Даниъл Силва
Предателят (22)

22. Монмартър, Париж

Габриел сипа кафе в кафеварката и информира подробно Шамрон, докато чакаше водата да заври. Ари седеше неподвижно по риза до малката масичка, подпрял брадичка на покритите си със старчески петна ръце. Раздвижи се за първи път, за да прочете писмото, което Григорий бе оставил на Олга Сухова в Оксфорд, а после и за да поеме първата си чаша кафе. Сипваше захар в него, когато съобщи решението си:

— Ясно е, че Иван планира да издири и убие всички, които участваха в операцията срещу него. Първо е потърсил Григорий. После Олга. Но човекът, когото наистина иска да докопа, си ти.

— И какво искаш да направя? Да прекарам остатъка от живота си в криене? — Алон поклати отрицателно глава. — И за да цитирам великия Ари Шамрон, не смятам да седя със скръстени ръце, докато другите планират моето унищожение. Струва ми се, че имаме избор. Можем да живеем в страх. Или можем да отвърнем на удара.

— И как предлагаш да го направим?

— Като се отнасяме към Иван и неговите хора като към терористи. Като ги изхвърлим от играта, преди да са погнали някого другиго. И ако имаме късмет, може да успеем да върнем Григорий.

— Откъде смяташ да започнеш?

Алон отвори ципа на страничното отделение на пътната си чанта и извади уголемена снимка на мерцедес седан с двама души на задната седалка. Шамрон си сложи на носа очукани очила за четене и разгледа фотографията. После Габриел сложи друга пред него: снимката, която бе прикачена към писмото от Оксфорд. Григорий и Ирина в едни по-щастливи времена…

— Предполагам, знаем как са го накарали да се качи в колата толкова кротко — каза Ари. — Сподели ли това с нашите британски приятели?

— Може да ми е изчезнало от ума, докато бягах от страната, на крачка пред руския ударен отряд.

— Придружен от бегълката на Греъм Сиймор. — Шамрон разгледа внимателно снимката. — Кажи ми какво имаш предвид, синко.

— Дадох обещание на Григорий в нощта, когато спаси живота ми. Смятам да го удържа.

— Григорий Булганов имаше британски паспорт. Това го прави проблем на британците.

— В Лондон Сиймор ми даде много ясно да разбера едно нещо. Що се отнася до британците, Григорий е мой дезертьор, не техен. И ако не се опитам да го върна, никой няма да го направи.

Ари почука по снимката.

— И мислиш, че тя може да ти помогне?

— Тя е видяла лицата им. Чула е гласовете им. Ако успеем да се доберем до нея, тя може да ни помогне.

— А какво ще стане, ако не пожелае да ти помогне? Ами ако доброволно е участвала в операцията?

— Предполагам, че всичко е възможно…

— Но?

— Силно се съмнявам в това. Основавайки се на разказаното от Григорий, Ирина е мразела ФСБ и всичко, което тя символизира. Това е била една от причините да се разпадне бракът им.

— Имало ли е и други причини?

— Срамувала се е от Григорий, задето е вземал пари от Иван Харков. Наричала ги е „кървави пари“. Не е искала да ги докосва.

— Може би Ирина е променила мнението си. Руснаците могат да бъдат много убедителни, Габриел. И ако има нещо, което съм научил в този живот, то е, че всеки си има цена.

— Може и да си прав, Ари, обаче няма да го разберем със сигурност, докато не я попитаме.

— Разговор? Това ли предлагаш?

— Нещо такова.

— Какво те кара да мислиш, че не са я убили?

— Звъннах в службата й тази сутрин. Тя вдигна телефона.

Шамрон отпи от кафето си и обмисли последствията от изявлението на Алон.

— Нека да изясним нещо още от самото начало. При никакви обстоятелства ти или някой друг от участниците в първата операция срещу Иван няма да се връща в Москва. Никога.

— Нямам намерение да ходя там.

— Тогава как ще уредиш среща с нея?

Габриел го запозна накратко със своя план. Докато слушаше, Ари въртеше запалката между пръстите си — две завъртания надясно, две завъртания наляво.

— Има един недостатък. Ти допускаш, че тя ще сътрудничи.

— Нищо не допускам.

— С нея трябва да се действа внимателно, докато не бъдеш сигурен в истинската й лоялност.

— Както и след това.

— Предполагам, че ще искаш да използваш предишния си екип.

— Спестява времето за опознаване.

— Това колко пари ще ми коства?

Габриел доля кафе в чашата на Шамрон и се усмихна. Стареца бе работил за Службата във време, когато се е броял всеки шекел^[1], и още действаше така, сякаш средствата за операциите идваха директно от неговия джоб.

— Сто хиляди би трябвало да стигнат.

— Сто хиляди!

— Щях да искам двеста хиляди.

— Утре сутринта ще преведа парите на твоята сметка в Цюрих. Щом уредиш база за операцията, ще изпратя екипа.

— Какво ще кажеш на Амос?

— Колкото се може по-малко.

— А на британците?

— Остави това на мен. Ще ги информирам накратко за плановете ти и ясно ще им заявя, че ще споделяме с тях всяка информация, която откриеш. — Шамрон направи пауза. — Ще я споделяш съвестно, нали, Габриел?

— Разбира се.

— Честно казано, сигурен съм, че ще им олекне, че ние ще се заемем с това. Последното нещо, което искат от Даунинг Стрийт, е още една конфронтация с руснаците — не и при британската икономика, която е на животоспасяваща терапия. Те са по-заинтересовани да се уверят, че притокът на руските пари към лондонските банки ще продължи.

— Това оставя неразрешен един проблем.

— Само един?

— Олга.

— Утре ще я върна на британците и ще си направя харакири от твое име. Донесъл съм им малък подарък — информация от интернет, която засякохме в Ливан, за възможен заговор за терористичен акт в Лондон.

— Можеш да им кажеш за информацията от Ливан, Ари, но се опасявам, че Олга няма да се върне скоро в Англия.

— Не можеш да я оставиш в Париж.

— Нямам и намерение. Ще я взема с мен. Знаеш ли, тя наистина е доста добра.

— Нещо ми подсказва, че престоят ми в Лондон няма да е приятен. — Шамрон отпи от кафето си. — По-добре поговори с Узи. Каквото и да правиш, не споменавай нашия разговор за това, че ще поемеш ръководството на Службата. Той няма да е въодушевен от перспективата да работи за теб.

— Никога не съм казвал, че ще приема работата, Ари. Казах, че ще обмисля предложението.

— Чух те още първия път. Обаче знам, че няма да ме подведеш, не и за толкова важно нещо.

— Моля те, направи ми още една услуга, докато си в Лондон.

— Каква?

— Трябваше да оставя котката на Олга при Джулиан Ишърууд.

Шамрон отново започна да върти запалката си.

— Мразя котките. А единственото нещо, което мразя повече от тях, е да ме лъжат.