Елизабет Лоуел
Истинска любов (14)

Глава 13

В непрогледния мрак трепкаха единствено два конуса светлина и двете ленти оранжева маркировка. Подът под краката на Гейб и Джой беше измамно неравен. Докато той я следваше навътре в дълбините, в недрата на пещерата Лост Ривър, скалите се скупчваха все по-близо около тях. Залата се превърна в извиващ пасаж, който с всяка крачка се стесняваше.

Само преди малко лампата на каската разпиляваше светлината сред широтата на залата. Сега близките бледи варовикови стени разпращаха отблясъците във всички посоки. Скоро щеше да му е съвсем лесно да докосва и двете стени само като протегне ръце. Таванът ги притискаше, въпреки че подът ги водеше все по-надолу.

— Пази си главата — предупреди го Джой и нагласи светлината от каската така, че да осветява нащърбените скали над главите им. — Таванът се снишава до метър и шейсет и два, без дори да усетиш.

Миг по-късно Гейб приклекна, за да не си удари главата. На Джой не й се налагаше да се привежда. Дори с допълнителната височина на каската, не успяваше да докосне тавана.

Той изръмжа и се приведе още. Много скоро краката му започнаха да протестират заради неестественото неудобно приклякване. Тя не забави крачка.

— На теб ти е много приятно, нали? — попита той.

— И още как. Горе ми се налага да си купувам дрехите от детски магазин и да стоя на пръсти, за да успея да видя нещо. А тук светът трябва да се наведе, за да види каквото трябва.

Въпреки че позата му бе безкрайно неудобна, той се разсмя.

— Някой ден ще те заведа да видиш секвоите. Направо вратът ще те заболи, докато погледът ти стигне до края им.

— Мен вратът ме заболява, докато гледам Дейви. О-па, започва спускането — предупреди тя.

Спря, а той се сви и подпря ръце на коленете, с лакти, щръкнали настрани. Известно време му бе удобно. След това се наложи и двамата да застанат на ръце и колене, за да пролазят през проход, който ги спускаше все по-навътре в земята.

Сега стените разкриваха черни, кафяви и оранжеви петна, в зависимост от минералите, които са били разтворени от водата. На места бяха избили петна влага и просветваха на лампите.

Гейб дишаше спокойно, но много по-дълбоко от нормално. Любопитството му продължаваше да бъде разпалено.

— Не си спомням да сме минавали по този път преди седем години.

— Нов е — отвърна Джой и се сниши още по-близо до земята.

— Кой го откри?

— Аз.

Той изръмжа, когато каската се удари в скала, а след това пострада и лакътят му в стените на все по-тесния проход. Специалното облекло го предпазваше, но той разбра предупреждението и забави.

— Ти значи. Нещата се връзват — отбеляза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Мъничък е.

— Виж ти. Чакай да стигнем до „Пипнах те“. Имаш ли опит в лазенето на ръце и крака?

— Десеткилометрово спускане по планина брои ли се?

— Поне е нещо — каза тя, но гласът й не прозвуча небрежно като думите. Представи си как раненият Гейб се влачи надолу, и усети стомахът й да се свива. — Таванът ще стане по-висок.

— Слава богу — измърмори той.

Беше прекалено зает да лази след нея, без да изостава, затова не забеляза, че подът вече не е толкова неравен, колкото преди. Въпреки това усети, че нещо около него се е променило, ако не друго, то поне въздухът. Няколко минути по-късно Джой спря и насочи лампата си право напред и тихо му каза, че вече може да се изправи. Той с удоволствие отпусна схванатите си мускули, които протестираха срещу непривичната поза.

— А пък аз си въобразявах, че скалното катерене изцежда всеки мускул в тялото ти, като го засуква накъде ли не — призна той.

— Пещерното дело е много подобно на скално катерене. Само че на тъмно.

— И няма дъжд.

— Някога изкачвал ли си се през пещерен водопад?

— Не мога да се похваля с подобно нещо. Звучи като студено удоволствие.

— И е така — каза тя. — Бел Ботъм е една от малкото пещери, в които съм била и не ми е харесало. Спускаш се по водопад, който ти осигурява студ и мокрота, докато не издрапаш през същия този водопад няколко часа по-късно.

— Поне вятърът не те пронизва, както става по планинските склонове.

— Не бъди толкова сигурен. Някои пещери буквално дишат и въздухът излиза навън и навътре на равни интервали. Ветровете стигат до шейсет километра в час. Е, не са в категорията на планинските бури, но са достатъчно силни, за да ти оплетат въжето.

— Вятър в пещера ли? А какво го предизвиква? — попита той.

— Нали ти казах. Пещерите са живи. — Думите й прозвучаха весело. — Истината е, че никой не знае със сигурност. Теориите са много. Повечето са свързани с движението на топъл въздух на повърхността, който изтласква студения пещерен въздух и обратното, или пък се дължи на различното въздушно налягане под земята, в сравнение с това на повърхността.

— В пещерата Лост Ривър има ли водопади и ветрове?

— Да, на някои места. Чуваме ги, но не успяваме да ги открием, дяволите да ги вземат. — На Джой й се искаше повече от всичко да открие водопадите, които шептяха в „Гласовете“. — Що се отнася до вятъра, не е нещо сериозно в пасажите на Лост Ривър. Има лек бриз, понякога дори е приятен, но той не бива да те притеснява.

— Да ме притеснява ли?

— Че може да те събори от стълба или въже. Измръзване от вятъра. — Тя извърна лампата настрани от тавана и го поведе навътре. — Хипотермия. Когато тялото прекалено…

— Изстива и не можеше да оцелееш — довърши той. — Това е проблем за всички изследователи, освен за онези в тропиците.

— Студено ли беше в планината… онзи път? — Изрече думите колебливо, с неуверен глас.

— Не бих казал. Това бе единственото, което не се обърка. Това и останалият половин сантиметър здрава нишка от въжето.

— След това катерил ли си се пак? — Тъй като той не й отговори веднага, тя каза: — Съжалявам. Не исках да те разпитвам. Просто ако си се отказал от катеренето, в пещерата Лост Ривър има много места, където…

— Всичко е наред — каза спокойно той и прекъсна извинението й. — Щом физическото ми състояние позволи, веднага започнах отново. Онази планина ми отне много, а ми даде само въпроси. Нямаше да й позволя да ми отнеме и самоуважението.

Едва изрекъл тези думи, Гейб знаеше, че затова е изпитвал нуждата да се върне в пещерата Лост Ривър. По някакъв непонятен начин тук бе оставил частица от себе си. Не знаеше каква точно е тя, нито дали ще успее да си я вземе. Единствената яснота бе, че трябва да я открие.

Мълчанието се проточи и на Джой й се прииска да види лицето му. Искаше й се да го попита за какво мисли. Бе направо невероятно колко много й се искаше да го разбере. Когато бе с Гейб преди седем години, не бе изпитвала необходимост да сподели мислите, страховете и надеждите му, нито пък той да сподели нейните. Присъствието му й бе достатъчно, защото я обгръщаше по същия начин, по който я обгръщаше проходът „Пипнах те“, преди да се озове в шептящата красота на „Гласовете“. Този момент до такава степен поглъщаше сетивата й, че тя дори не успяваше да мисли. Просто усещаше простора около себе си, оглеждаше красотата му на светлината на лампата от каската и се вслушваше в странните необичайни гласове, шумолящи в кадифения мрак.

Не се бе замисляла за силите, които бяха оформили залата, нито за предстоящата изследователска работа. Не се и сещаше за опасностите, за трудностите и неочакваните награди, с които щеше да се сблъска, докато проучва новата зала. Дори не бе обмисляла възможността, че тази зала води към други зали, към други проходи и други мигове на неземна прелест. Всички тези мисли се бяха появили по-късно, след като бе приела „Гласовете“ и нямаше търпение да се сблъска с предизвикателството на откритието си.

Ала когато ставаше дума за Гейб, за нея не съществуваше понятие като по-късно. Така и не й бе дадена възможност да осмисли промените, да порасне, за да посрещне предизвикателството му. Навремето усещаше единствено невероятното чувство, че е открила нещо ново, жарко, дивите моменти в прегръдките му, а сетне и вледеняващия студ, обхванал я, след като го загуби.

Когато него го нямаше, тя имаше чувството, че е останала сама в пещерата Лост Ривър само с няколко последни клечици кибрит, които да й осветяват пътя. Веднъж вече й се бе случвало нещо подобно. Като част от обучението й по пещерно дело я оставиха сама в една от най-малките зали на пещерата Лост Ривър само със седем кибрита. Бе успяла да открие пътя до входа, но така и не забрави колко непозната бе станала изведнъж пещерата, колко дезориентирана и уплашена се почувства.

Беше научила добре урока. Никога повече не влезе в пещера — независимо за колко кратко — без да е проверила внимателно всичките си източници на светлина.

По същия начин бе опипвала пътя си в тъмнината и страха, след като Гейб я напусна и родителите й починаха. И тогава си бе взела поука. Нито веднъж през идващите дни, седмици и години не си позволи да се довери и да обикне друго човешко същество дотолкова, че отсъствието му да я запрати отново в тъмната бездна без светлина и надежда.

Единствено Кейти проби защитната й стена.

Единствено Кейти, дъщерята на Гейб, едно малко момиченце с усмивка също като на баща си, успяваше да разсее мрака.

За момент на Джой й се прииска да му разкаже за Кейти, за живота, от който той се бе отрекъл с толкова лека ръка. Не за пръв път изпитваше подобен импулс. През изминалите шест години й се искаше да му изпрати нейни снимки, да сподели с него ежедневието от израстването на детето.

Никога не се поддаде на този импулс.

Не се поддаде и сега.

Преди седем години Гейб не се интересуваше от друго, освен от чувствените мигове и напредъка на кариерата си. В живота му, в ума и сърцето нямаше място за жената, която го бе обичала. Едва ли щеше да прояви интерес и към бебето, което отначало имаше нужда единствено от любов, макар и да не можеше още да дари околните със същото.

След като Гейб се запознаеше с Кейти, ако се поинтересуваше кой е баща й, Джой бе решила да му каже истината. Кейти нямаше баща, освен в най-елементарно отношение — за нея той бе донор на сперма.

Моментът на зачатието не представляваше дълготрайната връзка, известна като бащинство.

Когато Кейти станеше на осемнайсет, Джой възнамеряваше да й разкаже за биологичния й баща. Дотогава, Кейти нямаше да има татко, освен в мечтите си. Така бе по-добре. Мечтите бяха много по-състрадателни, отколкото действителността. Кейти щеше да остане смазана, ако разбереше, че баща й никога не е искал тя да се роди.

Що се отнася до Гейб… той бе направил своя избор преди седем години. Джой го бе приела.

Сега нямаше никакво право да се оплаква.

— Следващият етап е лесен в началото — каза тя, обърна му гръб и го остави на тъмно. — Има една стръмнина, около трийсет метра, а след това таванът се спуска надолу. След девет метра навлизаме в „Пипнах те“.

Тя се поколеба. Доколкото познаваше Гейб, той никога не бе проявявал признаци на клаустрофобия. Бе възможно това да се е променило, защото навремето не забелязваше чувствата на другите, а сега бе единственият, който видя болката на Маги и дори се опита да я облекчи.

Клаустрофобията в прохода „Пипнах те“ можеше да се окаже с фатални последици.

Стоеше с гръб към него.

— Имаш ли някакви проблеми с тесните пространства?

— Не.

— Сигурен ли си? Открих и друг път към „Гласовете“, но ще са ни необходими четирийсет и пет минути и там има едно вертикално спускане от трийсет метра.

— Сигурен съм. Само че, ако ти се притесняваш, да минем по дългия път.

Джой се изненада. Преди седем години щеше да настоява да минат през „Пипнах те“ единствено за да докаже какво може. И щеше да го докаже. А ето че сега вече бе и уверен, и силен.

Джой мълчаливо прокара светлината от лампата по тялото на Гейб, сякаш сравняваше спомените си от миналото с нуждите на настоящето.

— Не си толкова едър като Дейви — каза тя, — но си с доста широки рамене. По-широки, отколкото си спом… — Тя прекъсна думата по средата и се отдръпна от зейналата бездна, наречена минало.

— Доста време прекарвах на открито при примитивни условия. — Той сви рамене. — Силата бе едно от условията, за да оцелееш.

— Живял си на ръба.

Той понечи да възрази, но се съгласи с нея:

— Да, май е така. Адреналинът е наркотикът на младите, който им помага да изберат. — Поклати глава и си спомни. — Направо не мога да повярвам, че всички минаваме през този етап.

Джой не отговори. Сама виждаше, че Гейб вече не е младежът, когото бе познавала. Годините го бяха закалили и му бяха дали сила и увереност, която се оказа както успокояваща, така и странно вълнуваща.

Това не се бе променило. Гейбриъл Венчър бе вълнуващ мъж. Дори и на шейсет, пак щеше да си остане вълнуващ.

Тя рязко се обърна.

— Тогава поемаме през „Пипнах те“. Ще премина първа, за да взема оборудването. След това ще се върна, за да съм зад теб.

— Защо?

— Защото, ако се заклещиш, ще мога да те избутам.

— Ти ли?

— Повярвай ми. Веднъж избутах Дейви.

— Невъзможно — отвърна Гейб, без да се опитва да прикрие смеха си. — Прекалено дребна си.

— Можеш да се смееш колкото си искаш, но ще те избутам от теснината и няма да ми мигне окото.

— Дребна, но непоколебима.

В гласа му нямаше присмех. Спомни си какво бе преживяла, когато е била едва на двайсет. Да, наистина беше непоколебима. Познаваше възрастни мъже, които не биха устояли на емоционалния товар, който тя бе изтърпяла на двайсет.

— Ще се постарая да не се заклещвам и да ти създавам трудности — обеща той. След това осъзна, че думите му могат да бъдат разбрани и по друг начин.

Преди да успее да добави каквото и да е, тя заговори:

— Не се притеснявай. Аз съм най-добрият бутач, а ти си най-добрият измъквач. „Пипнах те“ няма да ни затрудни ни най-малко.

Отдалечи се бързо. С лекота, придобита благодарение на опита, тя си проправи път по оранжевите ленти към неравната, често пъти хлъзгава, стръмнина. Фенерчето й сочеше право към оранжевата маркировка, вместо да шари настрани по скалните образувания, които се срещаха все по-често. На Гейб му бе по-трудно да следва маркировката, но той не се оплакваше. Вървеше с удобен за него ритъм. Можеше и по-бързо, но умишлено забавяше крачка. Глупаво бе да бърза по непознат терен. Нямаше нужда от някое нещастие, след което щеше да съжалява.

В миналото бе направил достатъчно грешки и бе научил, че е много по-лесно първия път да направиш нещата по установения начин, отколкото след това да се опитваш да поправяш грешки и да си повтаряш само ако.

— Пропаст пред нас — каза тя.

— Колко е дълбока?

— „Шпионката на Бо“ е средна работа. Не повече от дванайсет метра. Не води до никъде, доколкото знаем. Но и не духа.

— Да духа ли?

— Въздушни течения. Пещерняците казват: Ако духа, има излаз. В „Шпионката на Бо“ не духа.

Заобиколиха зейналата черна уста.

Колкото повече се спускаха, толкова повече се забелязваше влага — петна по стените, участъци ситна кал между скалите, матово проблясващи повърхности. Всяка блестяща капка вода доказваше, че пещерата е жива, че варовикът се разтваря и придобива нова форма, капка по капка, хилядолетие след хилядолетие.

Под краката им пещерата представляваше мозайка от ронливи скали и хлъзгави места, където водата капеше и създаваше различни образувания. На Гейб му се искаше да спрат, за да огледа красотата на пещерата, която светлината можеше да разкрие, но Джой не даваше признаци, че смята да намали темпото.

Нещо в края на светлия конус искреше като було от диаманти. Отвори уста, за да помоли за няколко минути да спрат и той да огледа, но след това замълча. Щеше да има достатъчно време да задава въпроси и да проучва подробностите, свързани с пещерата. За момента най-важното бе да добие обща представа.

Светлината на Джой спря, след това се насочи към пода и краката на Гейб.

— Всичко наред ли е?

— Просто се замислих за някои подробности.

Усмивката й блесна под светлината на каската.

— Не може иначе. Има галерии, не по-големи от куклен театър, които са толкова прекрасно украсени, че ти се струва, че феите танцуват тук.

— Имате ли снимки от тези специални места, или следващия път да си взема камерата?

— Имаме повече снимки, отколкото са листовете, които можеш да изпишеш.

— А бихте ли отпуснали някои от тях за списанието?

— С удоволствие.

— Добре — отвърна той и застана до нея. — Ще обиколя много повече, ако не спирам непрекъснато, за да снимам.

Тя се разсмя.

— Говориш като Джина, една от дипломантките, на които не можем повече да плащаме. Тя бе луда на тема видео техника, а съпругът й бе бог с видео техниката. Носеше дигитална камера, която вършеше какво ли не, само вечеря не можеше да сготви.

— Наистина ли? Каква беше? Аз винаги си търся някоя по-добра камера.

— Питай Дейви. Той пази дигиталната информация за картите си.

Джой отмести лампата от Гейб и тръгна напред. Спускането бе стръмно, по хлъзгави скални отломъци и късове срутили се от тавана толкова отдавна, че сталагмитите им приличаха на набола брада. Имаше завързано и обезопасено въже, оставено от тримата пещерняци, тръгнали преди тях за „Гласовете“.

За разлика от първия наклон при влизането в пещерата, сега склонът бе тесен, изгладен от водата и нямаше нито едно място, за което човек да се захване с ръце или крака. Тук бавното отпускане на въжето бе не само предпазна мярка, но и необходимост. Възможността някой да се подхлъзне — особено човек, който не познаваше пещерата — бе стопроцентова.

Двамата бавно и внимателно започнаха да се подготвят за спускането. Джой го изчака да приключи с приготовленията.

— Спускане! Започни! — започна Гейб.

— Спускане. Започвам.

— Готов за изкачване.

— Изкачване — каза тя и се стегна.

— Изкачвам се.

Известно време успяваше да чуе мекото провлачване на краката му, докато той се спускаше на заден ход надолу в тъмното. Тези тихи шумове изчезнаха под шептящия звук на въжето, което се плъзгаше бавно по дрехите й, докато тя му отпускаше все нови и нови метри.

От мястото, на което бе застанала, успяваше да зърне светлината на лампата му. Беше се спуснал толкова плавно и бързо, че вече не успяваше да го види. Единствено промяната в напрежението на въжето, което се изплъзваше през ръцете, й показваше, че е останала сама. Усещаше гладките подръпвания, а след това внезапно опъване, когато за момент той загуби опората си. Всеки път възвръщаше равновесието си изключително бързо, почти в момента, когато тя разбираше, че се е плъзнал.

Но не и преди сърцето й да забие лудо. Усещаше, че се напъва, за да чуе долитащите шумове, да усети дори най-малката промяна в напрежението на въжето.

Гейб усещаше вниманието на Джой в начина, по който държеше въжето, което му помагаше да пази равновесие. Стръмната, спускаща се право надолу, скала, осветена от лампата, носеше едва забележими следи от чужди ботуши. Освен това по нея бе полепнал и блясъкът на свежа влага и…

Внезапно кракът му се изплъзна. В същия миг отново му се стори, че се озовава в онази смъртоносна планина и с крака отронва камъни, които политат в бездната под него, за да догонят писъците на мъжете.

— Падам!