Даниъл Силва
Предателят (34)

34. Северната част на щата Ню Йорк

Габриел се съгласи да остане през нощта и да се върне във Вашингтон на следващата сутрин. След като се настани в стаята за гости на втория етаж, той тръгна да търси телефон. Като предпазна мярка, Ед Филдинг бе махнал всички телефони от главната къща. Всъщност само един телефон в цялото имение имаше връзка с външния свят. Той се намираше във втората вила, на бюрото в кабинета на Филдинг. Малка табела предупреждаваше, че всички разговори, независимо от това кой и на кого се обажда, се наблюдават и записват.

— Това не е шега — каза Ед, като подаде слушалката на Алон. — Казвам го като професионалист на професионалист.

Филдинг излезе от кабинета си и затвори вратата. Тъй като не желаеше да издаде обичайните процедури за комуникация на Службата, Габриел позвъни на булевард „Цар Саул“ по служебната линия и поиска да го свържат с Узи Навот. Разговорът им бе кратък и бе воден на разновидност на иврит, която нито един суперкомпютър на Агенцията за национална сигурност не би могъл да дешифрира. В рамките на няколко секунди Навот успя да го запознае с последните новини. Ирина Булганова била пристигнала жива и здрава в Москва, екипът на Габриел бил потеглил обратно към Израел, а Киара, придружена от двамата си бодигардове, била на път за Умбрия. „Всъщност — добави Узи, като провери колко е часът — те вероятно са вече там“.

Алон прекъсна връзката и си помисли дали да й звънне. Реши, че не е безопасно. Да осъществи контакт със Службата по линия на ЦРУ бе едно, но да се обади на Киара вкъщи или на мобилния й телефон бе съвсем друго нещо. Трябваше да изчака, докато излезе извън охранявания периметър на ЦРУ, за да се свърже с нея. Като остави слушалката, той се замисли над думите, които Елена току-що бе казала. Трябва да забравиш за Григорий. По-добре се съсредоточи върху собствения си живот. Навярно тя беше права. Може би той бе дал обещание, което не можеше да изпълни. Навярно беше време да се прибере у дома и да се грижи за съпругата си. Алон отвори вратата и излезе в коридора. Ед Филдинг го чакаше там, облегнат на стената.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Имаш ли желание за едно пътуване?

— Докъде?

— Знам, че се тревожиш за Елена. Помислих си да те успокоя, като ти покажа някои от нашите мерки за сигурност.

— Въпреки че съм от чужда разузнавателна служба?

— Ейдриън казва, че си от семейството. Това е единственото, което ми трябва да знам.

Габриел го последва в лютия следобеден студ, който цареше навън. Бе очаквал, че обиколката ще бъде с джип. Вместо това, Филдинг го поведе към една пристройка, където две моторни шейни блестяха под флуоресцентните лампи на тавана. Агентът от ЦРУ извади от един метален шкаф две каски, две шуби, две неопренови маски за лице и два чифта ръкавици за ски. Пет минути по-късно, след кратък урок по управление на моторна шейна, Алон вече летеше през гората сред снежната вихрушка, която вдигаше Филдинг, по посока на най-отдалечения ъгъл на имението.

Първо провериха най-западния край на имота, после южната граница, която бе очертана от ръкав на река Сейнт Риджис. Преди две седмици една черна мечка влязла в имението, пресичайки потока, и задействала детекторите за движение и инфрачервените сензори. Филдинг изпратил двама пазачи, които посрещнали мечката трийсет секунди след нейното пристигане. Изправен пред перспективата да се превърне в постелка за пода, звярът мъдро се оттеглил на другия бряг на потока и повече не го видели.

— Има ли и други диви животни, от които трябва да се притесняваме? — попита Габриел.

— Само елени, американски рисове, бобри и понякога вълци.

— Вълци?

— Оня ден имахме един. Доста голям.

— Опасни ли са?

— Само ако ги изненадаш.

Филдинг завъртя дросела и изчезна сред облак сняг. Габриел го последва по лъкатушещия бряг на потока до източния край на имението. Той бе очертан от телена ограда с бодлива тел на върха. На всеки петдесетина метра имаше табела, предупреждаваща, че имението е частна собственост и че всеки, който има глупостта да се опита да влезе, ще бъде преследван с цялата строгост на закона. Докато се носеха с пълна скорост един до друг край оградата, Алон забеляза, че Филдинг разговаря по радиостанцията. Когато стигнаха до пътя, вече бе ясно, че нещо не е наред. Ед спря и махна на Габриел да направи същото.

— Търсят те по телефона.

Алон нямаше нужда да пита кой го търси. Само един човек знаеше къде е и как да се свърже с него.

— За какво?

— Не каза. Впрочем иска да говори с теб веднага.

Филдинг поведе Алон обратно към застроената част на имението по най-краткия възможен път. Беше се здрачило, когато пристигнаха, и двете вили се виждаха само като силуети на фона на огнения хоризонт. Елена Харкова стоеше, скръстила ръце пред гърдите си, на верандата на главната къща, а тъмната й коса се развяваше от студения вятър. Двамата минаха безмълвно край нея и влязоха в къщата за персонала. Телефонът в кабинета на Филдинг бе отворен. Габриел вдигна бързо слушалката до ухото си и чу гласа на Ейдриън Картър.

* * *

Ако наистина е имало запис на разговора, който последва, той не е просъществувал дълго. Ейдриън никога не говореше за него, освен да каже, че е бил един от най-трудните в дългата му кариера. Единственият друг свидетел беше Ед Филдинг. Охранителят не можеше да чуе думите на Картър, но виждаше ужасното въздействие, което оказваха. Видя ръка, която стискаше слушалката с такава сила, че кокалчетата й бяха побелели. Видя и очите. Необикновено ярките зелени очи сега пламтяха от ужасяваща ярост. Докато се измъкваше безшумно от стаята, Ед си даде сметка, че никога досега не е виждал подобна ярост. Не знаеше какво казва приятелят му Ейдриън Картър на легендарния израелски екзекутор, но беше сигурен в едно нещо. Щеше да се лее кръв. Щяха да загинат хора.