Елизабет Лоуел
Истинска любов (13)

Глава 12

— Хайде да вървим — обърна се Джой към Гейб. — Ще ми се да ти остане достатъчно време, за да свикнеш с пещерата, преди да започнем същинското проучване.

Без да каже и дума, той събра нещата си в платнения сак и се вмъкна в термобельото. Дрехите, които бе използвал при катеренето си по планините, щяха да му свършат работа и в пещерата. Точно сега му стана нетърпимо горещо и започна да се поти, но вътре щеше да е добре.

Слънцето пареше.

Той бързо нахлузи панталона, остави ризата разкопчана и натъпка ръкавиците в единия джоб. Нахлупи каската с лампата. Гащеризонът, купен преди седем години специално за пещери, бе все още достатъчно стегнат, но той не се чувстваше неудобно в него. Сложи си седалищните препаски, наколенките и налакътниците, издърпа гащеризона до горе, но и него остави разкопчан. Жичките между батериите и каската пъхна под дрехите, за да не се закачи някоя от тях на скалите. Чорапите, високите ботуши и ръкавиците с кожени длани бяха последното, което приготви.

Провери и двете лампи дали работят, въпреки че едва ли щеше да ги използва и двете едновременно. Светнаха. Беше готов да влезе. Повече от готов. С всеки миг му ставаше все по-горещо.

— Всичко наред ли е? — попита Джой.

— Боже, и питаш. Всичко, освен слънцето.

Тя се разсмя и го поведе по стръмния склон на обрасла с храсталак долчинка към отвора на пещерата. Входът й бе закрит от избуялата растителност. Никой нямаше да успее да го забележи, освен ако не решеше да си пробие път през злобните бодли.

На самия вход бе оставено навито въже с карабина. Възелът беше затегнат около объл камък. Въжето се промъкваше навътре и надолу като тънък, ярко оцветен език към примамливите дълбини на пещерата. Край тях се раздвижи хладен въздух и влажен шепот, надигнал се далече от палещото пустинно слънце.

Джой се облече бързо. Последното, което си сложи, бе така наречената швейцарска седалка. Беше наопаки, така че в случай на падане, щеше да послужи като спирачка за въжето. По навик провери дали изпънатото около камъка въже е достатъчно натегнато, дали възелът е здрав и сплитката сигурна. Успокои се едва когато се увери, че всичко е наред.

— Ще те спусна пръв в пещерата — обърна се тя към Гейб. — След като преминеш късия ров от гуано на пода…

— Гуано ли? — прекъсна я веднага той. — Това не го помня.

— Както и повечето пещери наоколо, през деветнайсети век тази тук е била мина за добив на гуано. — Тя подръпна въжето. Не помръдваше. — Фалирали са много бързо. Гуаното било толкова старо, че хранителните вещества били като на чакъл. Прилепите отдавна си били намерили други гнезда. Мама и татко сигурно не са ти споменавали, защото не са искали да стане ясно къде точно е входът. По онова време не беше монтирана желязна решетка.

— Против навлеци.

Тя се усмихна.

— След рова има стръмен наклон почти шейсет метра, който е влажен и се рони. Преди да тръгнеш надолу, викни, за да си сигурен, че никой не се качва. Готов ли си?

Той се опита да си представи вътрешността по описанието й и спомените си, след което кимна. Мина през тъмния отвор, сви длани около устата си и извика:

— Ехо.

Преброи до десет. От тъмнината не дойде отговор. Долу нямаше никой.

Джой внимателно нави въжето, което висеше. Докато го намотаваше, оглеждаше внимателно дали няма пресни разрези или протъркани места.

Гейб бе застанал до нея и оглеждаше въжето с не по-малко внимание.

Тя нито се обиди, нито се подразни. След като бе видяла онова ужасяващо парче въже, което той носеше в сака, нямаше намерение да възразява, ако той настояваше да прегледа всеки сантиметър под лупа.

Истината бе, че й се прииска тя самата да го огледа по-подробно.

— Добре ли е? — попита го.

Той приключи с огледа, кимна и си сложи ръкавиците.

— Щом кажеш, потегляме.

— Когато стигнеш дъното на ронливия склон, ще видиш пътеката между оранжевите обозначения. От дясната ти страна има огромен каменен куп. Срутил се е таванът. Чакай ме зад него, докато сляза.

Гейб кимна.

Джой също си сложи ръкавиците и седна срещу отвора на пещерата. Навитото въже беше от лявата й страна. Единият му край минаваше зад гърба й и стигаше до Гейб.

Той затегна швейцарската седалка и се хвана за въжето, така че да се катери безпроблемно, освен ако не се подхлъзнеше. В следващия момент въжето се изопна в ръцете на Джой и не му позволи да падне. Тя самата нямаше да бъде повлечена от тежестта му благодарение на това, че бе здраво закрепена за масивния камък.

Макар да виждаше, че тя е в удобна позиция, за да отпуска въжето, той изпълни необходимия ритуал с повикването — необходим, защото нямаше да има възможност да я вижда през всичкото време. Това бе задължително за моменти, когато общуването помежду им бе особено важно.

— Спускане! Започни! — изрече отчетливо той.

— Спускане. Започвам.

— Готов за изкачване.

Той изчака, като се закрепи на самия ръб на пещерата. Светлината на лампата му бе много бледа на яркото пустинно слънце.

— Изкачване — отвърна тя.

— Изкачвам се.

След тези думи започна спускането си в пещерата Лост Ривър, докато животът му буквално бе в ръцете й. Не се колеба, факт, който го учуди, когато се замисли. Независимо от всичко, което се бе случило, независимо от яростта, която бе проблясвала в сивите очи на Джой, той знаеше, дълбоко в себе си бе уверен, че тя никога не би го наранила умишлено.

Това бе едно от нещата, в които бе сигурен след злополуката в Перу, но до този момент не бе мислил за това.

Докато вървеше назад по стръмния наклон, конусовидната светлина на каската попадна на отдавна отложения слой гуано. Тънки сенки, подобни на драскотини с игла, бяха прорязали червеникавите отлагания. Това бяха костите на прилепи, измрели преди хиляди години. Погледна в почуда крехките останки и продължи да се спуска.

И последните остатъци от вчерашното напрежение в крака отшумяха, когато стигна края на рова и започна хлъзгавата част от спускането. Слънчевата светлина тук бе изтъняла и мястото с право можеше да се нарече зона на здрача. С всяка неуверена стъпка се спускаше все по-дълбоко в тъмата. Въжето бе опънато, но нито прекалено натегнато, нито хлабаво. Прииска му се да извика, за да похвали Джой за умението, с което го спускаше надолу в кладенеца кадифена тъмнина.

Запази мълчание. Когато някой катерач се спуска, се използват малко думи. Справяш се страхотно! не бяха между тях.

Бавно и неусетно непрогледната нощ на пещерата Лост Ривър обгръщаше Гейб. И тогава спомените избликнаха от тъмния кладенец, подобно на призрачни въжета, свързали го с важни моменти от миналото.

Първия път, когато слезе в пещерата само с Джой, двамата включиха светлините и застанаха хванати за ръце сред нощното очарование на пещерата Лост Ривър. Не виждаха нищо, затова всичките им други сетива заработиха трескаво. Едва доловимият й парфюм на лимон и рози, топлината на дъха й, парнал устните му. Горещият й език с вкус на мента. Невероятното усещане на устните й, пленили неговите в целувка без край.

Споменът проряза Гейб, докато тялото му потъваше все по-навътре в пещерата Лост Ривър. Дишаше забързано и плитко, но след това се успокои, а мускулите му привикнаха към ритъма на спускането. Скоро достигна края на стръмнината и вдигна поглед към смалилото се петно светлина, където тайнственият пещерен свят свършваше и започваше пустинята на Ню Мексико. Откачи въжето и отстъпи назад.

— Прекрати спускането — провикна се той.

Отговорът на Джой се понесе ясен през влажния въздух.

— Прекратявам спускането.

Той си закопча ризата и вдигна ципа на гащеризона, за да се предпази от хлада в пещерата. Покрай него въздухът се движеше, влажен бриз, който обещаваше огромна пещера, потънала във вечен мрак, в очакване да разкрие тайните си. Близо до него въжето просъскваше и шептеше, докато се подчиняваше на движенията, останали извън обсега на светлината.

Огледа се бързо, забеляза струпването, за което бе споменала Джой и мина отзад. Там щеше да е защитен от камъчетата, които щяха да изпадат по време на спускането й.

Горе на повърхността Джой отново привърза въжето към камъка. Обърна седалката наопаки, за да й е по-лесно да се спусне долу. Провери всичко за последен път и започна спускането си с гръб към хладния мрак на пещерата Лост Ривър.

— Спускам се — извика тя.

— Спускане! — отвърна той.

Тя се движеше с лекотата на опитен катерач, като отпускаше въжето около тялото си и използваше триенето с дрехите, за да забави и контролира бързината на спускането.

Гейб можеше да се спусне в пещерата по същия начин, но ако паднеше, или ако тя паднеше сега, ударът в неподвижния камък щеше да счупи някоя кост, нищо че не бе много високо. Когато имаше кой да поеме част от тежестта при падане, ударът щеше да бъде омекотен, щом въжето започнеше да се изплъзва между ръцете на спускащия. Ставаше въпрос само за няколко сантиметра, но те бяха особено важни, защото имаше огромно значение дали спирането ще е рязко, а падането по-плавно.

Когато Джой стигна дъното на ронливия склон, тя се освободи от въжето и го остави настрани. След няколко часа щяха отново да имат нужда от него, за да излязат от тъмата. Когато потегли, внимаваше особено много да не го настъпва, за да не се набиват в него остри парчета отронена скала. Единственото по-лошо от това да настъпваш въжето, бе да го накълцаш с нож.

— Готов ли си? — попита тя.

Гейб бавно се обърна и остави светлината да обиколи залата.

— Готов — отвърна разсеяно той. След това добави с тиха признателност: — Пътят надолу може и да е различен, но тук нищо не се е променило — играта между светлина и тъмнина, тайнството на тишината.

Джой вдигна поглед нагоре към мястото, където таванът се бе срутил и разкриваше местонахождението на пещерата Лост Ривър на външния свят. Сред отломките имаше и скални блокове с размерите на къща. По-малки късове се бяха наместили в пукнатини и вдлъбнатини. От повърхността се сипеше пясък и прах, части от пустинни растения, имаше дори кости на животни, пропаднали в пещерата, а след това така и неуспели да се измъкнат.

Макар и красива, пещерата Лост Ривър не бе място за тези без късмет, за глупавите и слабаците.

Гейб бавно плъзна светлината по пещерния под. Ако я нямаше маркировката, той лесно можеше да се изгуби. Само изключително опитно око би различило едва доловимите следи, оставени от ботушите на пещерняци, особено след като така и не бе оставена пътека по неравния под.

Долната част беше суха, както и стените и таванът. Наоколо се мяркаха образувания, но те не бяха фантастичните каменни красоти, които караха човек да се спре и да се прехласне.

— Струва ми се по-сухо, отколкото си го спомням — призна най-сетне той. — Или това е заради различния път, по който влизаме?

— По-сухо е. Сега сме в деветата декада на суша. Изминалите пет години бяха изключително сухи.

— Повечето хора не очакват подобно нещо в пещера.

— Пещерите на по-високо ниво в Ню Мексико са повечето такива. Ако вътре няма вода, те умират.

— Сушата човешко дело ли е? Резултат от затоплянето на планетата?

— Съмнявам се. В този район нивото на надземната вода се колебае от милиони години. В известен период всичко тук е било под водното ниво. Тогава въглената киселина от надземните води и сярната киселина от въглеводородните полета отдолу се заели да разтворят варовика.

Тя вдигна поглед и насочи лампата от каската към тавана на пещерата.

— При спадане нивото на водата залите вътре се напълнили с въздух и се оголили огромни пасажи. Понякога надземната вода била достатъчна и образувала водопади и реки, които пресичали пещерите. В други случаи водата просто се просмуквала през пукнатини и се събирала някъде ниско в резултат от дълго капане.

— Значи тук няма пещерни образувания, защото сега е прекалено сухо, или защото не е имало достатъчно време?

— Но тук има образувания — отвърна тя. — Ще ти покажа малки дантели и панделки, изрязани от водата. Има дори няколко миниатюрни сталактити и сталагмити.

— Но нищо не може да се сравни с образуванията долу.

— Наистина не може. Не само времето е от значение, а и силата на водния поток. В днешни дни е значително по-сухо, отколкото преди хиляди години, затова декоративната работа е значително по-малко.

Джой се обърна и освети с лампата на каската една от пещерните стени наблизо. Излезе от маркираната пътека и се отправи внимателно и предпазливо към стената.

— Аз тук ли да остана? — попита той и погледна оранжевата лента, която тя бе прескочила.

— Няма нужда. Само трябва да внимаваш. Много от камъните мърдат.

Гейб я последва, изпълнен с любопитство. Не видя никакви други следи, никакъв издайнически знак, че някой е стъпвал на това място от пещерния под.

Джой спря до огромна канара, която стигаше до коляното й, и освети повърхността й. На светлината се виждаше сталагмит не по-голям от нокът. Каменният израстък бе сух и сякаш бе направен от купчинка пудра.

— Нямам представа колко е стар този сталагмит — каза тя. — Откакто съм тук, така и не видях и капка вода да пада на камъка. Може пък някоя година да започне да вали толкова много, че земята да се напои и в пещерата да започне да капе както обикновено. Тогава капките от тавана ще попадат тук и водата ще уцели този дребосък, калциев карбонат ще започне да се утаява и сталагмитът отново ще се възроди.

— А пък аз си мислех, че сталагмитите се образуват от изпаренията, не от утайки.

Джой сдържа усмивката си. Колко беше приятно да долови в гласа му любопитство вместо враждебност или тъга, или съжаление. Хубавото бе, че бързият му ум се захващаше за думи, фрази и факти и ги обръщаше, докато нещата си дойдеха на мястото.

— Едно време спелеолозите вярваха точно в това — обясни тя. — Всички сме виждали солни образувания, когато някое от местните езера пресъхне. Мислехме, че е същото, когато водите нахлуят в някоя пещера: водата се изпарява, оставя минералите и те се превръщат в нов пласт от камъка. Напълно логично обяснение. Доста удобно. Ако не вземем един дребен, но особено важен факт.

— И кой е той?

— Изпаренията не са възможни под нивото на зоната на здрача. Влажността в тъмнината е стопроцентова. И така е през целия ден, всеки ден, след година, след век, след хилядолетие.

— Е, и?

Тя нагласи лампата на каската и се завъртя, за да освети пещерата.

— Значи въздухът не може да задържи водните изпарения. Което означава, че водните капки няма как да се изпарят и да навлязат във вид на пари. А ако водата не може да се превърне в пара, тогава всичките тези пещерни прелести, които ще видим малко по-надолу, си имат някакъв друг източник.

Страничната лампа от каската на Джой обля със светлина лицето на Гейб и разкри замисленото му намръщено изражение.

— Добре — съгласи се той. — Значи водата се процежда надолу, стига до тавана на пещерата… а после какво става?

— Написала съм статия, в която…

— Преведи ми като на новак — подкани я Гейб, а в гласа му имаше стаена усмивка.

Тя тихо се разсмя.

Звукът се понесе към него като фино острие, което проряза път за спомени, на които им бяха нужни години да зараснат.

— Не съм сигурна дали ще успея да преведа — призна тя. — Това си е твоята специалност. Ти поемаш някой нов тайнствен свят и го превръщаш в преживяване, което всеки може да сподели. При това се справяш великолепно.

Комплиментът й бе като смеха, донесе на Гейб и удоволствие, и болка, и спомени, и съжаления. Чувстваше се спокоен с Джой, защото усещаше, че тя го разбира като никой друг, много по-добре от собственото му семейство. И въпреки това…

Миналото винаги щеше да лежи помежду им. Също като разпиляната красота на подземната пещера, в която се намираха, миналото не можеше нито да се скрие, нито да бъде изцелено.

— Без да навлизам в технически подробности… — започна тя.

— Слава богу.

Джой не му обърна никакво внимание.

— Количеството разтворен варовик във водата е пряко свързано с количеството на въглеродния двуокис, който вече се съдържа във водата. Засега ясно ли е?

— Засега е ясно — призна предпазливо той.

— А сега си представи, че си водна капка, която се просмуква през земята, привлечена от гравитацията и тласкана от тежестта на други капки над теб. Става ли?

— Ами, да.

— И така, ти си под натиск, наситен си с разтворен варовик и газове като въглероден двуокис и се стараеш да ги запазиш по всякакъв начин. Пробиваш през тавана на огромна дупка и попадаш в земята. Вместо да си заобиколен от водонепропусклив камък, ти изведнъж се оказваш обграден от въздух. Нещо подобно се случва, когато отвориш газираната вода — фсссст.

— Все още успявам да следя мислите ти — каза той, когато тя замълча.

— Чудесно. Готов ли си, защото настъпи моментът на истината. Когато преминеш през камъка и се озовеш на въздух, напрежението, което те задържа цял, вече е значително по-малко. Част от въглеродния двуокис, който си задържал, се изплъзва навън, което значи, че нямаш как да се задържиш за разтворения варовик.

— Ами?

— Така е. Принципи на сложната химия.

Той се усмихна.

— Добре. А после какво?

— Губиш част от разтворения варовик, който се превръща в много тънко покритие по каменния пещерен таван — това е началото на образуването на сталактита. А след това… — в гласа на Джой се прокрадна веселост — станал си значително по-лек, падаш на пода и се разплискваш, така че помагаш за образуването на сталагмита.

— Само че ако варовикът вече се е утаил от водната ми капка, за да образува сталактита, откъде се появява нова за образуването на сталагмита?

— Защото, щом влезеш в съприкосновение с пода, и ръцете, и краката ти се разперват, освобождават повече напрежение и позволяват на въглеродния двуокис да избяга. Което на свой ред означава…

— Нова варовикова утайка — довърши замислено той.

Докато говореше, осветяваше пода на пещерата с лампата от каската, сякаш търсеше доказателство за нещата, описани от Джой.

— Точно така. — Очите й следваха неотклонно светлината и търсеха също като неговите. — Ако имаш много късмет, след стотици хиляди години, след милиони години, камъкът се формира от тънки пластове във форми, толкова причудливи, че човек не би могъл да ги създаде, невероятни са като истинско произведение на изкуството, или природата.

Лампата на каската се стрелкаше в различни посоки, сякаш изпълнена с нетърпение в желанието си да види нещата, които тя бе описала.

— За да видим великолепието на тази зала, сме позакъснели поне един милион години. — Гласът й бе едновременно отсечен и необичайно тъжен. — Ако тук е имало някакви пещерни образувания, те са засипани след пропадането на тавана.

— А той защо се е срутил?

— Теориите са много.

— Кажи ми поне една.

— Помисли си за всичката вода, която се процежда надолу, и как разтваря камъка — започна тя. — По този начин природните стави се разширяват, а структурата на древния риф остава като запечатана. Само че във варовика вече не е останала достатъчна цялост, за да крепи тавана и да успява да устоява на земното притегляне.

— Колко време е необходимо за подобно нещо?

— Няма стриктно правило. Понякога таванът се срутва още със спадането на нивото на водата, когато залата пресъхва и оставя тавана без подпора. Понякога таванът удържа положението още дълго, а след това пропада и погребва прелестните образувания, за които са били необходими усилията на много капки.

— Жалко. — Той се опита да си представи каква ли е била залата с невероятните кули и колони и завеси от пролъскващ многоцветен камък. — Толкова много красота е погубена.

— В някои отношения е така. Но в други…

Тя се поколеба, докато се опитваше да намери подходящи думи, за да му е по-лесно да разбере, че в природата не съществува абсолютно начало или край. Просто нещата съществуваха в безкрайността.

— Какво в други? — настоя той.

— Това е промяна, не е разрушение. Водата все още довършва работата си там долу и отскача от тавана към пода по въздушен мост, за да създаде нова красота. А под нивото на скалната красота е зоната на наситеност, където залите са все още в процес на формиране и очакват земята да се размести и да ги повдигне, за да могат и те да бъдат украсени.

Подтикнат от напрежението в гласа й, той премести поглед от скалите към лицето й. По златистата кожа играеха водни сенки и отразяваха интелигентността й. В този момент Джой му се стори толкова красива, че дъхът му замря.

— Може би някъде долу съществува ниво, все още запълнено с вода — продължи тя. — Може би има нива, които са варовиковите легла, от които ще се родят нови зали. Никой не знае. Единственото, в което сме сигурни, е, че пещерата продължава да се създава някъде под краката ни. Това не е разрушение. Това е промяна. А често пъти — процес на създаване. По един необикновен, великолепен начин, пещерите са живи. Също като нас.

Той бавно насочи лампата към тавана и я спусна по стената в опит да си представи залата пълна с вода в отминали времена на проливни дъждове. След това бе настъпила суша и водното ниво бе спадало за дълго, отнасяйки със себе си способността да разтваря камъка.

И най-сетне процеждането на надземните води в пещерите. Бавно и постепенно са били създадени чудни творения от камък. А пък срутването на тавана е унищожило всичко, появило се след неимоверно дълги усилия, прекалено дълги за представите на обикновено човешко същество.

И тук бе като в живота, нещата се променяха за секунда и всичко се пренареждаше.

Внезапен рев зазвучава, когато планината изнемогва и освобождава гроб, дълбок като времето. Хеликоптерна катастрофа преди седем години опустошава душата на млада жена, а днес ролята на катастрофа поема един мъж.

Зачуди се дали пещерата усеща мига на промяна, който ехти във времето и преобразува всичко, дори разбирането на пещерата за самата нея.

Тази чудна идея го развесели, но и го накара да се почувства тъжен. Надяваше се Лост Ривър да не е жива, не и по този начин. Не пожелаваше, на което и да е творение да се измъчва милиони години с познатите на него въпроси и съжаления.

Дори и на камъка.