Елизабет Лоуел
Истинска любов (9)

Глава 8

Чувствата разтърсиха Гейб с ярост, която не бе изпитвал, откакто разбра, че Джой е направила аборт. Пристъпи рязко напред и отвори уста, за да й каже, че е просто една лъжлива кучка, която го е молила да остане, защото уж го била обичала толкова много, а след това, още щом разбрала, че не притежава легендарните богатства, побързала да направи аборт.

Джой отстъпи от Гейб толкова бързо, че се препъна и удари наранената си ръка на една от полиците. Чу се приглушен вик. Верандата се завъртя безцелно и потъна обгърната от тъмната пелена на болката. Щеше да падне, ако не я бе хванал над лакътя.

— Ръ-ка-та ми — каза на срички тя.

Той веднага я прихвана през кръста. Младата жена се отпусна на него и се опита да се пребори с гаденето, което винаги следваше болката.

— Джой, съкровище — изрече той до косата й и я залюля в прегръдката си, притиснал я нежно до гърдите си. — Боже, много съжалявам, не исках да те нараня.

Тя не можеше да отговори. Остана отпусната на гърдите му няколко секунди, докато стаята престана да се върти. Когато най-сетне си пое дълбоко дъх, мирисът му я порази като неочаквано връхлетяла вълна, повличайки множество спомени след себе си.

Той я любеше толкова нежно, толкова диво, толкова съвършено. Тя го любеше по същия начин, нежно и диво, отдавайки всичко, на което бе способна.

След това той си отиде, без дори да се обърне назад, никога не позвъни, никога не писа, изтръгна сърцето й и я остави кървяща и самотна.

Събра остатъка от силите си и се отблъсна от Гейб.

— Сигурна ли си? — попита той. — Бяла си като платно.

— Пусни ме.

Ръцете му се поколебаха за миг, а след това се отпуснаха. Той я наблюдаваше внимателно, готов да я хване, ако отново политнеше.

— Какво ти е на ръката?

— Паднах.

След тази единствена дума тя му обърна гръб и се зае с обичайните си занимания, сякаш се намираше в непрогледната тъмнина на пещерата, прикривайки всяко издайническо чувство. Пръстите й подръпнаха ластика на дългия клин. Беше го свалила наполовина, когато осъзна какво прави.

Беше свикнала да съблича всичко чак до калното долно бельо в компанията поне на още десет човека, които си подхвърляха шеги за състоянието на дрехите, за напрегнатите мускули и се обзалагаха дали пералнята ще издъхне на първото, второто или третото пране. Когато Гейб ходеше в пещерата с нея, беше същото — нямаше колебание, нито пък престорена скромност, нищо, освен приятелството, така характерно за пещерняците.

Сега обаче всичко бе различно.

Но да покаже това, бе все едно да заяви на Гейб направо, че присъствието му я смущава в много повече отношения, отколкото омразата. Като например, когато гласът му извика: Джой, съкровище. Боже, много съжалявам, не исках да те нараня.

Едно време би продала душата си само за да чуе тези думи от него. Но това бе преди много години, преди цели векове, когато бе млада и все още вярваше в живота и любовта. Сега имаше доверие единствено на нещата, които можеше да докосне — неземната красота на пещерата Лост Ривър и малките ръчички на Кейти, стиснали я в мечешка прегръдка.

Джой продължи да смъква калния клин с изтръпнали пръсти, а след това премина на ципа на влажния пуловер. Измъкна лесно дясната си ръка, но лявата бе истински проблем. Не можа да скрие болката.

Гейб веднага посегна към нея в желанието си да й помогне.

— Недей. — Тя отблъсна ръцете му със студените си пръсти, а в гласа й прозвуча същото изтощение, което се четеше в очите й.

— Нека да ти помогна. — След това тихо добави: — Няма да те нараня, съкровище.

Думите отекнаха в ума на Джой и зазвучаха отново, леко променени; гласът бе същият като преди седем години, когато уверяваше тръпнещото от страст девствено момиче. „Всичко е наред. Няма да те нараня, съкровище.“

Тя се вгледа в светлите зелени очи на Гейб и забеляза как потъмняха, долови рязкото му вдишване и разбра, че и той си е спомнил тези думи, изречени през онзи следобед, когато двамата горяха с жаркия плам на слънцето.

— Недей — повтори тя и срещна погледа му, без дори да трепне.

— Джой…

— Не ме докосвай. — Гласът й бе тих и рязък.

Трясъкът, разнесъл се, когато Дейви се блъсна в някакви мебели, последван от цветистата му ругатня, напомни на Джой и Гейб, че не са сами. След няколко минути младежът се появи на верандата, увит в син хавлиен халат, очевидно купен за човек поне с два номера по-едър.

— Ръката ти започна ли да се схваща? — попита той, когато забеляза, че Джой все още не си е свалила дрехите.

Тя кимна.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Дейви.

— Да, моля те — каза тя и се обърна към дипломанта с очевидно облекчение. — Ако смъкнеш горните пластове, аз ще се справя с останалото.

Разкъсван между безпомощност и гняв, Гейб наблюдаваше как едрите длани на Дейви посягат към Джой.

— Няма смисъл отново да се каляш — каза той грубо и пристъпи между Джой и Дейви. — Коя ръка те боли, доктор Андерсън?

Джой впи поглед в безчувствените зелени очи на бившия си любовник и разбра, че или трябва да му позволи да я съблече, или да започне скандал, който да я принуди да разкаже на Дейви каква е причината да не желае ръцете на Гейбриъл Венчър да я докосват.

— Лявата. — Гласът на Джой бе също толкова безизразен, колкото бе и лицето й.

— Ще се справиш ли с готвенето? — попита Дейви и погледна притеснено бледата й кожа.

— Аз ще се погрижа за нея — отвърна Гейб.

Дейви долови напрежението и намека, скрити зад тези думи, и се почувства неловко.

— Не се притеснявай — добави Гейб и се насили да се усмихне небрежно на Дейви. — Аз ще се погрижа за нея. Джой… доктор Андерсън… ние двамата се познаваме отдавна. Тя бе до мен навремето, когато подготвях първата статия за пещерата Лост Ривър по поръчка на „Планета Земя“. Едва ли щях да успея да се справя без нейната помощ.

— Бре, ма’ма му ста… искам да кажа, наистина ли? — Дейви тихичко подсвирна. — Тя и дума не ни е споменала, а статията за пещерата Лост Ривър трябва да бъде прочетена от всеки, който иска да влезе вътре.

— Господин Венчър доста преувеличава нещата — каза Джой пресилено небрежно. — Много хора му помогнаха да напише статията си.

— Прекалено скромна си — отбеляза сухо Гейб.

Преди да отговори, той вече бе свалил калния пуловер.

— Такава си е тя — потвърди Дейви, отвори задната врата и я пусна да се затвори с трясък след него. — Благодаря за помощта тази вечер, доктор Джойс. Когато си с мен, винаги успявам да свърша поне три пъти повече работа от обикновено.

— Пак заповядай.

От мрака долетя обнадежденият глас на младежа.

— Може ли още утре?

— И двамата ще дойдем с теб — отвърна вместо нея Гейб.

— Страхотно!

Каквото и да се опитваше да каже Джой, то бе заглушено, докато мъжът умело измъкваше пуловера през главата й и освобождаваше лявата ръка, все още обвита в прилепналия кален ръкав. Преди младата жена да успее да се подготви и стегне за болката, която бе неизбежна при размърдването на ръката, тя усети, че всичко вече е приключило.

— Готово, не беше чак толкова страшно, нали? — предизвика я шеговито гласът на Гейб.

— Изобщо не ме заболя — призна тя през стиснати зъби. — Благодаря ти.

— Пак заповядай. — Той пусна горните пластове дрехи на пода и огледа дългото бельо също толкова мокро и мръсно, колкото и останалите дрехи. Ципове нямаше. Копчета също. Просто стегната прилепваща материя. — Следващото няма да е толкова лесно. Всъщност, ако не ми позволиш да го срежа, ще те боли адски силно.

— Да го срежеш ли? Как ли пък не! — Тонът й подсказа, че го смята за луд. — Ако ми беше счупена ръката, разбирам. Но заради едно натъртване, просто няма да го бъде. — Намръщи се и се приведе в кръста, изпружила и двете ръце напред над главата. — Ти изобщо имаш ли някаква представа, колко струват тези неща?

Отговорът му се изгуби в болезнения вик на Джой, докато смъкваше дрехата с едно-единствено рязко движение, оставяйки я на студения въздух по практичното памучно долно бельо, което тя намираше за съвършено при работата си в пещерата.

Преди да успее да се извърне, Гейб видя нежните извивки на жената, измъчвала сънищата му хиляди нощи. Също като очите и гласа й, тялото й бе точно каквото го помнеше, а същевременно различно. Извивката на гърдите, талията, ханшът бяха все още стегнати, все още молеха за ласката на мъжки ръце. Но имаше и нещо различно. Тя не бе момиче. В тялото й нямаше нищо незавършено, беше съвършена. Всички обещания от миналото бяха изпълнени. Тя бе истинска жена.

Не успя да му обърне гръб достатъчно бързо, не успя да наметне хавлиения халат, преди да я зърне. Държеше се така, сякаш той бе просто един нетактичен непознат, пристигнал от пустинята.

Това наистина го ядоса.

— Я да престанеш да се правиш на срамежлива девица. Вече съм виждал какво има под калния сутиен и бикините.

В отговор тялото й се стегна и той съжали, че не бе изчакал до сутринта, за да се запознае с „доктор Андерсън“. Умората и напрежението бяха превърнали обичайното му самообладание в импулсивност и избухливост. Но още по-лошо от физическата умора бе нещо дълбоко и много болезнено.

След седем години всичко, което се бе запазило от изпепеляващата му любовна връзка с Джой, бе омраза.

„А ти, глупако, какво очакваше? Тя е същата, която се отърва от детето ти. Да не би да си забравил?“

В този момент Джой се обърна и забеляза презрението, изкривило лицето на Гейб. Тъкмо това изражение потвърди страха, който бе таила цели седем години. Той всъщност не държеше на нея, не я бе обичал, не истински. За него тя бе само мимолетно развлечение, едно непретенциозно момиче, израснало сред дивотията и простотията в Ню Мексико.

А бе лесно, толкова лесно да се остави в ръцете му.

Нима той имаше някаква причина да я мрази? Единственото престъпление, което бе извършила, бе проявената наивност, когато се влюби в мъж, който съвсем не й бе в категорията — великият Гейбриъл Венчър.

Джой дори не бе осъзнала, че е изрекла последните три думи на глас, докато не чу как собственият й глас отекна с презрение и ярост на малката веранда.

— А ти какво очакваше? — попита тя.

Преди Гейб да отговори, тя се усмихна с цинизъм, който го изненада.

— Недей, не си прави труда да ми отговаряш — каза тя. — Очаквал си неопитната малка глупачка да ти се метне на врата отново и да те задърпа към леглото. Една съвършена глупачка и нищо повече. Само че малкото момиченце порасна.

— Малко момиченце ли? Глупости на търкалета. Ти беше на двайсет, само три години по-малка от мен.

Джой не отговори. Това бе истина. Просто не бе част от истината, която тя си спомняше отново и отново. Това бе едно от нещата, за които не обичаше да си спомня, както не обичаше да си спомня колко много го моли да я вземе със себе си, когато бе забелязала, че се колебае.

— Дори не знаех, че си все още при пещерата Лост Ривър — продължи Гейб. — Затова как, по дяволите, да очаквам каквото и да е от теб? Що се отнася до това да дойдеш в леглото ми, щом ми се прииска женска змия, ще отида до пустинята, за да си хвана.

— Гледай да си я хванеш, докато е още млада и не са й поникнали зъби — изстреля в отговор Джой, засегната от факта, че той се е върнал единствено заради пещерата, а не заради нея. — Иначе току-виж си се събудил със зъби, впити в гърлото.

— На теб много би ти харесало, нали?

— Всъщност бих предпочела изобщо да не се събуждаш.

В момента, в който изрече гневните думи, Джой знаеше, че те нямат нищо общо с истината. Спомни си болката, която изпита, щом разбра, че Гейб е ранен лошо, оставен в безсъзнание в болничното легло в чужда държава. Независимо от нещата, които беше или не беше направил, независимо от постиженията и успехите му, той си оставаше баща на дъщеря й.

— Извинявай. — Гласът й бе като нея. Празен. — Всъщност не го мислех.

— За малко да ме заблудиш.

— Нямаше да е толкова лесно, колкото когато ти успя да ме заблудиш — отвърна тя. Щом забеляза гнева да обагря страните му, тя се обади, обзета от отчаяние: — Гейб, трябва да престанем. И на двама ни предстои работа, а за да я свършим, трябва заедно да влезем в пещерата Лост Ривър. Ако ще се нападаме по този начин, нищо няма да се получи. Не можеш просто така да слезеш в онзи мрак с човек, на когото нямаш доверие.

— Аз ти имам пълно доверие. — Гласът му бе толкова студен, че прорязваше. Мислеше си за аборта, който тя бе платила с неговите пари. Ако не бе самотна майка, щеше да й е значително по-лесно да катери академичната стълба. — Ти не би позволила на нещо лично да застане на пътя на важни работи като например кариерата ти.

Джой присви очи. Понечи да отговори, но той все още не бе приключил с нея и се опитваше да пречупи всяка частица от гордостта й.

— Без мен — натърти той, — нямаш ни най-малък шанс да получиш още пари за проучване на пещерата Лост Ривър, доктор Андерсън. И докато вися на някое въже там долу, ще бъда съвсем спокоен, че ще ме гледаш като писано яйце.

— Странно, че ме виждаш като твое доста точно копие.

— Това пък какво трябва да значи?

— Означава, че ти си точно такъв, за каквато обвини мен — човек, който поставя кариерата на първо място и всичко останало е на втори план.

Думите й проникнаха през гнева му като леки разрези от светлина. Но този път Гейб изпита болка.

Вбеси се, че не друг, а тъкмо тя притежава способността да го наранява. Тя бе жената, която съвсем лесно бе махнала детето му. Едва ли имаше представа, какво е любов.

„За каква се взема тя, та да ми говори подобни неща?“

— Всичко това, разбира се, е ненужно — продължи Джой с неестествено спокоен глас. — Възрастни хора сме. Би трябвало да умеем да се контролираме, за да си вършим качествено работата.

Гейб си наложи да не споменава и дума за аборти. Ако повдигнеше този въпрос, бе напълно убеден, че разговорът ще излезе извън рамките на приличието и няма да има нищо общо с възпитанието, което възрастните са длъжни да проявяват. Трябваше да приключи и с разговора, и с нея.

Само че не можеше.

— Това означава ли, че ми вярваш?

— Ако става въпрос за нещо, свързано с кариерата ти, да — каза тя и се извърна уморено настрани.

За пръв път Гейб забеляза лилаво-черната синина, която пълзеше от лакътя на Джой към рамото. Той забрави напиращите гневни думи и си спомни за момента, когато я бе стиснал за ръката, а тя извика от болка.

— Джой. — Гласът му бе дрезгав от изтощение и безпомощна мъка, че красотата от миналото се е превърнала в нещо толкова грозно от настоящето. — Ръката ти.

Тя учудено се погледна. Огненият вихър на чувствата й бе успял да надвие болката на раната.

— Тук вътре има ли някъде лед? — попита той. — Ще взема една хавлия и ще увия…

— Не си прави труд — прекъсна го Джой и се отдалечи от него, за да се отпусне в тишината и самотата на празното бунгало. — Раната я имам много преди ти да се появиш.

Вратата се затвори и Гейб остана сам на верандата. Изтощение, болка и безпомощност го обгърнаха като неканен мрак, по-потискащ откогато и да е преди.