Елизабет Лоуел
Истинска любов (3)

Глава 2

Гейб се размърда под тежестта на ръчния багаж. При всяко движение мускулите на левия му крак и бедрото се обтягаха болезнено, за да напомнят обидено за старата рана и непривичното неудобство по седалките на самолетите, предвидени за сравнително дребни кльощави тийнейджъри. Добре че не оставаше много, преди да слезе от раздрънкания самолет. Тъй като тази линия се използваше само за предварително заявени полети между малки градове, пътниците бяха едва седем. Шестима се оказаха германски туристи, които през целия полет бръщолевеха на родния си език.

Младата стюардеса и Гейб бяха единствените на борда, които говореха английски. Жената остана очарована от него. Той се бе надявал да подремне по време на полета от Ел Пасо, но така и не успя да отклони приятелското й внимание, освен ако не рискуваше да се прояви като грубиян.

Упъти се малко сковано по тясната пътека към изхода. Въпреки че в Котънуд Уелс го очакваха чак след седмица, той вложи извънредни часове труд, за да приключи с материала за Азия. После спечели още един ден, като смени билета за първа класа, който му бяха изпратили. Въпреки че се очертаваше дълъг, неудобен полет, той взе билета с настървение, което му се стори необяснимо.

Или поне не му се искаше да се замисля.

След полета от Филипините до Лос Анджелис му остана време, колкото да мине през митницата и да се качи на самолета за Ел Пасо. Щом се озова в Тексас, вместо като разумен човек да се настани в някой мотел и да се наспи, Гейб се качи на малката машина до Карлсбад, Ню Мексико. Самолетът бе още по-неудобен от презокеанския, но добре че поне не го очакваше дълго пътуване.

Докато изчакваше да приключат всички задължителни процедури по приземяването, за да отворят най-сетне вратата, му се прииска поне едната му ръка да е свободна, за да си разтрие лицето. Беше набола тридневна брада — дали пък дните не бяха четири? — и го сърбеше. Потри брадичка в рамото и се зачуди има ли някъде в багажа самобръсначка. Този път пътуването му бе толкова дълго, че дребните неща му се губеха. Всичко през изминалите седем години се сливаше в мислите му.

Всичко, освен пещерата Лост Ривър.

Джой бе невинно момиче на двайсет в сравнение с неговите двайсет и три и понатрупан житейски опит. Поне си мислеше, че е опитен. След това тя го научи колко малко е знаел за страстта. Само че тогава Гейб бе прекалено млад, за да си даде сметка какво невероятно създание бе тя. А пък бе толкова млада. Точка по въпроса.

Въпреки че бе направил всичко по силите си за нея, освен да отложи договора за Ориноко, тя така и не пожела да го изчака няколко месеца и да му даде шанс да се върне.

И въпреки това момичето не му излизаше от мислите.

Докато висеше с главата надолу над една бездна и гледаше право към гроба си шестстотин метра по-надолу, пред очите му се появи образът на Джой, чу гласа й. Дори пред себе си не желаеше да признае колко много съжалява, че я е загубил, а сега вече бе прекалено късно.

В края на краищата въжето се бе оказало здраво и издържа.

Съжаленията и угризенията също отказаха да го напуснат.

„Какво те прихваща, глупако, каза си грубо той. Нещата не са толкова хубави, колкото ти се струват от разстояние, след като е минало толкова много време. Особено пък, когато става дума за жена.“

Потискащите думи проехтяха в главата му и той нямаше с какво да ги опровергае. Бе прекалено изморен, за да води спор със себе си, който така или иначе нямаше да го доведе доникъде.

Освен това тя отдавна си е заминала от Ню Мексико и от пещерата Лост Ривър. Беше толкова умна и хубава, че сигурно се е омъжила за гръцки корабен магнат или поне за някой милионер от Майкрософт. Едва ли ще се задържи в невзрачно градче като Уайт Сити, за да чака първата й голяма любов да се върне.

Гейб бе сигурен поне в това. В указателите на Карлсбад и Уайт Сити не откри нито господин, нито госпожа, нито дори госпожица Смит-Андерсън. Значи не живееха там поне от шест години.

„Какво тогава търся аз тук? Защо ми трябваше да си нахлузвам въжето на шията със задача за място, на което вече съм бил? Никога преди не съм правил подобно нещо.“

— Приятно пътуване, Гейб — каза стюардесата. Усмихна се необичайно топло, докато погледът й обхождаше пригладената с пръсти тъмна коса и широките рамене на мъжа. — Ако се окажеш в Далас, нали няма да забравиш да ми звъннеш?

По устните му автоматично се разля любезна усмивка.

— Благодаря ти… — Какво й беше името, по дяволите? Синди? Санди? Манди? Минди? Имената се сляха, срещани по различно време, на различни места и при различни обстоятелства. С изключение на едно. То се бе споило с кръвта му. Погледна към значката с името на момичето. — Синди — довърши той. — Ти си на първо място в списъка ми за Далас.

Едва изрекъл думите си, Гейб осъзна какво е казал, и се смути.

Стюардесата обаче никак не се притесни, че е включена в нечий списък. Усмихна му се още по-топло и докосна ръката му с върховете на пръстите си, за да проследи изкусително ясно очертания мускул.

Гейб едва се сдържа да не се отдръпне. Наложи си да се усмихне и се зачуди дали не полудява. Жената бе красива, умна, опитна и по всичко личеше, че е и образована. Нямаше нужда да се дърпа като невръстно хлапе, получило първото си предложение за нещо „по-така“ в някоя тъмна уличка.

— Извинявай. Направо съм съсипан от всички тези пътувания — каза той, докато излизаше от самолета под жаркото безжалостно слънце в Карлсбад. — Утре ще ми бъде по-добър ден.

— И къде ще бъдеш тогава? — попита тя, докато се опитваше да го задържи и с думи, и с нежните си пръсти все още на ръката му.

— Не знам.

Тя се разсмя.

— А къде отиваш?

— Не помня.

— Тогава защо отиваш там?

— И това не знам.

Тя се засмя отново, но в този момент разбра, че той не се шегува. С искрено нежелание го пусна.

— Да се пазиш!

— Благодаря. И ти.

Гейб погледна стръмните метални стъпала. Въпреки че бе късно следобед, потискащата топлина се излъчваше на парливи вълни от асфалта. Започна да се поти. През последните деветнайсет часа тялото му бе привикнало на температури поне двайсет градуса по-ниски, отколкото в Карлсбад. Сърцето му заблъска, когато го обгърна сухият горещ въздух.

Въпреки че отдаде учестения си пулс на жегата, част от ума му тихичко се изкиска. Да, наистина му бе убийствено горещо, но причината не бе слънцето. Виновни бяха спомените за онова незабравимо лято в Ню Мексико и първият неубедителен дъх на пустинята, нахлул неканен сред мириса на двигатели и летище.

Сухота.

Остър мирис на креозот.

Вкусът на Джой, докато се извива в ръцете му, а той я целува под обедното слънце…

Един от пасажерите се блъсна в Гейб. Едва сега усети, че е спрял на първото стъпало на металната стълба, отдаден на спомени, и пречи на останалите пътници да стигнат до хладната сграда на летището.

— Извинете — каза той и отстъпи настрани.

Мъжът изломоти нещо на немски и следван от петимата си приятели, се насочи към терминала. Нетърпението, изписано по лицата им, докато се взираха към великолепните планини, издигащи се над пустинята, нямаше нужда от разяснение и превод.

На Гейб му се прииска отново да усети същото това чувство, все едно че е дете, че е Коледа и го чакат нови вълшебства. И представа нямаше какво е търсил по време на обиколките си по цялата земя. Единственото сигурно бе, че все още не го е открил.

Последва групата с широки крачки, които щяха да му помогнат да раздвижи тялото си. Никой не го чакаше пред сградата. Той и не очакваше да го посрещнат, защото не съобщи на пещерняците, че е тръгнал. Дори нямаше представа на кого да позвъни. Беше тръгнал от Филипините, преди пакета с информацията за пещерата Лост Ривър да пристигне и преди някой от изследователите да се е свързал с него.

Не че имаше някакво значение. Предпочиташе сам да преценява хората, за които щеше да пише, и сам да открива качествата им. Ако прочетеше всички известни данни, му се струваше, че е стигнал до самия край на задачата.

Отправи се към гишето за коли под наем и се усмихна уморено на младата жена зад бюрото. Предложиха му единствената останала кола. Автомобилът бил обещан на човек, който пристигал утре, но тъй като Гейб беше тук, я получи начаса, благодарение на вродения си мъжки чар, който умееше да разтопи и много по-студени създания от младата чиновничка, която даваше коли под наем. Плати допълнителната застраховка, благодари на момичето и отново излезе под палещото слънце.

Един много използван „Иксплорър“ го чакаше отвън, добре напечен на слънцето. Гейб запали, включи климатика докрай и подкара към града. Въпреки че бяха минали почти седем години, откакто си тръгна от Карлсбад, веднага успя да открие пощата.

Не че това го учуди. Спомняше си всичко за времето, прекарано в Ню Мексико, с необичайна яснота и тръпка, която едновременно го вълнуваше, вбесяваше и объркваше. Беше обиколил толкова много места. Защо ли точно това прогаряше паметта му и му пречеше да забрави? Нямаше причина. Нямаше абсолютно никаква причина.

И въпреки това не бе забравил. Представяше си всичко, все едно че се бе случило преди малко — дългия път до Карлсбад, за да вземе пощата, Джой седи притиснала се до него, и го наблюдава с ясни приканващи очи, също като пролетен ручей, избликнал насред пустинята. Джой се усмихва, Джой докосва ръката му, Джой, все Джой.

Гейб изруга тихо, откъсна се от мислите за миналото и отново се замисли за настоящето. За Карлсбад, за пощата, за нещата му, които би трябвало да го очакват тук. Поне се надяваше да са тук. Беше пътувал достатъчно и знаеше, че не може да разчита нещата, които не носи със себе си, да го очакват, когато пристигне.

Само след няколко минути разбра, че както обикновено, Дан е успял да свърши необходимото. Пощенска пратка и два огромни куфара го чакаха да ги прибере. Гейб благодари наум на големия си брат, който бе и пощенската му кутия, и бизнес мениджър, и финансов консултант. Ако Дан не му изпращаше дрехи и екипировка до различни места по света и не водеше отчет за ежедневните подробности от живота на Гейб, щеше да се окаже много по-трудно да напредва в кариерата. Благодарение на Дан, Гейб можеше да изчезне в някое забравено от бога място, а когато се прибереше, апартаментът му беше чист, сметките — платени, пощата — сортирана и запазени само най-важните писма.

Понякога Гейб си мислеше, че Дан е роден, за да организира живота на всички им. Едва на двайсет брат му бе поел финансите на семейството, след като баща им почина от инфаркт. Тогава бе открил, че милиони долари са инвестирани в няколко провалени сделки. Дан успокои майка им, а след това се зае с работата с разум и усет към парите и хората, които слисаха Гейб, въпреки че още от онзи момент започна да му се възхищава. Когато Гейб заяви, че възнамерява да прекъсне колежа и да започне работа, нито Дан, нито майка му пожелаха да чуят подобно нещо. Те настояваха да завърши образованието си.

Само че Гейб не го блазнеха обвитите в бръшлян стени на университета. Неспокоен, винаги изпълнен с неутолимо любопитство към света, той пое на път с търговския флот. След няколко години откри, че притежава дарбата да разказва на близките си у дома за живота на хората в чужбина. Това бе началото на кариерата му като журналист.

Задачата за река Ориноко бе тъкмо такава, каквато Дан я прецени — повратната точка на кариерата му. Не можеш да я зарежеш заради една връзка! По дяволите, брат ми, ако сладурчето наистина те обича, ще те почака няколко месеца. Ако ли не… е, тогава по-добре да го знаеш.

Дан отново се бе оказал прав. Единствените въпроси, заради които двамата братя се скараха сериозно, бе отказът на Гейб да завърши колеж, а след това желанието му да откаже поръчката за Ориноко, за да разбере дали Джой не е бременна. Дан му обеща да се заеме с проблема, както обикновено се справяше и със сметките му.

Тогава Гейб не се сдържа и избухна. Джой не е някаква там сметка, тя е жената, която ме обича!

Дан не прие думите му. Нали така каза и за как му беше името на онова сладурче от Крайстчърч в Нова Зеландия. Щом разбра, че богатството на семейство Венчър е отлетяло, тя също отлетя.

Джой е различна, бе настоял Гейб.

Веднага ще ти кажа кое е различното, брат ми. Ти разби сърцето на мама, когато заряза училището. Тя го преживя най-сетне, когато започна да си изкарваш прехраната с писане на статии. Сега трябва да постигнеш нещо повече от това да си изкарваш прехраната — ако пазарът в строителството отново се срине, ти ще трябва да я издържаш. Не си прецаквай кариерата точно когато ти се предоставя такъв шанс.

Гейб бе понечил да спори, да изтъкне, че у Дан се е натрупала горчилка, защото собствената му годеница го бе зарязала преди година, и то след като бе установила, че се жени за представител на средната класа, на когото предстои много работа и усилия, а не за богаташ, който да й осигури лек, спокоен живот. Но да се набедяват жените, че предпочитат парите пред любовта, бе безсмислено. Дан вярваше в нещата, които си бе наумил, и в душата си носеше белези, за да го докаже. Нямаше смисъл да се отварят старите рани.

Затова Гейб изпразни всички банкови сметки, с които разполагаше, и взе пари назаем, използвайки като гаранция поръчката за Ориноко. Най-сетне бе събрал 3744 долара, които остави на Дан в случай, че Джой е бременна.

Малцина извън семейството знаеха, че Гейб е изкарал всяка стотинка с много труд, а и той харчеше колкото бе възможно по-малко. И в аналитичните списания, и в клюкарските рубрики първо го наричаха сционът на богатото семейство Венчър, чак след това напомняха, че е журналист.

Тъкмо стремежът към лесни пари бе причината той да се окаже на два пъти съден за бащинство, преди да се появи за пръв път в Котънуд Уелс. Фактът, че дори не бе спал с една от жените, а другата нямаше никаква възможност да е забременяла от него, бе доказан след дълги процеси, превърнали се в център на вниманието на хората; всички тези клюки го научиха на много неща за журналистите от жълтата преса, за жените, които лесно се оставят в ръцете ти, и за алчността. Все неща, за които не му се искаше дори и да знае. След това бързо разбра как да разпознава жените, които търсеха нещо повече от приятно прекарване на времето.

Джой бе различна. Бе сигурен, че не се домогва до предполагаемото му богатство. Беше сбъркал.

Когато Дан й бе казал, че всичките пари на Гейб са някакви си 3744 долара, тя ги бе приела и бе направила аборт. Дотук с гръмките думи за любов.

„Защо тогава спомените за Джой не ме оставят на мира? — питаше се Гейб поне за стотен път. — Защо не мога да се откъсна от тях също като лешояд, забелязал нечий труп?“

— Господин Венчър? — Чиновничката зад гишето в пощата имаше нежен глас и търпеливо наблюдаваше мъжа пред себе си. Той бе забол поглед в краката си, пребледнял под тена, зелените му очи бяха единственото нещо на лицето, по което личеше отпечатъкът на нещо значително по-болезнено от физическо изтощение. — Ще имате ли възможност да вземете и останалата поща?

Гейб се отърси от въпросите, които така и не го оставяха на мира след злополуката в Андите. Беше се върнал в Ню Мексико, за да намери отговори, не за да преповтаря същите въпроси, които го държаха буден посред нощ, докато не му се приискаше да изкрещи или да изпсува, дори да заплаче като дете.

— Моля? — попита Гейб с пресипнал глас.

Тя се усмихна мило.

— Забелязах, че е трябвало да изпратим пакетите и куфарите в Котънуд Уелс, ако вие сам не ги потърсите до десет дни. Веднага ли ще заминете за там?

Той кимна и взе пакета. Беше прекалено уморен, за да води небрежен разговор с непознати.

— Има и друга поща за Уелс — добави бързо жената. — Рибата е в пещерата вече от три дни, затова никой не я е прибирал, а и той няма да се върне в идните три дни. Имате ли нещо против да я вземете със себе си? Един от пакетите е препоръчан. Сигурно е нещо важно.

— Разбира се. — Гейб се усмихна и поклати засрамен глава. — Трябваше и сам да се сетя. Мястото е доста отдалечено.

Освен ако Котънуд Уелс не се бе променил, то мястото си оставаше едно от най-изолираните, които бе посещавал. Електричество нямаше, освен портативен генератор, който рядко работеше, водата се изпомпваше от вятърната мелница и пълнеше огромен резервоар, който захранваше околните бунгала, съобщенията пристигаха по пощата, посетители рядко се мяркаха, а пък късовълновото радио си имаше доста особен характер. Що се отнася до самата пещера Лост Ривър, тя бе съвършено различна вселена. През годините, когато Гейб обикаляше света, така и не видя нещо подобно.

Или просто нямаше кой да заличи Джой от спомените му.

— Благодаря ви — каза чиновничката, усмихна се и подаде на Гейб купчина писма за Котънуд Уелс.

— Пак заповядайте. — „Благодаря ви, че ме изтръгнахте от стария кошмар“, добави безмълвно той.

Отнесе двата куфара до колата един по един. Тротоарът излъчваше прозрачни трепкащи вълни жега към него. Направо не бе за вярване, че само след няколко часа въздухът щеше да изстине, а горещата прегръдка на слънцето ще се превърне в блед спомен. Огромните температурни аномалии бяха сред най-ярките контрасти на пустинята, които винаги учудваха и очароваха Гейб. Австралийската Аутбек, африканската Сахара, чилийската Атакама, голямата пустиня Соноран в Америка, пустинята Чихуахуа в Мексико — мястото наистина беше без значение. Истината бе, че пустинята си е същата навсякъде по света. Суша. Жега. Палещо слънце. Яснота по отношение на живота и смъртта, които нямат равни на себе си никъде другаде по света.

Освен на едно място — в непрогледния мрак сред удивителната красота на една пещера, издълбана от водата дълбоко в недрата на пустинята. Капките там блестяха по причудливи каменни скулптури, въздухът бе наситен с влага, хладината се променяше само с няколко градуса през различните сезони. Пещерите в планините Гуаделупе бяха точно обратното на жарката, изпепелена от слънцето, земя над тях.

Както и в пустинята, животът и смъртта бяха намерили своето убежище в пещерите. Границата бе едва доловима. Едно проядено въже, нечие тяло, прекалено изтощено и измръзнало, за да се съживи; откъртваха се скали, готови да поразят пещерняка, застанал някъде ниско под тях. Отплатата също бе незначителна. Непокътнати пейзажи с неземна красота, сякаш появили се насън. Усещането, че си в присъствието на нещо много по-велико, нещо непреходно в сравнение с онзи миг, който представляваше човешкият живот. Убеждението, че си се докоснал до вечността.

„Ето затова се върнах, опита се да си вдъхне увереност Гейб. Това ще се запази тук много след като онази жена и лъжливите й признания в любов вече няма да ги има. Чудните камъни, тишината и тъмата, пронизвана от някой промъкнал се лъч светлина. Всичко това и сега си е там и ме очаква. Там ще намеря отговорите на някои въпроси и ще успея да забравя всичко останало. Там ще намеря спокойствие. А това е напълно достатъчно. Една друга част от мозъка му хладно изтъкна: Дано да е така. Там ще те чака единствено пещерата. Джой я няма, както го няма и бебето, от което тя е побързала да се отърве.“

Нямаше какво да отговори на яростния глас. Когато си тръгна от Котънуд Уелс и остави Джой, имаше намерение да прекара в Южна Америка само няколко месеца, най-много четири или пет. Тропическата треска, местната политика и ужасният климат обаче продължиха работата му и тя се проточи цяла една година. Готовите статии бяха събрани в книга, която го изстреля към върховете на кариерата. За пръв път след смъртта на баща си Гейб имаше възможност да помогне на семейството си с пари.

Преди шест години си бе тръгнал от района на река Ориноко зачервен от треска и толкова уморен, че едва се държеше на краката си… но намери сили да прочете отдавна изпратената кратка бележка на Дан.

„Сладурчето от Ню Мексико прие 3744 долара и се съгласи да направи аборт.“

Когато прочете думите на брат си, Гейб бе изпълнен с ярост, която все още бушуваше в гърдите му. Аналитичният му ум казваше, че е напълно естествено едно двайсетгодишно момиче да не иска да се обвързва с дете и съпруг, който няма достатъчно пари, за да я издържа. Останалата част от ума му обаче непрекъснато изтъкваше, че много по-млади жени са забременявали, задържали децата си и са се скъсвали от работа, особено тези, които истински са обичали бащите на бебетата.

А и Джой не беше сама на този свят. Между нея и родителите й съществуваше изключителна близост. Те съвсем не бяха богати, но щяха да помогнат на дъщеря си, докато Гейб се върнеше сред цивилизацията, за да й помогне сам.

Джой не бе благоволила да почака.

Едно време на Гейб му се искаше да я открие, за да й каже какво точно мисли за нея. Вместо това се отдаде на обзелата го ярост и пое поръчка за дълъг престой в Индийския океан. И отново поредицата статии бяха събрани в книга, която бързо се превърна в бестселър. Толкова му бе приятно, че не се налага да се тормози за всеки похарчен долар. След това пое нова поръчка за Сахал. А след това още една за Тиера дел Фуего, а после още една и още една, и още една. Светът просто нямаше край.

Но въпреки това нещо липсваше.

Въпреки че специалистите му помогнаха да преодолее болката от лъжата, той така и не успя да преодолее гнева, че е бил подведен от нейната невинност.