Даниъл Силва
Предателят (37)

37. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

МИ5 разполагаше с импозантното величие от сив камък на Темс Хаус. ЦРУ имаше комплекса от стомана и стъкло в Лангли. Службата разполагаше със сградата на булевард „Цар Саул“.

Тя беше сива, безлична и най-доброто от всичко — анонимна. Над входа й нямаше символ, нито медна табела, която да указва кой се помещава в нея. В действителност нямаше нищо, което да подсказва, че е централа на една от най-страховитите и уважавани разузнавателни служби в света. Едно по-внимателно разглеждане на постройката би разкрило наличието на сграда в сграда, която разполага със собствено електрозахранване, собствена водопроводна и канализационна мрежа, както и със собствена суперсигурна комуникационна система. Служителите носеха два ключа: единият отключваше необозначена врата във фоайето, другият задействаше асансьора. Онези, които извършваха непростимия грях да изгубят единия или двата ключа, биваха изпращани за наказание в Юдейската пустиня, за да не бъдат никога повече видени и чути.

Габриел бе влизал през фоайето само веднъж — в деня след неговата първа среща с Шамрон. От този момент нататък той влизаше единствено на „черно“ през подземния гараж. Направи същото и сега заедно с Ари. Директорът — Амос Шарет, и Узи Навот ги очакваха във фоайето. Отношенията на Габриел с Амос бяха в най-добрия случай хладни, но това сега нямаше значение. Съпругата на Алон, агент на Службата, бе изчезнала и се предполагаше, че е в ръцете на доказан убиец, който се бе заклел да отмъсти. След като му изказа своето съжаление, Амос даде ясно да се разбере, че пълният арсенал на Службата — персонал и техника — е на разположение на Габриел. После той го въведе в чакащия асансьор, а Шамрон и Навот ги последваха.

— Накарах да опразнят един кабинет за теб на най-горния етаж — каза Шарет. — Можеш да работиш там.

— Къде е екипът ми?

— На обичайното място.

— Тогава защо да работя на най-горния етаж?

Амос натисна бутон на контролния панел. Асансьорът тръгна надолу.

* * *

В продължение на много години тя бе служила като склад за стари мебели и излезли от употреба компютри, а често бе използвана от нощната смяна и като място за любовни срещи. Сега стая 456В — тясно подземно помещение, намиращо се на три етажа под главното фоайе — бе известна като „Бърлогата на Габриел“. На пожълтял лист, залепен с тиксо на вратата, пишеше: Временна комисия за проучване на терористичните заплахи в Западна Европа. Алон го скъса и набра кода за достъп на електронната ключалка.

Стаята, в която влезе, бе пълна с останки от минали операции, а и както твърдяха някои, бе обитавана от техните призраци. До обикновените работни маси седяха членовете на екипа на Габриел: Дина, Римона, Яков, Йоси, Ели Лавон и Михаил. Към тях се бяха присъединили още петима служители: двама универсални оперативни агенти — Одед и Мордекай, и трима млади гении от техническия отдел, които бяха специалисти по тайни компютърни операции. Това бяха същите трима младежи, които бяха изпразнили банковите сметки на Иван в дните след бягството на съпругата му. През изминалите няколко дни техните стряскащи умения бяха насочени към финансовите авоари на друг руски олигарх — Виктор Орлов.

Габриел застана в предната част на стаята и огледа лицата пред себе си. На тях видя само гняв и решителност. Същите тези мъже и жени бяха провели едни от най-дръзките и опасни операции в историята на Службата. В този момент никой не се съмняваше в способността им да открият Киара и да я върнат у дома. Ако се проваляха по някаква причина, тогава щяха да леят сълзи. Но не и сега. Не и пред Габриел.

Той стоеше мълчаливо пред тях, като погледът му бавно се местеше от една стена на друга, обхождайки снимките на мъртвите: Халед ал Халифа, Ахмед бен Шафик, Зизи ал Бакари, Юсуф Рамадан… Разбира се, имаше много повече, толкова, че не можеше да си ги спомни. Всички те бяха убийци и всеки от тях заслужаваше смъртната присъда, изпълнена от Алон. Трябваше да убие и Иван. Сега той бе заловил съпругата му. Независимо от изхода, Харков щеше да прекара остатъка от живота си като преследван човек. Същото очакваше и всеки, който, макар и слабо, бе свързан със случая. Те нямаха шанс да оцелеят. Алон щеше да ги открие всичките, независимо колко време щеше да му отнеме. И щеше да убие всекиго от тях.

Обаче засега наказанието на виновните трябваше да почака. Единственото важно нещо бе откриването на Киара. Щяха да започнат издирването, като намерят мъжа, който бе планирал и извършил отвличането й. Мъжа, който се бе представил на Ирина Булганова като Анатолий, приятел на Виктор Орлов. Мъжа, който току-що бе допуснал най-голямата грешка в професионалната си кариера. Сега Габриел закачи снимката му сред галерията от мъртъвци. После разказа неговата история на екипа си.

* * *

Недалеч от булевард „Цар Саул“ има паметник. Той е посветен на хората, които са служили тайно и са загинали. Издялан е от гладък пясъчник и има формата на мозък, защото основоположниците на Израел вярвали, че само умът ще опази страната им от онези, които искат да я разрушат. Върху стените на паметника са издълбани имената на загиналите и датата на смъртта им. Другите подробности от живота и кариерата им са заключени в Архива. Там са почетени над петстотин офицери от различните израелски служби. Седемдесет и пет са от Службата. В следващите дни щяха да бъдат добавени още две имена — двама добри младежи бяха загинали заради това, че Габриел се бе опитал да спази едно свое обещание.

— Киара Дзоли — каза той — няма да бъде третото име.

Сега италианската полиция полагаше неимоверни усилия да я намери. Със спокоен и безстрастен глас Алон заяви, че тези усилия ще бъдат безрезултатни. По всяка вероятност Киара е била изведена от територията на Италия още преди да е започнало издирването й. В този момент тя можеше да е навсякъде. Можеше да е на път на изток през бившите земи на Съветската империя, които руснаците наричаха „близката чужбина“. Или вече бе някъде в Русия.

— Или може изобщо да не е в Русия — добави Габриел. — Иван контролира една от най-големите компании за корабни и самолетни превози. Той има възможност да скрие Киара навсякъде по света. Има възможност да я мести до безкрайност.

Това означаваше, че Харков има нечестно предимство. Но те също разполагаха със средства. Иван не беше отвлякъл Киара само за да я убие. Със сигурност той искаше нещо друго. Това им даваше време и пространство за маневриране.

— Не много време — вметна Габриел. — И много малко пространство.

За начало щяха да се опитат да открият мъжа, когото Харков бе използвал като инструмент за отмъщение. Засега той бе само като леки щрихи на иначе бяло платно. Те щяха да допълнят картината. Този мъж не се бе материализирал от въздуха. Той имаше име и минало. Имаше семейство. Живееше някъде. Той съществуваше. Всичко около него подсказваше, че е бивш служител на КГБ, специализиран в намирането на хора, които не искат да бъдат открити. Човек, който можеше да направи хора да изчезнат безследно. Човек, който сега работеше за богати руснаци като Иван Харков.

Такъв човек не живее във вакуум. Той със сигурност бе познат на хора, които искат да се възползват от услугите му. Те щяха да намерят такъв човек. И щяха да започнат търсенето си в града, където случаят бе започнал: руския град, наричан понякога Лондон.