Даниъл Силва
Предателят (18)

18. Оксфорд

— Не го ли прочетохте? — попита Алон.

— Не.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Защо?

— Защото някога бяхте най-известната разследваща журналистка в Русия.

— И?

— Разследващите журналисти са любопитни по природа.

— Като шпионите?

— Да, като шпионите.

— Не чета чужди писма. Това е непристойно.

Седяха в кафене „Куинс Лейн“ срещу решетъчния прозорец. Габриел бе с лице към улицата, а Олга — с лице към оживеното помещение. Тя държеше писмото в едната си ръка, а в другата — чаша чай.

— Мисля, че то слага край на дебата дали Григорий е дезертирал отново, или е бил отвлечен.

— И то доста убедително.

По една случайност писмото се състоеше от пет изречения, но за разлика от фалшифицираното, което обявяваше повторната измяна на Булганов, то бе написано на компютър, а не на ръка. Писмото не съдържаше обръщение, защото обръщението не бе безопасно. Габриел го взе от Олга и пак го прочете.

„Ако това е в теб, значи Иван ме е заловил. Няма на кого да се сърдя, освен на себе си, така че не се чувствай длъжен да спазиш обещанието, което ми даде онази нощ в Русия. Искам да те помоля за една услуга; опасявам се, че желанието ми да се събера отново с жена ми може да я е изложило на опасност. Ще ти бъда благодарен, ако вашите сътрудници в Москва я наглеждат от време на време. И накрая позволи ми да ти дам един малък съвет от гроба: «Действай внимателно».“

Към писмото бе прикачена с кламер снимка три на пет сантиметра. На нея се виждаха Григорий и бившата му съпруга, седящи до отрупана с бутилки водка маса, в едни по-щастливи времена. Ирина Булганова бе привлекателна жена с късо подстригана руса коса и стегнато тяло, което говореше за спортна младост. Алон не я беше виждал преди. Въпреки това, лицето й му се стори някак смътно познато.

— Вярвате ли на написаното? — попита Олга.

— На коя част?

— Частта за Иван. Възможно ли е той действително да е извършил толкова сложна операция?

— Харков е кагебист до мозъка на костите. Неговата мрежа за трафик на оръжие беше най-сложната, която светът е виждал. Той използваше десетки бивши и настоящи разузнавачи, в това число и самия Григорий. Булганов е получавал пари от Иван. После го предаде. В Русия цената на предателството си е все същата.

— Высшая мера — каза тихо Олга.

— Най-крайната мярка за наказание.

— Мислите ли, че е мъртъв?

— Възможно е. — Габриел направи пауза и додаде: — Обаче се съмнявам.

— Но той изчезна преди седмица!

— Може да изглежда, че е минало много време, но не е. Иван ще иска да получи информация — всичко, което Григорий е казал на британците и американците за неговата мрежа. Подозирам, че момчетата от Лубянка също ще искат да го понатупат. Руснаците са много търпеливи, когато става дума за враждебни разпити. Наричат го изстискване до дупка на източника.

— Колко очарователно.

— Те са последователи на Дзержински, Ежов и Берия. Не са много чаровни, особено когато става дума за някого, който е разкрил тайни от кухнята на британците и американците.

— Да разбирам ли, че и вие сте правили такива неща?

— Разпити? — Габриел поклати отрицателно глава. — Честно казано, те никога не са били моя специалност.

— Колко време отнема да се проведат „както трябва“?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали субектът сътрудничи или не. Дори и да сътрудничи, може да отнеме седмици или месеци, за да се уверят следователите, че е казал всичко, което те искат да научат. Само попитайте задържаните в залива Гуантанамо. Някои от тях са били разпитвани безмилостно години наред.

— Горкият Григорий. Горкият глупав Григорий.

— Наистина беше глупав. Не трябваше да живее така открито. Освен това трябваше да си държи устата затворена. Той просто си просеше проблеми.

— Има ли някакъв начин да бъде върнат?

— Не е изключено. Но сега съм загрижен за вас.

Габриел погледна през прозореца. Слънцето се бе скрило зад покривите на колежите и сега над Хай Стрийт се бе спуснала сянка. Един автобус мина с грохот, последван от колона студенти на велосипеди.

— Вие сте контактували с него, Олга. Той знае всичко за вас. Вашата нова самоличност, адреса ви. Трябва да допуснем, че сега Иван също ги знае.

— Разполагам с телефонен номер, на който да се обадя в случай на нужда. Британците твърдят, че могат да ме приберат в рамките на няколко минути.

— Както вероятно се досещате, тези дни не съм много впечатлен от британската сигурност.

— Да не възнамерявате да ме преместите от Оксфорд, без да им кажете?

— Със сила, ако е необходимо. Къде е британският ви паспорт?

— В горното чекмедже на нощното шкафче.

— Ще ви трябва заедно с някакви дрехи и всичко друго, което не искате да изоставяте.

— Имам нужда от компютъра и документите ми. И от Касандра. Няма да тръгна без Касандра.

— Коя е Касандра?

— Моята котка.

— Ще й оставим храна и вода в изобилие. Утре ще изпратя някого да я прибере.

— Но тя е привързана към мен.

— Дори да е котка водач, не е разрешено да пътува с „Евростар“.

— „Евростар“?

— Отиваме в Париж. И трябва да побързаме, ако искаме да хванем последния влак.

— В колко часа тръгва?

„В седем и тридесет и девет — помисли си той. — Нито минута по-късно“.