Даниъл Силва
Предателят (1)

1. Владимирска област, Русия

Пьотър Лужков скоро щеше да бъде убит и бе благодарен за това.

Наближаваше краят на октомври, но есента вече бе само спомен. Беше кратка и грозна като старица, свалила набързо овехтялата си рокля. А сега навън бе надвиснало оловносиво небе, цареше арктически студ и бушуваше снежна вихрушка — внезапно настъпила руска зима, чийто край не се виждаше.

Пьотър Лужков, гол до кръста, с боси крака, с вързани зад гърба ръце, почти не усещаше студа. Всъщност в момента той трудно щеше да се сети и за собственото си име. Струваше му се, че двама мъже го водят през брезова гора, но не беше съвсем сигурен. Такива бяха местата, където руснаците обичаха да вършат кървавите си дела: Куропати, Биковня, Бутово… Винаги в горите. Лужков беше на път да го сполети руската традиция. Скоро щеше да бъде убит сред дърветата.

Що се отнася до убийствата, имаше и друга руска традиция — умишлено причиняване на болка. Пьотър Лужков бе принуден да изтърпи огромно количество болка. Бяха счупили всичките му пръсти. Бяха счупили ръцете и ребрата му. Бяха разбили носа и брадата му. Бяха го налагали дори когато бе изпаднал в несвяст. Бяха го били, защото така им бе казано. Бяха го били, защото бяха руснаци. Бяха спрели единствено, докато се наливаха с водка. Когато водката свърши, бяха го удряли дори още по-жестоко.

Сега бе последният етап от пътуването му — дългото влачене към безименния му гроб. Руснаците си имаха израз за това: высшая мера^[1] — крайната форма на наказание. Обикновено тя бе запазена за предатели, но Пьотър Лужков не бе предал никого. Беше измамен от съпругата на господаря си и заради това господарят му бе загубил всичко. Някой трябваше да плати. В крайна сметка всички щяха да платят.

Видя своя господар да стои сам сред еднаквите стволове на брезите. С черно кожено яке, посребрена коса, глава като купола на танк. Той гледаше надолу към едрокалибрения пистолет в ръката си. Лужков трябваше да му отдаде дължимото. Нямаше много олигарси, които имаха смелостта лично да извършат убийство. Но пък и нямаше много олигарси като него.

Гробът вече бе изкопан. Господарят на Пьотър внимателно го оглеждаше, преценявайки дали е достатъчно голям да побере трупа. Когато го принудиха да падне на колене, Лужков усети характерния аромат на одеколона му — сандалово дърво и дим. Аромат на могъщество. Аромат на дявола.

Дяволът му нанесе още един удар по скулата. Пьотър не почувства нищо. После дяволът притисна дулото на пистолета си в тила му и му пожела приятна вечер. Лужков зърна розовия проблясък на собствената си кръв. После го обгърна мрак. Най-сетне бе мъртъв. И бе благодарен за това.