Елизабет Лоуел
Истинска любов (33)

Глава 32

Джой лежа неподвижно дълго след като ревът на колата заглъхна в далечината. Имаше чувството, че потъва в безкрайността, почувства се безпомощна, обзета от усещането за съкрушителна загуба, неспособна да диша.

От години не се бе чувствала по този начин — използвана, изтощена, безсилна дори да заплаче. А в същото време тялото й търсеше освобождение, движение, трябваше да направи нещо, а не само да лежи и да чака звука на завръщаща се кола, пресичаща пустинята, за да я намери отново. Искаше любимите ръце на Гейб около себе си, гласът му да я повика и да й признае, че ще я обича завинаги.

Но той си бе отишъл.

Бе я оставил.

Точно както преди години, тя се измъкна от леглото и влезе под студения душ. Облече се механично, навличайки пласт след пласт от дрехите за пещерата, за да се потопи в единственото място, което можеше да я дари със спокойствие, в неземната красота на пещерата Лост Ривър.

Тихо затвори вратата на бунгалото.

— В пещерата ли отиваш? — попита Рибата небрежно, въпреки че очите му я пронизваха.

Джой, погълната от собствените си мисли и чувства, се стресна от неочакваната му поява.

— Да — отвърна тя.

Гласът й прозвуча като чужд, далечен и безжизнен. Не се опита дори да го промени. Тя бе онази непозната, която си бе мислила, че си е отишла още преди години.

— Гейб ли излетя така от лагера? — попита Рибата.

— Да.

С бързо движение издърпа ключовете на джипа от ръката й. Пронизителното му изсвирване проряза нощта.

— Ей, Дейви! Довлечи се бързо тук. Отиваме в пещерата.

Дейви се показа на вратата на бунгалото задъхан и притеснен. Маги бе зад него, доста поруменяла.

— Доктор Джойс каза, че…

— Веднага — изсъска Рибата.

— Ох, по дяволите. Дай ми минутка. — Вратата се затвори с трясък.

— Ще се видим точно тук след пет минути — нареди Рибата. Накара я да се качи в джипа. — А ти сядай тук, преди да си се строполила на земята.

След тези думи се отправи към бунгалото, за да вземе екипировката. Не й остави ключовете от колата.

Тя седеше неподвижно и се опитваше да не мисли. Беше овладяла до съвършенство този номер преди седем години. Поне си мислеше, че е успяла. Гневното лице на Гейб не й даваше мира. Виждаше го дори и със затворени очи.

Дейви и Рибата се появиха при джипа едновременно.

— Добре, ето ме — каза Дейви. — Защо е целият този пожар… — Думите му замряха, когато видя лицето на Джой. Погледна отново към Рибата.

Рибата поклати глава и му посочи с палец задната седалка.

Дейви не бе глупак. Огледа мрачното лице на Рибата, бледостта на Джой и прецени, че за момента ще бъде най-добре, ако си мълчи. Тримата поеха в пълно мълчание. При пещерата Рибата се отправи навътре пръв. Джой бе непосредствено след него. Дейви мъкнеше екипировката отзад и се чудеше — без да смее да надигне глас — какво, по дяволите, става с тези хора.

— Тази вечер аз ще те спусна, доктор Андерсън — каза Рибата, докато проверяваше въжетата.

Тя нямаше намерение да спори. Просто нагласи въжето и се спусна в непрогледния желан мрак. Вършеше всичко автоматично, без да се замисля. Почти всичко. Щом стигна дъното, пое навътре в пещерата, без да изчаква другите.

— Въжето е свободно.

Думите й прозвучаха немощно. Дейви чу и посегна към хлабавото въже.

— Недей — каза Рибата и се приготви за спускане. — Аз ще отида. Ти ще останеш, за да спуснеш Гейб.

— А? Че той кога ще дойде?

— Може и никога — отвърна Рибата. — Но пък ще бъде жалко да му се случи нещо, ако все пак се върне за нея. Никога не съм срещал подобни инатливи и горди хора.

— Добре де, ама какво става? — попита Дейви, докато се приготвяше да спусне Рибата. — Защо трябва да го чакам, след като ти дори не си сигурен дали той ще дойде? И защо доктор Джойс изглежда така, като че ли смъртта й диша във врата?

— Гейб пак я изостави.

— Какво значи пак?

— Той е бащата на Кейти.

След тези думи той се спусна надолу в пещерата. Знаеше, че Джой няма да го чака на дъното. Трябваше да се движи бързо, ако иска да я настигне.

Въпреки че бързаше, Джой се отдалечаваше, обвита от призрачен ореол светлина, който поспря, докато се плъзваше надолу към „Пипнах те“. Докато навлизаха в недрата на пещерата, никой от двамата не заговори.

„Гласовете“ нахлуха отвсякъде.

Джой успя да заглуши коприненото мърморене чак до „Лабиринта“, докато се вслушваше в ударите на сърцето си и пълзеше през „Малките благини“, за да се спусне във фантастичния замък, кръстен на нейно име. Вървеше бързо сред лъщящите формирования, без дори да ги поглежда. Една-единствена мисъл кръжеше в главата й — Гейб си бе заминал.

„Но това няма значение. Всичко ще бъде наред, защото този път не го обичам. Не мога да го обичам.“

Рибата я следваше на предпазливо разстояние. Наблюдаваше я как се изправи пред камъка, който бе нарекла „Мечтателката“. Неподвижността на тялото й му подсказа, че е намерила това, заради което бе дошла в тайнствения мрак на пещерата. Поне известно време нямаше да мръдне от това място.

Той тихо се върна при въжето, провиснало от отвора на „Малките благини“. Приседна на пети и зачака новото събитие.

С част от ума си Джой забеляза, че Рибата го няма. Беше сама. Най-сетне можеше да изостави болезнения контрол, благодарение на който се държеше тялото й и умът й работеше.

Както и преди седем години, тя се предаде на изцелителната сила на мрака.

Гласовете се промъкваха през пипалата, обгърнали сърцето и душата й със страх, гняв и мъка, и зашепнаха думи, които разтърсиха душата й.

„Обичам го. Никога не съм спирала да го обичам. И никога няма да спра. Той е толкова дълбоко в мен, колкото водата е в тази пещера, и винаги ще остане вътре. Където и да отида, независимо дали я виждам, или не, пещерата ще продължи да съществува, да се променя, да се разхубавява с всяка блестяща нова капка, във всеки един момент. Също като любовта. Расте, независимо от желанието ми име докосва сладко и ужасно. Обичам го.“

Джой бавно се отпусна на земята в същата поза като „Мечтателката“ и остави хилядите гласове да завибрират в нея. След дълги минути свали каската и ръкавиците, изгаси лампата и се опита да се взре в мрака с всичките си сетива, не само с очи, за да й е по-лесно да се отдаде на мечти, живи като всяка бляскава капка, поела през камъка, за да създаде красота там, където някога е имало само пустота.

„Все някак ще те открия отново, Гейбриъл. Дори и да ми трябват още седем години. Нашата любов ще бъде в теб през всичкото време и ще се гради също като «Мечтателката» в камъка, ще пее с хиляди гласове. Дори отново да ме напуснеш, любовта ни ще продължи да пее в мрака и ще чака да бъде открита. Нашата любов. Защото и ти ме обичаш, Гейбриъл. Твоята любов бе изписана в яростта и отчаянието ти, когато си тръгна тази вечер. Предаде ме отново, както аз някога направих. За да се чувстваш предаден по този начин, моя любов, първо трябва да си се отдал на любовта. И да загубиш.“

Със затворени очи, замислена за „Мечтателката“, Джой не чуваше нищо около себе си, освен приглушената музика на сътворението. Звукът на приближаващи стъпки бе скрит от сладкия шепот на водата.

Не усети плъзналата се по нея светлина, а тя угасна бързо.

Само след един поглед Гейб спря светлината. Никога нямаше да може да забрави образа на Джой, седнала пред „Мечтателката“, с лице обляно в сълзи, проблясващи също като сълзите на „Мечтателката“.

Бавно свали каската и коленичи до нея в кадифения мрак. Нежно, но решително, той свали ръкавиците й и пое ръцете й.

— Втори път няма да бъда същия глупак — каза тихо той.

Дрезгавият му глас се прокрадва сред песните на „Мечтателката“ и достигна Джой. Тя се обърна към единствения за нея глас, към мечтаната песен.

— Без теб, все едно че съм в клетка, защото, където и да отида, те търся, все надничам през решетките на самотата. — Той притисна дланта й към бузата си и бързо я целуна. — Ще ти дам бебето, което толкова много искаше, но първо трябва да се ожениш за мен, да живееш с мен и да ме оставиш да се грижа за вас с Кейти, както трябваше да бъде още първия път.

Ръката на Джой потръпна под дланта на Гейб, стоплена от него. Преплете пръсти с неговите и ги стисна.

Той отново започна да диша.

— Ами Тибет? — попита тихо тя.

Усети го да свива рамене.

— Ще има и други статии — каза той. — И други книги. Ала има само една Джой и само една Кейти.

— Но…

— Понякога да си възрастен, означава да направиш избор — продължи той нежно, но много сериозно. — Това не го разбирах преди седем години. Вече го знам. Избирам теб, Джой. Теб и Кейти. Пак ще поемам различни задачи, но вече ще избирам местата, за да можете вие с Кейти да идвате навсякъде с мен, стига да искате. Много ми се иска да идвате с мен. Знам, че не ти е до това — добави дрезгаво той и потри с устни дланта й, — но аз те обичам. Трябваше ми толкова много време, за да открия, че обичта ми към теб е отговорът на толкова много въпроси, но вече съм сигурен. Обичам те много, въпреки че ти не ме обичаш. Не мога да спра тази любов. Тя просто съществува.

Гърлото на Джой се стегна, когато усети топлите сълзи да парват пръстите й. Посегна към него и го задържа с болезнена сила.

Той още веднъж чу думите, които бяха част от всичките му сънища и мечти, скритият отговор на толкова много въпроси.

— Обичам те — прошепна тя, целуна го, без да е сигурна чии са сълзите по устните й. — Ще бъдем с теб, където пожелаеш, ще оставам винаги, когато трябва. Само че… — Тя се поколеба, след това бързо заговори отново: — На нас с Кейти ще ни бъде много приятно да видим Тибет заедно с теб. Тя е толкова жадна да бъде част от Блестящата река, колкото и родителите й. Ако не този път, тогава може би следващия, или дори по-следващия. Ти си толкова добър в работата си, Гейбриъл. Не искам да я изоставяш. Просто се върни у дома при нас, при нашата любов. И двете те обичаме толкова много.

— Сериозно ли говориш? — попита той и я притисна до себе си така, сякаш се страхуваше тя да не му се изплъзне като водите в пещерата Лост Ривър, просмукали се някъде в камъка. — Двете с Кейти наистина ли ще пътувате с мен?

— Навсякъде.

Той зарови глава във врата на Джой и усети новите възможности, които скоро щяха да са техни.

— Можем да имаме всичко, нали? — попита той, а гласът му бе неуверен от вълнение. — Любов, деца и цял един свят, който ни очаква.

— Можем да опитаме. Но няма да е лесно.

— Нима някога сме вършили лесни неща? — попита с искрено огорчение той.

— Не. — Джой се засмя тихо до ухото му. — Никога не се е случвало.

Смехът и думите им се смесиха с песните в „Замъка на Джой“ и станаха част от хилядите песни на „Мечтателната“… любовен шепот сред скалите, споделил свят, който винаги щеше да остане нов, нямаше да спре да се променя, защото бе неочакван и вечен като пещерата Лост Ривър.