куп бегълци, в това число полковник Григорий Булганов — най-висшестоящия офицер от ФСБ, който някога е преминавал желязната завеса. Не беше зле за една вечер работа. Москва бе един от звездните ти мигове. Но за мен тя ще е постоянно петно в иначе чистото ми досие. И ти го сложи там, Габриел. Ето защо не беше поканен на сватбата ми.

— Съжалявам, Узи.

— За какво?

— Че съм те поставил в трудно положение.

— А не защото не се подчини на пряка заповед?

Алон не отвърна нищо. Навот бавно поклати глава.

— Ти си едно самодоволно копеле, Габриел. Трябваше да ти счупя ръката в Москва и да те завлека в колата.

— Какво искаш да ти кажа, Узи?

— Искам да ми кажеш, че това никога няма да се повтори.

— А ако се повтори?

— Първо ще ти счупя ръката. После ще си подам оставката като шеф на „Специални операции“, което ще ги лиши от друга възможност, освен да дадат поста на теб. А аз знам колко много искаш това.

Алон вдигна дясната си ръка.

— Няма да се повтори никога, Узи — нито на терен, нито някъде другаде.

— Кажи го!

— Съжалявам за това, което се случи между нас в Москва. Никога няма да наруша друга твоя пряка заповед.

На лицето на Навот веднага се изписа облекчение. Личната конфронтация никога не бе била силната му страна.

— Това ли е всичко, Узи? Изминал си целия път до Умбрия, защото искаше извинение?

— И обещание, Габриел. Не забравяй обещанието.

— Не съм го забравил.

— Добре. — Навот подпря лакти на масата и се наведе напред. — Защото искам да ме слушаш внимателно. Сега ще отидем в твоята вила на цветята^[1] и ти ще си стегнеш багажа. После ще заминем за Рим, където ще пренощуваме в посолството. Утре сутрин, когато самолетът за Тел Авив излети в десет часа, ние ще бъдем в него, на втория ред в първа класа, един до друг.

— И защо ще го правим?

— Защото полковник Григорий Булганов го няма.

— Какво имаш предвид с това, че го няма?

— Имам предвид, че го няма, Габриел. Вече не е между нас. Изпари се. Изчезна.