Даниъл Силва
Предателят (13)

13. Мейда Вейл, Лондон

Блоковете с общински квартири, които се издигаха на „Деламиър Теръс“, изглеждаха като нещо, построено от Съветския съюз през спокойните дни на „развития социализъм“. Проектирани без никакъв вкус и лошо построени, всички сгради имаха типично английски имена, предполагащи спокоен провинциален живот в тях, заедно с жълта табела, предупреждаваща, че районът е под непрекъснато наблюдение. Григорий бе минал край тези квартири няколко минути преди да изчезне. Габриел, който проследяваше стъпките на руснака, направи същото сега. Макар че му бе неприятно да го признае, краткият разговор със Сиймор бе разклатил пълната му вяра в невинността на Булганов. Наистина ли бе дезертирал повторно? Или пък беше отвлечен? Алон бе сигурен, че отговорът може да бъде намерен тук, по улиците на Мейда Вейл.

Покажи ми как го направиха, Григорий. Покажи ми как те накараха да се качиш в колата.

Той отиде до пристанището за лодки Браунинг и застана пред крайбрежното кафене, което сега бе затворено и със спуснати ролетки. В ума си отново видя заснетото от камерата. Точно в 18:03:37 часа Григорий като че ли бе обърнал внимание на една двойка, която пресече моста на булевард „Уестборн Теръс“, идвайки от Бломфийлд Роуд. Мъжът носеше пристегнат с колан дъждобран и шапка от непромокаем плат и държеше отворен чадър в лявата си ръка. Жената се притискаше нежно към рамото му. Тя носеше вълнено палто с кожена яка и четеше нещо — улична карта, помисли си Габриел, или може би някакъв пътеводител.

Алон се обърна, както бе направил Григорий, и се отправи по брега на пристанището за лодки Браунинг към стълбите, които водеха към Уорик Кресънт. Той спря в горния край на стълбището, както бе направил Булганов, макар че не си запали цигара. Вместо това се запъти към Хароу Роуд, където Григорий бе видял нещо — или някого, — което го бе накарало да ускори крачка. Габриел направи същото и продължи да върви по пустия тротоар още двеста метра.

Независимо от часа, трафикът по оживената улица с четири платна все още вдигаше оглушителен шум. Алон спря за кратко близо до църквата „Света Богородица“, измина още няколко крачки и отново спря. Тук беше, помисли си той. Това бе мястото, където Григорий бе изглеждал твърде уплашен, за да продължи. Мястото, на което той се бе заковал насред крачка и импулсивно се бе обърнал срещу уличното движение. На записа изглеждаше, сякаш Булганов за кратко се бе поколебал дали да не опита да прекоси оживената улица. Тогава, както и сега, това щеше да бъде почти сигурна смърт, но с други средства.

Габриел погледна наляво и видя тухлена стена, висока около метър и осемдесет и покрита с графити. След това погледна надясно и видя реката от стомана и стъкло, течаща край Хароу Роуд. Защо бе спрял тук? И защо, когато се бе появила кола, без да бъде повикана, се бе качил в нея без колебание? Тя предварително уговорено убежище ли беше? Или отлично поставен капан?

Помогни ми, Григорий. Стар враг ли ти изпратиха, който да те изплаши и да те накара да се върнеш у дома? Или ти изпратиха приятел, който нежно да те хване за ръката?

Алон се загледа в блясъка на фаровете на колите от насрещното движение. И за миг зърна дребна, добре облечена фигура, идваща срещу него по тротоара, като почукваше с чадъра си. След това видя жената. Жена с кожено яке, която не носеше чадър. Жена, която вървеше без шапка под дъжда. Сега тя мина припряно край него, сякаш закъсняваше за среща, и забързано се отдалечи по Хароу Роуд. Габриел се помъчи да си спомни чертите на лицето й, но не успя. Те бяха неясни и откъслечни, като първите леки щрихи на недовършена скица. И той остана да стои там сам, оглушал от рева на лондонския трафик в пиковия час, и да гледа как тя изчезва в мрака.