Елизабет Лоуел
Истинска любов (23)

Глава 22

Няколко часа по-късно, натоварени с мръсните дрехи и въжета от пещерата, Джой и Гейб уморено се качиха на верандата. Зад тях палещото пустинно слънце бе нажежило въздуха. Останалите все още бяха в пещерата, за да спечелят някой и друг безценен час.

На Джой също й се искаше да остане, но я очакваше твърде много документация. Приключването на проучванията изискваше доста писане.

Гейб задържа отворена мрежата и я последва вътре, а после пусна вратата да се затвори сама. Тя погледна първо часовника си, а сетне вдигна поглед към него.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? — попита тя. — Мога да те спусна долу и да помогнеш на другите да открият по-кратък път към „Малките благини“. Всъщност…

— „Малките благини“ ли? — разсмя се той и поклати глава.

— Новият тунел — обясни тя.

— Това за благодарност към господ ли е, защото няма червеи? — Наблюдаваше я с ласкави нефритени очи. Усмивката му бе широка и топла, също като слънцето навън.

— Именно.

— Значи „Малките благини“ отвеждат в „Замъка на Джой“?

— Все още не съм…

— А, не — прекъсна я той. — Закъсня. С Рибата, Дейви и Маги решихме, че макар и ти да си я открила, никога няма да я кръстиш на себе си, затова ние я кръстихме. Трябваше да носи твоето име, Джой.

Тя понечи да възрази отново, но след това сви рамене и прие името. Пусна на земята екипировката, протегна се и се наслади на свободата и сухия ден в пустинята не по-малко, отколкото на влагата и мрака в пещерата Лост Ривър.

— Добре — съгласи се тя. — Нека да е „Замъкът на Джой“. Хората ще решат, че става въпрос за чувства.

— Честно казано, и аз трудно бих помислил за друго.

Тя го погледна стреснато.

— Имаш най-красивата усмивка, която някога съм виждал — каза простичко той и проследи устните й с поглед. — Това не се е променило. Нито с годините, нито в спомените, нито в мечтите. Тогава не го знаех, но разбирах колко е голяма празнотата в мен, като си спомнях усмивката ти.

Джой спусна клепки над сивите си очи, за да се скрие.

— Гейбриъл — каза тя, без да крие напрежението в гласа си, разкъсвана между миналото и настоящето.

— Да, знам. Обещах ти да не говоря за миналото.

А напоследък издателят му звънеше всяка вечер и го питаше как напредва, намеквайки, че две седмици са повече от достатъчно за подобна статия. Явно се бе появило нещо голямо и Гейб трябваше да намери време да го вмести. Само той успяваше да се справи. Какво ли бе това нещо?

„А, не, Гейб, не мога да ти кажа нито какво, нито къде, нито кога. Но ще ми кажат всеки момент и това е невероятен шанс, появява се един път в живота и ще изтласка кариерата ти във висините също като Ориноко. Трябва да имаш готовност.“

Гейб нямаше такава готовност.

Точка по въпроса.

Въздъхна, остави екипировката и мръсните дрехи и прокара захабените си пръсти през косата. Спомни си проблясъците на омраза, които бе съзирал неведнъж в очите на Джой през първите им няколко дни заедно. Всъщност вече не вярваше, че тя го мрази.

Беше изпълнена с ярост. Може би изпитваше нестихващо желание за отмъщение. Но чак пък омраза?

Не.

Когато я докосваше, през нея преминаваха вълни на желание, сякаш бяха река, пресичаща тъмнината. Не можеше да го мрази и да откликва така на ласките му, независимо от това, колко време е минало, откакто за последен път е била с мъж.

— Много ми е трудно да не говоря за миналото — каза той, докато наблюдаваше Джой, изпълнен с желание към нея, което не се бе появило през последните няколко седмици. Искаше я цялата. Само че нищо не можеше да се получи, без да поговорят, наистина да поговорят сериозно. — Има неща, за които трябва да се разберем.

— Няма за какво да се разбираме.

— Не е вярно и ти го знаеш.

Обърна му гръб и постави каската на една от полиците. По навик извади батериите и ги постави да се презареждат.

— Знам обаче нещо много простичко — заяви най-сетне тя. — Миналото си е минало. Няма го и не може да се върне. Нищо не може да му окаже влияние.

— Ами бъдещето?

За момент тя сякаш се вцепени. След това продължи да оправя екипировката.

— Същото е — отвърна с безизразен глас. — Нищо не може да му окаже влияние. Никога.

— Аз съм бащата на Кейти. Това е нещо, започнало в миналото, което ще продължи и в бъдещето. Какво ще кажеш по този въпрос?

Тя се завъртя към него.

— Ако ще си разменяме въпроси, защо и аз да не ти задам един. Независимо дали ще кажа на Кейти, или не кой е баща й, когато тази поръчка за статия приключи, ти няма ли да поемеш следващата, като зарежеш отново дъщеря си, като я отблъснеш отново и й разбиеш сърцето? Мислил ли си по този въпрос, господин пътешественик по света?

През Гейб премина заряд от гняв, нужда да я нарани, както тя го бе наранила. След интимните минути в пещерата, той не бе очаквал тя да го нападне по този начин.

— Какво искаш да направя? Да остана тук в Ню Мексико с Кейти, докато ти си отмъщаваш и обикаляш земното кълбо?

— Защо ми се струва, че този разговор вече сме го водили!? И двамата знаем отговорите. Те не са се променили.

— И какви точно са тези отговори?

Спокойствието в гласа му трябваше да предупреди Джой. Но тя не го забеляза. Беше обхваната от заслепяващ гняв, дълбок като страстния й отклик към него.

И той изпитваше същото, страстта и гневът се бяха смесили.

— Всички отговори опират до едно — каза тя. — За теб нищо няма кой знае какво значение, освен кариерата. Ти не знаеш как да обичаш. Още ли не си го разбрал?

Той беше прекалено слисан, за да отговори, но това нямаше значение. Джой все още говореше и разкъсваше безжалостно крехката му, все още неизказана надежда за бъдещето.

— Затова нямам намерение да казвам на Кейти кой е баща й, докато не навърши осемнайсет, когато ще бъде достатъчно голяма, за да прецени сама и да се справя сама. Ако й кажа по-рано, това ще я съсипе. Ти не би искал да стане така, но ще го направиш, както за малко не съсипа мен.

Чувствата сграбчиха Гейб. Гняв и още нещо, нещо по-дълбоко, мъчителна тъга, която не можеше да изрази. Но гнева можеше да го предаде с думи. Това бе лесно. Цял живот бе практикувал тъкмо това.

— Да не би ти да твърдиш, че знаеш как да обичаш?

— Да.

— Боже, колко странно. Винаги съм знаел, че прошката е висш израз на любов.

Джой пребледня под калните петна, размазани по бузите й.

— И сигурно затова ти бе така готов да ми дадеш опрощение, когато си разбрал, че съм направила аборт? Може би любовта ти така се е смесила с проявеното разбиране, че си бил готов да ми предоставиш избор между аборт и как да запазя разума си?

Клепките му потрепнаха от болка много по-пареща от гнева. Разговорите за миналото нямаше да помогнат. Напротив, само влошаваха нещата.

— Джой…

— Само че за това дори не си мислил — продължи безмилостно тя. — Единственото, за което си мислил…

— Мислех, че си ме излъгала, когато ми казваше, че ме обичаш — прекъсна я на свой ред той. — Сбъркал съм. Ти си ме обичала. Ако знаех това преди седем години, щях да…

Той спря, защото сам не знаеше какво е щял да направи. Ако преди седем години бе останал, това би означавало да обърне гръб на майка си и на брат си, а също и на кариерата си. Това би означавало да се ожени за момичето, без да знае как да я издържа. Това би означавало да влезе в същия капан, в който се бе озовала тя, без надежда да продължи напред, защото връщане назад нямаше да има.

Може би заедно щяха да се справят по-добре. А може би просто щяха да се разделят.

Преди седем години и двамата бяха прекалено млади.

— Ти щеше да ме напуснеш. — Гласът на Джой бе категоричен и нетрепващ, когато довърши думите на Гейб.

— Не знам. Всичко, което сега знам, е, че се върнах.

— Само че ти не се върна нито за любовта ми, нито за да получиш прошката ми, нали? — попита тя с тих и потръпващ глас. — Дори нямаше представа, че съм тук. Върна се заради продължението на статията за пещерата Лост Ривър, защото така е пожелал издателят ти. Заради работата, Гейб. Ти се върна заради същата онази проклета кариера. Прошката и любовта нямат нищо общо тук.

— Ти наистина ли вярваш на това?

— А ти не вярваш ли?

— Някога може и да съм вярвал. Но вече не знам на какво да вярвам, откакто наблюдавах как собственият ми живот се прекъсва с всяка нишка от онова въже.

Тя се сви. Колкото и да бе вбесена, мисълта за смъртта му я преряза като нож.

— Това е истинската причина, поради която се върнах. Прекарах много време в занемарени болници и мислих за живота. За моя живот. Мислих за всички планини, по които се бях изкачвал, и за другите, на които не се бях качвал, за дивите места, които бях опознал, и за онези, които никога нямаше да видя. И през всичкото това време пещерата Лост Ривър бе като свещ, припламнала в пълния мрак, тя ме призоваваше по начин, който така и не разбирах. Тя…

Поколеба се, за пръв път разбрал част от себе си. Откритието бе горчиво-сладко, защото разкри ограниченията му от миналото.

— Уплаших се — призна той. — Избягах. Ходех, където можех. Планини, океани, джунгли. Цяла година. Бягах, докато не се изтощих да се боря със сянката на пещерата Лост Ривър. Затова се върнах тук. И те видях теб, Джой.

Тя се вгледа в очите му, стресната от колебливостта и чувствата в гласа му. Той бе мъж, който винаги е бил наясно какво иска, какво мисли, на какво си струва да посвети времето и вниманието си. Самоуверен. Чувствен.

Джой внезапно затвори очи. Това поне не се бе променило. Той все още бе същият чувствен мъж от сънищата и спомените й. Дори повече отпреди. И по-малко самоуверен.

И колкото и да й се струваше странно, доста по-интересен.

Когато тя бе на двайсет, беше очарована и възхитена, че Гейб не задава философски въпроси за себе си и света. Сега знаеше, че мъж без въпроси не може да впечатли никоя жена, само някое младо неопитно момиче.

А тя вече бе жена.

И въпреки това Гейб още я привличаше, за нея той в много отношения бе по-истински мъж, отколкото преди. Болезнените му въпроси, живата интелигентност бяха много по-интригуващи, отколкото голата самоувереност преди години.

Сега той бе различен. По-силен. Умът му бе по-буден, разчупил старите граници, готов да навлезе в непознатите територии на собствената си душа и сърце. Бе поставил началото на проучване на самия себе си, което бе не по-малко опасно и интригуващо от пътешествията по света.

Джой знаеше какво означават подобни проучвания, познаваше и опасностите, и въодушевлението, и рисковете, и наградата, а също и отчаянието. Знаеше колко е важно да опознаеш себе си, за да се приемеш такъв, какъвто си, с всички ограничения, със силата, страховете и надеждите, със способността да обичаш.

И да мразиш.

Ако не бе започнала да опознава себе си, нямаше да превъзмогне загубата на родителите си и на Гейб. Нямаше да успее да отгледа и възпита дете без баща. Оцеляването за нея вече не означаваше задаване на старите въпроси. Оцеляването означаваше търсене на нови отговори.

Същото бе и за Гейб. Нови въпроси. Нови отговори. Всичко това бе в очите му, докато я наблюдаваше, докато очакваше решението й.

— Не разбирам какво те е довело в пещерата Лост Ривър отново — заяви най-сетне тя. — Не разбирам защо си тръгна. Знам, че всеки от нас трябва да направи това, което е необходимо, за да може да живее с него. Омразата не е сред тези неща, Гейб. Аз не мога да живея с нея.

Той нежно докосна бузата й. Само това. Нищо повече.

— И аз не мога.

Тя си пое накъсано дъх.

— Що се отнася до прошката — прав си. Тя е част от любовта. А пък любовта… — Гласът й пресекна. — Тази любов вече я няма в мен. Така че, ако си дошъл в Лост Ривър, за да търсиш прошка, значи си дошъл на погрешното място. Аз самата никога не си простих, че бях една наивна глупачка. Как тогава да простя на мъжа, който ми отне невинността и остави зад себе си глупачката.

— Джой — прошепна той. Гласът му разкъса тишината. Преглътна, защото чувствата се събираха на горчива топка в гърлото му. — Ти не беше глупачка. Любовта ти бе най-прекрасното нещо, което някога съм познавал. Аз бях глупакът. Аз те оставих.

Тя се усмихна тъжно и едва удържа сълзите да не потекат.

— Не, Гейбриъл. Аз бях единствената глупачка. Обикнах мъж, когато не трябваше. Но това бе много отдавна. Моля те, о, боже, моля те, не можем ли просто да прекратим?

Той погледна пълните със сълзи очи и разбра със сигурност, че ако забрави за миналото сега, се обрича да загуби и бъдещето. Трябваше да намери начин да я убеди в това.

Думите не бяха достатъчни.

— Не мога. — Наведе се и целуна дългите мигли на Джой, мокри от сълзите. — Само един глупак може да се откаже от любовта. А аз вече не съм глупак.

Устните му я успокояваха и възбуждаха. Езикът му бе като течен пламък до нейния. Тя се отпусна с копнеж на гърдите му.

— Ще бъде хубаво, съкровище — обеща той с приглушен, дрезгав глас. — Ще ни бъде незабравимо хубаво.