Елизабет Лоуел
Истинска любов (7)

Глава 6

Джой се изкатери по последния стръмен отсек в пещерата Лост Ривър, преди да излезе в пустинната нощ. Почвата, по която стъпваше, бе от огромни блокове варовик, които някога са представлявали таванът. Част от пода приличаше на нещо като окоп, прокаран през плътен слой гуано на прилепи, използван за тор преди почти един век. Част от почвата бе хлъзгава от размекнато гуано по старите шуплести варовикови скали. Където и да се намираше в пещерата, човек трябваше много да внимава, за да не падне.

С калните си пръсти тя откачи въжето, което обикновено се използваше, за да помага при изкачването и спускането около отвора на пещерата. Сега вече я обгръщаше мек сух вятър и искрящи сенки в тъмнината, характерни за пустинната нощ. Млечният път се простираше в небето също като диамантена река. И други звезди блестяха с неуловимите си цветове и нюанси на среброто. Също както в пещерата под нея, тъмнината навън бе истинска прелест.

Джой изключи лампата и свали каската доста непохватно, защото използваше лявата си ръка, а най-сетне разтърси глава. Въздухът бе хладен, приятен, свеж, също като фино бяло вино. Долови зад себе си някакъв шум, обърна се и забеляза сноп светлина да подскача около отвора на пещерата. Чу се ясен металически звук, когато Дейви се откачи от въжето, а след това долетяха по-меки дращещи шумове, когато потегли въжето, за да го намотае. Действаше много внимателно.

— Готова ли си, доктор Джойс? — попита той иззад нея. Младежът повдигна китка на светлината на лампата от каската. — Ще трябва да побързаме, ако искаме да се върнем навреме.

— Готова съм. — Потисна стона си, когато свали калните ръкавици.

— Искаш ли аз да карам? Ти добре си прасна ръката на онзи склон.

Тя се поколеба.

— Стига да нямаш нищо против…

— Няма проблем. — Той изключи лампата на каската и нави остатъка от тежкото кално въже на рамото си с небрежна лекота.

Самата мисъл да пренася тежкото въже на наранената си ръка, накара Джой да е доволна и благодарна от присъствието на Дейви.

— Благодаря. Ако се погрижа за ръката си тази вечер, утре ще мога пак да се спусна в пещерата.

За момент й се прииска да притежава огромната сила на Дейви. След това си призна, че тялото й не е изморено, нито пък ръката представляваше кой знае какъв проблем. Всичко бе в ума й отказваше да приеме мисълта за завръщането на Гейб и се държеше така, сякаш ставаше дума за някой тесен проход, който ще успее да остави зад себе си, стига да се напрегне максимално и да положи достатъчно усилия. Само че единственото, което постигна, бе да се изтощи.

Потри чело с опакото на ръката си и остави черна следа. Пещерната кал бе толкова ситна, че успяваше да се набие във всичко, дори в ръкавиците, да проникне през пластовете дрехи и да се разпростре като леденостудена тръпка, която пронизваше човек чак до костите. Мисълта за горещата баня, която я очакваше, я накара да изпъшка, но този път от удоволствие.

— Доктор Джойс? — Гласът на Дейви прозвуча дълбок и притеснен.

— Просто си мислех за гореща вана.

— А! — Той се изкиска и се протегна, докато почти достигна звездното небе с пръсти. — Знам какво искаш да кажеш. Колкото и пъти да слизам в тази пещера, все се връщам изморен.

Натрупаха всичко отзад в джипа и добавиха още мръсотия в колата. След непрогледната тъмнина на пещерата Лост Ривър, нощта навън им се стори окъпана в светлини — звездите блещукаха ярко, изгрялата луна разливаше жълтата си пелена, а фаровете на колата сияеха право напред.

Когато пристигнаха в Котънуд Уелс, мястото бе окъпано в светлина. Фенерите бяха запалени и разпращаха жълти отблясъци наоколо, които се сливаха с лампите вътре в бунгалата.

Дейви паркира зад бунгалото на Джой и се огледа.

— Генераторът пак се е скапал. Свърши се с банята ти, освен ако не е останала затоплена вода.

Джой въздъхна.

— Горката Риба. Той проклина втория генератор, който ни отпусна армията, защото бил стар още по времето, когато прадядо му е предвождал кервани от мулета из Ню Мексико.

— И това не е единственото, което проклина.

Тя бе готова да се засмее. Всички пещерняци завиждаха най-искрено на уменията на механика да майстори какво ли не.

— Ако ругатните помагаха — каза тя, — то тогава Рибата…

Останалата част от думите й потънаха в дръзкото ръмжене на внезапно оживелия генератор. Затрепкаха бели светлини, за миг се стопиха, отново заблестяха вече уверено и окъпаха Котънуд Уелс в електрическо зарево. Генераторът бръмчеше ту по-тихо, ту по-властно, докато най-сетне се настрои на един равномерен звук, нещо средно между мъркане и ръмжене. Звукът намаля още повече, когато Рибата затвори вратата на бараката, където бе монтиран генераторът.

Дейви се засмя.

— Рибата трябва да е измислил някоя специална ругатня. Това чудо не е звучало така, откакто пристигнах тук преди две години.

— Поне ще успеем да презаредим батериите — отвърна Джой. За спешни случаи имаше карбидна лампа за каската, но предпочиташе електрическите лампи на челото, когато изследваше някой нов участък на пещерата. — Не забравяй и компютрите, дето смучат ток като побеснели. А какво ще кажеш за онзи механичен роб, дето ни пере дрехите?

— Амин. — По вина на Дейви бушоните бяха горели неведнъж и два пъти и той изпитваше ужас от този момент.

Двамата заедно пренесоха екипировката на закритата задна веранда на Джой, която бе почти наполовина на самото бунгало. Тя включи лампата и започна да се мъчи с калния цип на гащеризона. Беше пробвала да носи гащеризони с копчета, но проходът „Пипнах те“ успяваше да види сметката дори на най-внимателно защитените копчета.

Ципът не помръдваше.

Джой изруга.

— Заяжда ли? — попита Дейви.

— Заяжда и още как.

— Чакай малко. — Отговорът му прозвуча приглушено, докато сваляше всичко чак до долното си бельо.

Тя дори не забелязваше мургавото, почти напълно голо, съвършено тяло на Дейви, оплескано в кал. Единственото, което се въртеше в ума й в този момент, бе надеждата, че силните му умели пръсти ще постигнат по-голям успех със заялия цип.

— Дай сега да видя — каза той и я завъртя към светлината. Намръщи се и се наведе още по-близо до ципа.

— Кал.

Отговорът на Джой бе нещо средно между ръмжене и смях.

— Дейви, честна дума, ти имаш талант да…

— Посочвам очевидното — прекъсна я той, за да довърши изречението, преди тя да успее. — Да, знам. Това е, предполагам, защото съм картограф.

Едната му едра ръка задържа яката на гащеризона. С другата стисна здраво упоритото езиче на ципа и подръпна. То се изплъзна измежду калните му пръсти. Младежът опита отново. Езичето отново се изплъзна. Той опита да говори на ципа по същия начин, по който Рибата говореше на генераторите.

Никой от двамата не забеляза мъжа, който излезе от тъмнината сред тополите и се насочи към бунгалата.