Елизабет Лоуел
Истинска любов (21)

Глава 20

Джой и Гейб работеха бавно, докато най-сетне откриха нова част от лабиринта, издадена настрани от виещата се пътека, отвела ги при хеликтитите. Джой с лекота си проправяше път между колони, под сталактити, както и около издутите основи на сталагмити. Камъни, образувани от вода, процеждала се през неравната повърхност на пещерата, започнаха да се появяват навсякъде. Скоро щеше да е невъзможно да преминат по-нататък, без да настъпят някое пещерно образувание.

— Сега какво? — попита Гейб.

— Ще напредваме. Но внимателно.

— Стъпалата ми са по-големи от твоите.

Тя се усмихна.

— Не се притеснявай чак толкова. Няма как да не оставим следи, някакво свидетелство за присъствието си. След време всичко ще бъде заличено и ще се превърне в част от самата пещера.

— С време всичко се лекува, не е ли така?

Тя вдигна поглед към зелените очи, потънали в сянка.

— Да.

Напредваше с огромно внимание и навлизаше все по-навътре в „Лабиринта“. Когато спря, за да запише данните от компаса, усети хладен полъх по лицето. С него се усили и шумът на течаща вода.

Застина на място, дори не смееше да диша.

Хладният повей я близна отново.

С рязко движение издърпа ръкавицата, близна показалец и го вдигна във въздуха. Лявата страна на пръста й стана по-студена от дясната.

— Джой — долетя напрегнатият развълнуван глас на Гейб. — Ти чуваш ли?

Тя се извърна към него. Гейб бавно извръщаше глава, стиснал каската в ръка, докато се опитваше да определи посоката, от която се разнасяха новите мърморещи звуци на вече познатите „Гласове“. На светлината на лампата й, очите му блестяха като зелени изумруди.

— Да, идва отляво — потвърди той.

Вече бе свалил ръкавицата и близна кожата. И той като нея знаеше, че кожата е един от най-чувствителните органи на тялото и веднага долавя и най-незначителните разлики в температурата и налягането.

— Въздухът се движи — каза той и се обърна наляво. — Насам.

Тя сграбчи ръката му.

— Чакай!

Той погледна към нея.

— Отбележи това място с химическа свещ — каза тя. — Може да се окаже единственото място в целия „Лабиринт“, където се усеща истински полъх на вятъра. Загубили сме толкова много следи, че не ми се иска да загубим и тази.

Той бръкна в раницата, извади тясна туба и я завъртя. Бледозелена светлина се разля около него. Тънко парче връзка за обувки и няколко възела направиха примка за свещта. Той внимателно завърза светлата туба за сталагмит, дебел поне колкото тялото му.

Докато се занимаваше с това, Джой погледна компаса, за да прецени къде са другите две свещи, въпреки че все още успяваше да ги види, и записа нещо на грубата карта. Когато отново вдигна глава, Гейб я наблюдаваше.

— Готова ли си? — Подаде й ръка.

Усети как голата й ръка се отпуска в твърдата му топла длан, и дори не успя да си спомни кога се е протегнала към него.

— Води — каза той, стисна ръката й и я пусна.

Пръстите й тръпнеха, когато пое в посоката на полъха през удивителната пещерна красота. Имаше езерца, малки като ръката й, и по-големи, с размерите на банкетна маса, а водата в тях бе толкова кристалночиста, че оставаха незабележими, докато отгоре не капнеше нова капка и не оставеше кръгове по прозрачната повърхност.

Всяко езерце бе заобиколено от пясъчник, който се издигаше над водата, закрепил се към варовиковия бряг. На някои места пясъчникът бе изолиран и приличаше на нацупена устна, издадена над езеро, свило се ниско под рифа. На места сталактитите бяха пораснали много надолу, а по-късно, изглежда, са били наводнявани от покачилото се ниво на водата. На местата, където това се бе случило, пясъчникът бе израснал от сталактитите като наниз от неземни гъби. Всяка издатина от пясъчник обозначаваше промяна в дълбочината на езерото по някое време в миналото.

На човек му се струваше, че се намира на друга планета, където гравитацията не е задължителна, а пясъчникът около езерата е решил да се носи във въздуха или да се скрие под водата.

— Повече не издържам — каза Гейб, когато Джой спря, за да запише нещо.

Тя веднага вдигна глава.

— Какво има?

— Тези гъби, обърнати наопаки, и ръбовете на камъка, сякаш висящи във въздуха или понесли се по водата. Как става?

Когато разбра на какво той не успява да издържи, Джой се усмихна облекчено.

— Аз пък си помислих, че си изморен или че искаш да се връщаме.

— Съкровище, ще ти трябва цяло стадо мулета, за да ме изтеглиш от това място. Никога не съм виждал по-невероятна красота.

— Това вече е късмет, защото няма начин да вкараме дори едно муле тук.

Докато навлизаха все по-дълбоко в „Лабиринта“, Джой обясни, доколкото можа по-достъпно, всичко за образуванията около тях. Думите й ставаха все по-редки, докато накрая замряха. Само данните на компаса и химическите свещи, които бяха оставили, й помагаха да не загуби представа, къде точно се намира. Полъхът, който се опитваше да проследи, се оказа объркващ, хитър и неуловим. Той избликваше от блестящите гори на сталагмити, виеше се около колони, издигнати от златен камък, високи поне седем етажа.

Когато най-сетне загуби живителния полъх, Гейб застана до нея, заслушан напрегнато, за да запази в себе си тишината, както се бе научил да прави по всички диви места на планетата.

— Ето го — прошепна той. — Дясно.

Докато говореше, постави ръце на раменете й и я обърна към вятъра беглец. Тя остана неподвижна като него с полупритворени очи, докато се опитваше да докосне с примитивни сетива „Лабиринта“, защото те щяха да са й по-полезни от зрението при проследяването на тайните на пещерата Лост Ривър.

След секунда усети едва доловимия потръпващ въздух да гали лицето й.

— Ето го — прошепна тя. — Толкова е близо.

Потръпна, усетила топлотата и силата на Гейб непосредствено зад себе си, призована от тайнствеността напред. Ръцете му стиснаха раменете й. Стори й се, че бузата му се отърка в каската, но в следващия момент той я пусна.

— Върви, намери го — каза той.

Тя наклони глава, за да открие вертикалното измерение на частта от „Лабиринта“, в който се намираха.

— Таванът се снишава — каза тя, а гласът й бе неестествено напрегнат, тя самата почти бе останала без дъх.

Пристъпи още по-навътре в „Лабиринта“, за да потърси пътека през или около образуванията. Когато разбра, че пътят й е блокиран, лампата на Гейб освети пещерната стена до нея и разпръсна тъмнината от друг ъгъл. Необичайната двойна светлина накара образуванията да оживеят.

Джой за пръв път забеляза, че има нещо като схема по пода на пещерата, сякаш сталагмитите очертаваха границата на някакъв лъкатушещ път, покрит с по-дребни, значително по-млади, скални форми.

— Това е част от изгубената река — каза тя.

— Кое?

— Изгубената река. Същата, на която е кръстена пещерата Лост Ривър, реката, която е направила всичко тук много по-различно от останалите пещери в района на Гуаделупе. Тук някога е минавала река, дълго след като по-голямата част от пещерата е била изядена от горещите киселини. „Гласовете“ съхраняват част от древното корито, но никога преди не съм успявала да го проследя.

Тя вдигна поглед и по лицето на Гейб разбра, че той не я разбира.

— Нивата на пещерата са били пресушени и украсени, след това отново са се наводнили, пресушени са и украсявани и така отново и отново — каза тя. — През част от това време, тук е минавала река и е разтваряла камъка. За разлика от пещерните образувания, създадени от термални сили, реката следва доста предсказуем път. Тя прелива от зала в зала, от пещера в пещера и прокарва свързващите пасажи. Единственото, което трябва да направим, е…

— Да открием къде е минавала Изгубената река — довърши вместо нея той и в зелените му очи припламна въодушевление. — Но тук ми се струва прекалено равно. Как можеш да прецениш коя посока е по течението и коя обратна на течението, или това няма значение?

— Напротив, има.

Тя се отпусна на длани и колене и се зарови в древното речно корито.

— Знаем, че нагоре по течението е било по-високото ниво на пещерата, където вече сме били — каза тя, докато оглеждаше земята. — Това обаче не е проблем. Просто трябва да проследим знаците.

— Браво — каза сухо той и се отпусна до нея. — Просто ги показвай.

— Вдлъбнатините. — Тя насочи светлината към мястото, където пещерната стена се скачваше с пода. Там древната река бе издълбала дълъг плитък завой, също като стена на тунел. По-малки криви се прихлупваха по стената и образуваха шарка като на раковина, която се повтаряше и в далечния край на речното корито. — Това се образува от течаща вода. При варовика горният край е заоблен, а долният — по-изострен.

— Все неща, които се учат в училище — каза той, а гласът му бе шеговит, но пълен с възхищение.

Тя се разсмя.

Таванът се спускаше надолу, докато някаква издатина не бе изрязана на височина метър, останала широка шейсет сантиметра. Тя знаеше, че речни корита като това рядко се срещат на места като „Изненада“, но рядко съвсем не означаваше никога.

Особено когато ставаше въпрос за стандартните характерни черти на планинските пещери в планините Гуаделупе.

Тя се движеше бавно, буквално опипваше пътя и внимаваше за наклона на пода и за всяка сянка, която би й подсказала, че наближава бездна.

— Чакай — каза Гейб.

Джой долови стърженето на раницата по скалите и разбра, че той има проблем.

— Да не се заклещи? — попита Джой.

В отговор той само изсумтя и изпъшка тежко.

— Върни се назад, свали си раницата и я прехвърли през ръката — насочи го тя. — Или ако предпочиташ, завържи я за глезена си. Можеш и да я буташ пред себе си.

Докато говореше, следваше собствения си съвет. Внимателно се измъкна от презрамките и завърза раницата за глезена.

— Напред стеснява ли се? — попита той.

— Това е абсолютно сигурно.

Докато пълзяха напред, мърморенето на Гейб се загуби сред шумните „Гласове“. Полъхът не бе станал по-силен. Все още се усещаше много леко и едва доловимо по лицата им. Скоро Джой не чуваше почти нищо, освен многогласния шепот на вода, звука от триенето на дрехите в скалата и от време на време ударите на каската в някой непредвидено нисък участък от тавана.

Колкото повече напредваше, толкова повече проходът заприличваше на тунел, вместо на участък, издълбан в надвисналата стена на „Гласовете“. Подът започна леко да се спуска. Проходът се стесни още повече. Таванът се сниши.

А полъхът ставаше все по-осезаем с всеки изминат метър.

Сърцето на Джой изпърха от неочаквано въодушевление. Нямаше никакво съмнение, че проходът ще ги отведе в друга зала, че нямаше да завърши при някоя скала или скално срутване. Подобни неща често се случваха в пещерите и сломяваха духа на хората. На всеки проход, който ги отвеждаше някъде, имаше много повече задънени пасажи, които свършваха, без да дават надежда.

От време на време ругатните на Гейб долитаха до нея над шумния брътвеж на „Гласовете“. Пасажът се виеше като змия, тунел, прокаран от водата през як камък, запазил извивки и скални отлагания, довлечени от огромната зала, отдавна останала зад тях.

Джой и Гейб напредваха бързо по корем или се обръщаха на хълбок, или дори по гръб, в зависимост от широчината на тунела. Всичко ставаше бавно, а движенията им все повече приличаха на извиването на змиорки. Никой от двамата не обръщаше внимание на усилието. Бяха въодушевени от възможното откритие, което ги очаква след най-близкия завой или чупка.

От тъмния отвор пред тях се носеха хиляди гласове на падаща вода, песен на сирени, която с всяка секунда ставаше все по-силна.

Лампата на Джой откриваше само по няколко педи напред, а жиците, свързващи батериите с лампата, се изскубваха и тя трябваше да се извива и гърчи, за да ги включи отново и да продължи напред. Няколко пъти се натъква на места, където варовикът се е разтварял значително по-лесно. На тези места проходът се разширяваше и те успяваха да си починат.

При всяко спиране тя поглеждаше часовника. Привлечени от магията на ново откритие, тя не искаше да се подведат и да допуснат студеният камък да достигне телата им, нито да пропуснат четвъртото провикване за кръгъл час на Рибата.

Радиоконтактът щеше да е невъзможен. От другите ги разделяше прекалено много скална маса.

— Готов ли си? — попита тя след няколко минути.

— След теб — отвърна кисело той и махна с ръка към калния тунел, проснал се пред тях.

След още няколко минути в прохода, тя се натъкна на истинска барикада отломки, довлечена от древната река. Самата река отдавна си бе отишла, но всичко, което бе оставила след себе си, бе влажно, хлъзгаво, кално и наситено с влага като въздуха.

Изрече със съскане една-единствена дума и запази силите си за предстоящото копаене, без да си позволи да мисли, че отломките могат да са се загнездили прекалено дълбоко, да са прекалено едри и тя да не успее да премине.

— Проблем ли има?

Гласът на Гейб долетя иззад Джой от дясната й страна. Въпреки че таванът не бе на повече от шейсет сантиметра от пода, тунелът на това място бе широк почти метър и двайсет.

— Конгломератен пълнеж — обясни накъсано тя.

— Гадни калища. — Този път гласът на Гейб прозвуча непосредствено до нея.

— Не и за някой биолог — отвърна тя. — Няма червеи.

— Благодаря ти, господи, за дребните благини — измърмори той, изви се до нея и също започна да копае.

— Не понасяш ли червеите?

Той издаде гърлено ръмжене, с което да подчертае отвращението си.

— Една хубава суха змия по бих изтърпял.

Джой се усмихна в себе си, открила, че великият Гейбриъл Венчър, мъж, доказал смелостта си много пъти, изпада в паника при вида на червей.

С общи усилия двамата бързо издълбаха наносите и заоблените от водата дребни варовикови камъчета. Скоро щяха да могат да се промъкнат между тавана и пода и да навлязат в по-широка част на тунела.

Джой упорито напредваше и издаваше окуражителни звуци заради Гейб, който я следваше. Проходът се стесни и тя отново подхвана движенията на змиорка. Чудеше се дали на него няма да му се наложи да се върне. Или по-лошо, да се заклещи.

В този момент усети, че не го чува зад себе си.

— Гейб? — Гласът й бе бездиханен от промъкването през особено тясно място. — Добре ли си?

Отговорът бе ругатня и звук на раздрано.

— Мама му стара, и по-добре можеше да бъде — отвърна след малко той. — Обърни внимание, че наблягам на по-добре.

Тя се поколеба, но след това се сви, за да протегне ръчния си часовник на светлината от каската. Циферблатът на часовника бе покрит с кал. По навик го отри в брадичката си. Нищо не се получи, тъй като брадичката й бе също толкова кална, колкото и ръцете. Тя потри часовника отново и пак погледна.

Бяха прекарали в пасажа двайсет минути. Оставаха им трийсет и седем минути, преди Рибата да се провикне, за да отбележи новия час.

— По дяволите — каза тя. — Май ще трябва да се връщаме.

— Няма да е заради мен. Кръвта е страхотна смазка.

— Не ни остава достатъчно време.

— И не само това.

— Какво?

— Говоря за място. Ще ми се разкаже играта, докато се измъкна на заден ход от този тунел.

— Не е чак толкова трудно, колкото ти се струва. Дейви минава през „Пипнах те“ еднакво бързо и назад, и напред.

— Сигурно майката на Дейви е била питон.

Тя се разсмя, облекчена, че Гейб не се страхува от мисълта, че ще остане притиснат във варовика, че няма да може да помръдне.

— Трудни ще са ти само първите няколко минути, докато се изтласкаш до онова място, където си почивахме, а там вече ще можеш да се обърнеш наопаки.

— Предпочитам да вървя напред. Ако ти нямаш нищо против.

Тя не се колеба.

— Пет минути още. Най-много седем. Става ли?

В отговор той се изсмя приглушено и този смях опъна нервите й.

— Хайде, красавице, мърдай — каза той и побутна краката й. — Един съвършено нов непознат свят ни чака да го открием.

— Красавица ли? — Тя се разсмя, защото отлично знаеше, че е кална като ловджийско куче. — Я си пусни лампата. Струва ми се, че имаш халюцинации в мрака.

Смехът му прозвуча отново, зареден с въодушевление.

Тя пое по следващата отсечка с приповдигнат дух, сякаш времето се бе върнало седем години назад, когато двамата с Гейб проучваха заедно някои от тайните на пещерата Лост Ривър. Колко бе приятно да се посмеят отново заедно. В тези няколко безценни секунди той не бе мъжът, изоставил я да се лута между копнежа и омразата през безкрайните години.

Предупреждение нямаше. В един момент Джой лазеше напред, отпусната на хълбок, а в следващия по-голямата част от тялото й остана без опора. Тя сграбчи полетялата надолу раница.

— Хвани ми краката и не пускай!

Силни ръце стиснаха глезените на Джой.

— Не ме пускай! — изрече задъхано тя.

— Не си го и помисляй, съкровище. Няма земна сила, която да ме накара да те изпусна.