Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Defector, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венера Атанасова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниъл Силва. Предателят
ИК „Хермес“, Пловдив, 2011
Американска. Първо издание
Художествено оформление на корицата: Георги Станков
Отговорен редактор: Тодор Пичуров
Компютърна обработка: Ана Цанкова
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 978–954–26–0989–6
История
- —Добавяне
33. Северната част на щата Ню Йорк
Обядваха в просторната трапезария, обзаведена в стил рустик, под традиционния за Адирондак полилей от еленови рога. Елена седеше пред високия прозорец, през който се виждаха далечните езера, Анна бе от лявата й страна, Николай — от дясната. Въпреки че миналото лято Габриел бе осъществил в Южна Франция едно на вид легално отвличане на близнаците на Харков, той никога преди не ги беше виждал лично. Сега бе поразен от външния им вид, както бе била и Сара при първата си среща с тях. Анна — висока, тъмнокоса и надарена с вродена изисканост, бе по-малко копие на майка си; Николай — рус и набит, с голямо изпъкнало чело — бе самият двойник на прословутия си баща. И наистина през иначе приятния обяд Алон имаше неприятното чувство, че неговият най-неумолим враг Иван Харков дебне всяко негово движение от другата страна на масата.
Беше поразен и от говора им. Английският им беше перфектен и в него се долавяше съвсем слаб руски акцент. Не е изненадващо, помисли си той. В много отношения децата на Харков едва можеха да се нарекат руснаци. Те бяха прекарали по-голямата част от живота си в имението в Найтсбридж и бяха посещавали първокласно лондонско училище. През зимата бяха карали ваканциите си в Куршевел, а през лятото бяха отивали на юг, във Вила Солей — палата на Иван на морския бряг в Сен Тропе. Колкото до Русия, тя беше място, което бяха посещавали за няколко седмици годишно само за да поддържат връзка с корените си. Анна, по-разговорливата от двамата, говореше за родината си, сякаш бе нещо, за което е чела в книгите. Николай каза малко. Той само гледаше Габриел, сякаш подозираше, че неочакваният обеден гост по някакъв начин е виновен за факта, че сега живее на върха на планина в Адирондак, вместо в Западен Лондон и Южна Франция.
Когато обедът приключи, децата целунаха майка си по бузата и покорно отнесоха съдовете си в кухнята.
— Отне им малко време, докато свикнат да живеят без прислужници — каза Елена, когато те излязоха. — Мисля, че е по-добре да поживеят известно време като нормални деца. — Усмихна се на абсурдността на думите си. — Е, почти нормални.
— Как се справят с приспособяването?
— Както можеше да се очаква при тези обстоятелства. Животът, който познаваха, свърши само за миг, защото техните бодигардове бяха спрени за превишена скорост, докато напускаха плажа на Сен Тропе. Подозирам, че те са единствените, спрени за превишена скорост в Южна Франция през цялото лято.
— Жандармеристите могат да бъдат много непредсказуеми при съблюдаването на правилника за движение по пътищата.
— Те също така могат да бъдат и много мили. Добре са се грижили за децата ми, докато те бяха задържани. Николай още говори с добро чувство за времето, прекарано в жандармерията на Сен Тропе. Хареса му и манастирът в Приморските Алпи. Що се отнася до децата, бягството бе за тях едно голямо приключение. И трябва да ти благодаря за това, Габриел. Направи нещата много лесни за тях.
— Какво знаят за случилото се с баща им?
— Знаят, че той имаше някои проблеми с бизнеса, както и че се разведе с мен, за да се ожени за любовницата си Екатерина. Колкото до трафика с оръжие и убийствата… — Гласът й заглъхна. — Много са малки да разберат. Ще изчакам, докато станат по-големи, за да им кажа истината. Тогава сами ще могат да си направят изводите.
— Но те със сигурност са любопитни.
— Разбира се, че е така. Шест месеца не са виждали и разговаряли с Иван. За Николай беше трудно. Той обожава баща си. Сигурна съм, че обвинява мен за отсъствието му.
— Как им обясни това, че живеете в изолация, заобиколени от охранители?
— В действителност тази част не бе толкова трудна. Анна и Николай са деца на руски олигарх. Те са прекарали целия си живот, заобиколени от въоръжени мъже с радиостанции, така че това им изглежда напълно естествено. Колкото до изолацията, казах им, че е само временна. В някой близък ден ще им бъде разрешено да си имат приятели и да ходят на училище като всички американски деца. Засега имат чудесна домашна учителка от ЦРУ. Занимава се с тях от девет сутринта до три следобед. После гледам да излязат навън и да поиграят, независимо какво е времето. Разполагаме с няколко хиляди квадратни километра, две езера и река. Има много неща, които могат да правят. Тук е рай. Но никога нямаше да мога да си го позволя, ако не беше ти и твоите помощници.
Елена имаше предвид екипа от компютърни специалисти на Службата, които в дните след нейното бягство бяха проникнали в банковите сметки на Иван в Москва и Цюрих и бяха изтеглили от тях над двайсет милиона долара. „Неразрешените трансфери“, както евфемистично ги наричаха на булевард „Цар Саул“, бяха една от многото дейности, свързани със случая, които заобикаляха закона. След това Иван не беше в състояние да се заяжда за липсващите пари или да поставя под съмнение поредицата от събития, довели до загубата на попечителство над двете му деца. Той се занимаваше с повдигнатите срещу него обвинения на Запад, че е продал някои от най-смъртоносните руски зенитни ракети на терористите от Ал Кайда — продажба, извършена с благословията на Кремъл и самия руски президент.
— Ейдриън ми каза, че от ЦРУ са се съгласили да осигурят защита на теб и децата само за две години — каза Габриел.
— Ти очевидно не смяташ, че е достатъчно дълго.
— Не, не смятам.
— Американските данъкоплатци не могат да плащат безкрайно. Когато агентите на ЦРУ си тръгнат, ще наема собствена охрана.
— Какво ще стане, когато парите свършат?
— Предполагам, че винаги мога да продам картината, която ти фалшифицира за мен. — Тя се усмихна. — Искаш ли да я видиш?
Елена го заведе в голямата зала и спря пред точното копие на „Две деца на плажа“ от Мери Касат. Това бе вторият вариант, който Алон бе нарисувал на картината. Първият бе продаден на Иван Харков за два и половина милиона долара и сега бе притежание на френската прокуратура.
— Не съм сигурен, че подхожда на адирондакския декор.
— Не ме интересува. Ще си я държа точно където е.
Той подпря с ръка брадичката си и леко наклони глава.
— Мисля, че е по-хубава от първата, нали?
— При първото копие мазките на четката ти бяха твърде релефни. Това е перфектно. — Тя го погледна. — Предполагам обаче, че не си изминал целия този път, за да говорим за децата ми или да чуеш моите забележки за работата ти.
Алон не отговори нищо. Елена се загледа в картината.
— Знаеш ли, Габриел, наистина е трябвало да станеш художник. Можеше да бъдеш велик. И с малко късмет, може би никога нямаше да имаш нещастието да срещнеш моя съпруг.
* * *
Над сто професионални разузнавачи от четири държави бяха участвали в случая Харков и повечето още ги човъркаше един въпрос: Защо Елена Варламова — красивата и възпитана дъщеря на висш функционер на Комунистическата партия, икономист плановик от Ленинград — се бе омъжила за гангстер като Иван?
По време на тяхната женитба той работел за всеизвестното Пето главно управление на КГБ и изглеждал предопределен за бляскава кариера. Ала в края на осемдесетте години на XX век, когато Съветският съюз агонизирал на своето смъртно легло, бъдещето му взело внезапен и неочакван обрат. В отчаян опит да вдъхне живот на замиращата съветска икономика Михаил Горбачов бе въвел икономически реформи, които позволяваха сформирането на инвестиционни дружества. С подкрепата на своите началници Иван напуснал КГБ и основал една от първите частни банки в Русия. Подпомагана тайно от бившите му колеги, скоро тя станала много печеливша и когато СССР най-накрая издъхнал, Харков имал уникалната възможност да грабне някои от най-ценните му активи. Сред тях била флотилия от транспортни кораби и самолети, която той превърнал в една от най-големите транспортно-спедиторски компании в света. Не след дълго корабите и самолетите на Иван потеглили за дестинации в Африка, Близкия изток и Латинска Америка, натоварени с едни от малкото изделия, които руснаците изработвали добре: оръжия. Харков обичал да се хвали, че може да сложи ръка на всичко и да го превози навсякъде, в някои случаи само за една нощ. Не го интересувал моралът, а само парите. Продавал на всеки, стига да можел да плати. А ако не можел, предлагал да уреди финансирането чрез своята банка. Харков продавал оръжията си на диктатори, както и на бунтовници. Продавал на борци за свобода, които имали законното право да недоволстват, както и на маниаци, които избивали жени и деца. Специализирал се в доставката на оръжие за режими, които били толкова извън границите на благоприличието, че не можели да получат оръжие от законни източници. Той усъвършенствал практиката да продава оръжия и на двете страни в един конфликт, като разсъдливо контролирал потока на оръжие, така че да удължи убийствата и да увеличи до максимум печалбите си. Иван разрушавал страни. Унищожавал народи. И през това време станал неприлично богат. Години наред той успявал да държи в тайна своята смъртоносна мрежа. За останалия свят Иван Харков бил истинският символ на новата Русия — прозорлив инвеститор и бизнесмен, който лесно оперирал в Изтока и Запада, колекционирайки скъпи къщи, луксозни яхти и красиви любовници. По-късно Елена щеше да признае на Габриел, че е способствала за голямата измама на Иван. Затваряла си очите за неговите романтични похождения точно както умишлено се била поставила в неведение по отношение на истинските източници на огромното му богатство.
Но животът понякога се преобръща за един миг. Животът на Габриел се беше променил една вечер във Виена за времето, нужно на детонатора да взриви пластичния експлозив, поставен под колата му. За Елена Харкова това се бе случило вечерта, когато случайно бе подслушала телефонния разговор между съпруга си и шефа на неговата охрана Аркадий Медведев. Изправена пред възможността хиляди невинни хора да загинат заради алчността на съпруга й, тя бе избрала да го предаде, вместо да запази мълчание. Действията й я бяха отвели в една усамотена вила сред планините над Сен Тропе, където тя бе предложила да помогне на Габриел да открадне секретните документи на Иван. Последвалата операция едва не бе завършила със смъртта им. Една картина щеше завинаги да остане сред ужасната галерия от спомени на Алон: Елена Харкова, завързана за един стол в склад на мъжа й, и Аркадий Медведев, допрял пистолета си до главата й. Аркадий искаше Габриел да му разкрие местонахождението на Анна и Николай. Елена бе готова да умре, но не и да отговори.
По-добре натисни спусъка, Аркадий, защото Иван никога няма да получи децата.
Сега, седнал пред камината в големия салон на вилата в Адирондак, Алон й съобщи новината, че Харков е успял да отвлече Григорий Булганов — мъжа, който бе спасил живота им онази нощ. Както и че старата й приятелка от Ленинградския държавен университет Олга Сухова е била обект на покушение в Оксфорд. Елена прие новината спокойно, сякаш бе информирана за отдавна очаквана смърт. След това взе снимката, на която се виждаше мъж, стоящ в залата за пристигащи на летище Хийтроу. Внезапното помръкване на лицето й веднага подсказа на Габриел, че пътуването му не е било напразно.
— Виждала ли си го преди?
Тя кимна утвърдително.
— В Москва, преди много време. Беше чест посетител на нашия дом в Жуковка.
— Сам ли идваше?
Елена поклати отрицателно глава.
— Само с Аркадий.
— Казвал ли ти е някога името си?
— Никога не ми казваха имената си.
— И никога не си го чувала случайно?
— Не, за съжаление.
Алон се помъчи да скрие разочарованието си и попита дали тя си спомня нещо друго. Елена погледна снимката, сякаш се опитваше да изтрие праха от паметта си.
— Спомням си, че Аркадий винаги бе доста почтителен в негово присъствие. Това ми се струваше доста странно, тъй като Аркадий не бе почтителен към никого. — Вдигна очи към Габриел. — Много лошо, че го уби. Можеше да ти каже името му.
— Светът е много по-хубаво място без хора като Аркадий Медведев.
— Истина е. Всъщност понякога ми се иска аз да го бях убила. — Елена обърна глава и се загледа по посока на картината. — Въпросът е дали Иван е наел този мъж да ми отнеме децата.
Алон я хвана за ръката и я стисна успокояващо.
— Пробвах лично системата за сигурност на Ейдриън. Няма начин Иван да открие теб и децата на това място.
— Щях да се чувствам по-добре, ако знаех, че ти си тук. — Вдигна очи към него. — Ще останеш ли при нас, Габриел? Само за един или два дни?
— Не съм сигурен, че Григорий разполага с един или два дни.
— Григорий? — Елена се загледа унило в огъня. — Знам какво правят моят съпруг и хората от ФСБ с онези, които са ги предали. Трябва да забравиш за Григорий. По-добре се съсредоточи върху собствения си живот.