Елизабет Лоуел
Истинска любов (30)

Глава 29

— Освобождавам въжето — извика силно Гейб, а след това повика нея: — Джой? Добре ли си? Нали не си се подхлъзнала?

— Добре съм — отвърна с дрезгав глас тя. — Скалата изглежда здрава, но внимавай с езерото. Доста е дълбоко и можеш да се удавиш в него.

— Тази малка шепа вода?

— И аз съм малка — отвърна тя, докато го наблюдаваше как напредва към нея.

— Да. — Наведе се и я целуна. — И в теб има дълбочина, която може да удави човек. Но пък какво сладко удавяне ще бъде.

Тя го прегърна с неочаквана сила.

— Казвала ли съм ти колко се радвам, че си тук?

Той затвори очи, за да се наслади на думите, и я притисна още по-близо до себе си, неспособен да отговори.

Гласът на Маги прозвуча някъде от високото.

— Започвам спускане.

— Започни спускане. Чисто е — отвърна Гейб.

Гласът му прозвуча грубо над непрестанното меко мърморене на водния поток, способен да промени всичко по пътя си. Вгледа се в очите на Джой, забеляза и яснотата, и сенките в тях.

Сега тя беше жена, удивителна смес от светлина и мрак. Невероятна.

Желаеше я още повече заради сенките, които бяха заменили невинността. Сега тя разбираше живота по-добре, черпеше от него повече.

Достатъчно, за да го пресуши.

Зачуди се дали тя разбира, че той се дави. Сетне се запита дали я е грижа, дали е забелязала, че у него също има повече дълбочина, че може да понесе много, но и да разбере още повече.

Че искаше повече.

Маги тупна шумно наблизо, олюля се леко и започна да освобождава въжето. Когато беше готова, извика на Рибата и се приближи до мястото, където чакаха Гейб и Джой.

— Какво изумително зелено — каза тя и се вгледа в дълбините на езерото. — Същото е като очите на Гейб.

Той едва се сдържа да не се изсмее на глас. Думите бяха типични за Маги — точни и ласкателни, без младото момиче да иска да флиртува. Той почука по каската й.

— Продължавай все в този дух — каза той — и така ще се надуя от гордост, че ще ми трябва нова екипировка и нова каска.

— Че на теб така или иначе ти трябва нова каска — отвърна тя. — Тръпки ме побиват само като гледам вдлъбнатините по тази. Май Дейви ще се окаже прав. Наистина ли си бил с нея, когато е станало свлачище на някаква скална стена?

— Да. Една от малките изненади на живота.

Маги се намръщи.

— Направо не разбирам как можеш толкова спокойно да говориш за това.

— Нали оцелях. Това е най-важното.

— Така ли? — попита неочаквано Джой и го погледна. — Това ли е всичко, което искаш от живота и от себе си?

Зелените му очи се спряха на лицето й.

— Не, искам много повече. Не го заслужавам, но въпреки това го искам.

Искаше й се да попита какво има предвид, но не го направи, защото не бяха сами. Затова отвърна на напрегнатия му поглед и усети как ръката му стиска нейната.

Светлината на Рибата описваше съвършени дъги в тъмното, докато той се спускаше. След това Дейви спусна необходимата екипировка. Най-сетне и той пое надолу. Разпределиха си нещата и се разделиха на две групи.

Гейб и Джой се заеха със западната стена. Маги, Рибата и Дейви се отправиха към източната. Би трябвало да останат заедно, за да изследват новооткритото място, но в това проучване нямаше нищо нормално. Налагаше се да обиколят колкото е възможно повече максимално бързо.

— Не забравяйте — каза Джой, — това е просто първият ни оглед. Дейви, не се старай да доизкусуряваш картата. Не е нужно дори да е много добра. Просто отбележи най-грубо разположението на възможните проходи, пропадания и комини. Не ги проучвай. Всички ще действаме еднакво. Стойте така, че да се виждаме едни-други и да се чуваме във всеки един момент. Въпроси?

Въпроси нямаше.

Джой включи една химическа свещ и я остави на около метър от въжето, след което двете групи се отправиха в различни посоки. С компаса на Гейб, двамата с Джой се придържаха към десния периметър на „Замъка“.

Беше трудно да се придвижват бързо заедно заради неравния под и непрекъснатите повиквания на невидими сирени, идващи от кадифените сенки, дивните ниши, живописни колони и дантели, където езерца се усмихваха с неочаквани проблясъци. Около тях искреше и въздишаше вода, падаше, разливаше се и капеше като живата кръв на пещерата.

Джой очакваше звукът на скрития водопад да се усили, когато навлязат. Вместо това мърморенето спря и тътенът затихна.

— Отдалечаваме се от водопада — каза той, докато записваше показанията на компаса.

— Знам.

— Искаш ли да се върнем и да пробваме в нова посока?

— Няма смисъл. И тази зала е същата като „Гласовете“ — нашепва за Лост Ривър, но самата река остава скрита.

— Струва ми се, че си по-скоро умислена, отколкото разочарована.

Джой се засмя и описа кръг със светлината от каската през огромната непроучена зала.

— Как бих могла да съм разочарована от това тук?

Където и да минаваха, имаше следи от вода. Тайнствени омайни звуци изпълваха въздуха, сякаш някъде отвъд обсега на светлината пещерата сънуваше, мечтаеше и пееше.

Гейб бавно извърна глава от едната на другата страна и се опитваше да определи посоката на неспирния напев.

— Водопад ли е това? — попита той.

— Може би малък. Не е като „Гласовете“. Тях ги издава нещо значително по-мощно, което или е доста далече, или е скрито зад скалите, и затова звукът отеква приглушено.

— Господи, каква красота!

Вадички вода блестяха сред миниатюрни каменни процепи, прозрачни езера, събрали се в изваяни кухини, блещукаха и светлееха, а на места се събираха и преплитаха в малки поточета. Понякога струите им се стрелваха звучно сред златни сталагмити и колони. Понякога се разпиляваха и изчезваха незнайно къде сред пукнатините по пода, за да потънат някъде дълбоко сред канали, прекалено тесни и дори незабележими, за да може човек да ги изследва.

И въпреки това водата бе навсякъде. Тя светлееше по скалните повърхности, лъщеше по уплътнените части на подгъвите на дантелените завеси и им придаваше величествен царствен облик. От стените се протягаха образувания с изящни форми, прилични на творение на художник. От тях се спускаха тънки преплетени дантели, толкова ефирни и крехки, сякаш не бяха сътворени от камък. Когато светлината ги докосваше, малките езерца намигаха от тъмното. С всяка паднала капка, езерото потръпваше, сякаш бе живо.

И над всичко това се носеше неспирният шепот на водата, живата кръв на пещерата Лост Ривър, бликаща по скрити артерии и вени, устремила се в мрака, запяла от каменното си легло.

Пръстите на Джой стиснаха китката на Гейб.

— Виж.

Белият конус на лампата й освети нещо подобно на едри птичи яйца, положени в каменно гнездо, голямо колкото чиния.

Той възкликна от изненада и почуда и звукът бе понесен от шепота в „Замъка“. Приклекна до нея внимателно, за да не наруши хармонията. Изчака я да отбележи знаците наоколо и да определи точното местонахождение на това рядко образувание на грубата карта.

— Какво са това? — попита той, докато тя си водеше бележки.

— Оолити.

— Това е термин. Как се наричат на прост език?

— Пещерни перли.

Той се разсмя.

— Като махнеш обвивката на пещерняка, остава непоправимият романтик.

Тя го погледна и се усмихна.

— Предполагам, че сега ще поискаш да ти кажа как става.

— Романтик ли? — попита невинно той.

— Говоря за оолитите.

— А имам ли избор?

— Не — отвърна весело тя. — Нито една от теориите не е достатъчно достоверна според мен, затова няма да чуеш нито една от тях.

— Добре тогава, кажи ми ти как обясняваш появата на пещерните перли.

— Те са великолепни, наистина вълшебни семенца — каза тя напълно сериозно, въпреки че устните й бяха извити в усмивка. — Все едно че говорим за бобеното стъбло на Джак. Само че моите магически семенца растат под земята, а не се издигат нагоре към небето. Те са ембрионът на утрешните пещери, които очакват раждането си. Някой ден ще се разпукнат и в старите пещери ще се образуват нови, ще се разраснат, ще се разклонят и ще оживеят от течащата вода, а красотата ще цъфти в мрака и ще чака първия допир на светлина, за да се разкрие.

Тя се приведе напред и прошепна до устните на Гейб:

— Само че ако кажеш на колегите ми какво съм ти обяснила за пещерните перли, ще остана без работа.

Той бързо я целуна.

— Няма да отроня и думичка.

— Забелязах — отвърна тя.

Целуна я отново. Този път бавно. Дълбоко. Чувствено. След това вдигна устни, за да попита:

— Така по-добре ли беше?

— Много по-добре. — Улови нежно долната му устна със зъби, а след това неохотно го пусна. — Но съвсем недостатъчно.

— Знам какво имаш предвид. — Той се изправи и я дръпна със себе си. — Ако не тръгнем отново, ще започна изследване, за което не са ми необходими нито въжета, нито лампи, нито пластове дрехи. Особено дрехите.

Лицето му бе напрегнато, очите — потъмнели от желание. Само като го гледаше, Джой потръпваше. Насили се да се съсредоточи над проучването на пещерата и да не мисли все за мъжа пред себе си.

Оказа се, че не е никак лесно. Знаеше, че времето, което й оставаше да прекара с него и в пещерата, не е достатъчно.

Освен това знаеше, че никога няма да й се стори достатъчно. Независимо с колко часове и дни разполагаше. Цял живот нямаше да й стигне, за да разбере всичко за пещерата Лост Ривър — и за Гейб.

А имаше само няколко седмици.

„Алчно момиченце. Искаш всичко, нали?“

Не бе нужно да чака за отговор. Вече го знаеше. Искаше Гейб с цялото си сърце, толкова силно, че дори самата тя не бе предполагала, че е възможно. Когато осъзна истината, изпита страх и сърцето й побягна бързо, устата й пресъхна, а дланите овлажняха. Зачуди се дали той се е чувствал по същия начин, докато е бил в планината, която за малко не го бе погубила.

Ужасно.

Обърна се, за да го попита, и при това движение лампата й освети стената на залата.

Стената отблъсна светлината с великолепни бляскави изблици и вълни. Повърхността бе като жива заради водата, една неповторима фантазия от камък с вплетени в него злато и сребро. Водата се изливаше през пролуките и тесните канали високо във варовиковата стена. Спускаше се надолу в стегнати плитки и златни воали и обгръщаше скалата с изящество.

Огромното варовиково образувание наподобяваше седнала жена с разпилени поли, отметнала назад глава в съзерцание на безкрайните небеса. Дългата разпусната коса бе от прозрачно сребро с водни нишки, а мечтите й споделяха хилядите чисти гласове на пеещата вода. В краката й лежаха многобройни дипли от езера, фантастични сребърни, златни и нефритени лотоси, заобикалящи красавицата със съвършенство, което можеше да се опише единствено от гласовете на мечтите й.

Водата се процеждаше от езеро в езеро, всяко движение бе запяло с отделен глас, прославящо в своя балада спомените, разкриващо тайнствен сън, един танц в тишината и мрака, разбуден от светлината.

Джой бавно разбра, че и друга светлина се движи по лицето на „Мечтателката“ и разширява гледката. Ръцете на Гейб бяха около нея, прегърнали я, за да споделят момента на откритието; името му бе в напева на една от песните на „Мечтателката“.

Когато го чу да изрича името й, се обърна към него и прошепна неговото.

Обгърната отново от кадифения мрак, „Мечтателката“ мълвеше спомени около тях, добавяйки още две имена към любовната си песен.