Елизабет Лоуел
Истинска любов (12)

Глава 11

Пътят към пещерата Лост Ривър представляваше бразди, прокарани от гумите на колите, виещи се по неравните склонове на планината Гуаделупе. Джой шофираше по неравностите със същата небрежна опитност, с която се справяше и с катераческите въжета, и с останалата екипировка.

Бодливи трънки, агаве и високи разцъфнали дървета хвърляха оскъдна сянка по напечената земя. Острите негостоприемни растения започваха да отстъпват пред храстообразните вечнозелени едва в по-високите части на планината.

— Пещерите Карлсбад са на около седем километра по права линия — каза Джой и посочи на югозапад. — Планините Гуаделупе и всичко около нас са остатъци от късния пермски период, съществували и през юрския период.

— Би ли превела? — помоли Гейб, извади компютър с размерите на длан и започна да си води бележки с помощта на специален молив, изписвайки всичко със сигли, които щеше да разбере единствено той.

— Някои от варовиковите образувания, от които е създадена планината Гуаделупе — говоря ти за същите образувания, които се намират във всички пещери в района — са на повече от двеста и петдесет милиона години.

— Но пещерите не са чак толкова стари, нали?

— Не са. Навремето сред рифовете са се появили множество пукнатини. Това наричаме първа фаза от процеса на образуване на пещерите. Втората фаза настъпва, когато морето се отдръпва и рифовете са покрити от води, придошли от стопени ледове, довлекли какви ли не отломки от по-високи части. Водата прорязва варовика с кухини, докато той се превърне в нещо подобно на гъба.

Тя погледна към него и забеляза, че се е намръщил съсредоточено, докато се опитваше да си води записки, независимо от друсането. Младата жена се поусмихна. Точно това бе онзи Гейб, когото си спомняше; невероятната му интелигентност и умението да се съсредоточава бяха удивителни.

— Този период е продължил около сто и трийсет милиона години — продължи да разяснява тя. — През следващите четирийсет милиона години, плитко море покрива това, което днес наричаме Делауерския басейн. — Махна с ръка към равната пламтяща пустиня, която се простираше в основата на ниските части на планините, за да посочи какво има предвид. — След това ларамидския орогенезис…

— Предавам се — прекъсна я той.

Смехът й изненада и двамата.

— Извинявай. Статиите ти са толкова прецизни по отношение на подробностите, че забравих, че не си специалист. Казано с прости думи, настъпва процес на създаване на планини преди около деветдесет и пет милиона години. Като резултат, земята бавно се издига през следващите четирийсет милиона години. В това време водата попива в кухините из различните части на рифа — нали си спомняш?

— Все още успявам да следя мисълта ти. Много ми е трудно, но още не съм изпуснал нишката.

— Водата поема въглеродния двуокис от разлагащите се растения, които я разреждат с въглена киселина, която на свой ред разтваря част от варовика, което означава, че кухините се разширяват и започват да се обединяват. След това земята престава да се надига и нещата стават доста сложни от гледна точка на образуването на пещерите.

Той издаде хленчещ звук. И въпреки това по лицето му пълзеше усмивка.

Също и по нейното.

— Нека кажем за по-просто, че въглеводородът, погребан под рифовете, докато трае този процес, се превръща в нефтени залежи с помощта на топлината на магмата — разтопени камъни — под Делауерския басейн — разказваше Джой. — След това басейнът се накланя и въглеводородът изскача нагоре и се сблъсква с надпочвените води, които се просмукват надолу, като по това време планините Гуаделупе отново са започнали да се издигат. И то сравнително бързо. Образува се водороден сулфид, разгражда се и се превръща в миризлива киселина, която започва да действа на варовика. Не забравяй, че говорим за гореща киселина. Тъй като отдолу има магма, там вътре е било като в гигантска пещ. Затова резултатът от трета фаза се нарича термални пещери.

— Въглероден сулфид. — Той захапа молива със зъби и се задържа за таблото, докато джипът преминаваше един особено неравен участък от пътя. — Като развалени яйца ли?

— Същата работа.

— Боже, голяма воня ще да е било.

— Ако успееше да се добереш долу в пещерите, едва ли щеше да те притеснява. Щеше да си мъртъв много преди да усетиш миризмата. Няма кислород. Говорим за място напълно различно от днешните ни представи. Това е и третата фаза от формирането на пещерите, предизвикана от геотермална топлина.

Гейб отново се зае да записва.

— Слушам те.

— Знам. Затова си толкова добър в работата. Ти наистина слушаш внимателно.

Той вдигна очи, но тя гледаше пътя напред.

— Преди приблизително период от дванайсет милиона години, започва четвъртата фаза. През този период разводнената сярна киселина се издига нагоре под въздействието на топлината отдолу и изяжда огромни пространства, като в течение на този процес започва химическа реакция, която създава гипса и фелдшпата, и из тази гореща супа започват да се появяват и други, доста по-екзотични нещица. Успяваш ли да следиш?

Той изсумтя.

— Четвъртата фаза на пещерите, резултат от сярната киселина, пресича трите предишни фази от развитието на пещерите.

— Чакай малко — каза той. — Да не би да искаш да кажеш, че и трите фази са протичали едновременно?

— И да, и не. Това, което става в действителност…

— Публикувала ли си нещо по този въпрос? — прекъсна я бързо той.

— Това е един от начините да напишеш докторска дисертация.

— Добре. Ще прочета монографията. Друго?

— Само обичайното издигане и спускане на земната кора и морското равнище, което означава, че понякога различните пещери са се разширявали, а понякога не са. Когато водната маса спадала и оставяла готовите пещери сухи, надземните води прониквали вътре и ги украсявали.

Тя спря до очукания „Ленд крузър“. Освен спрелият автомобил, на километри наоколо не се виждаше нищо, на което да си струва да му се обърне внимание.

— Да не би нещо да се е повредило? — попита Гейб.

— Не. Тази седмица пътеката започва тук.

— Как така тази седмица?

— Сменяме мястото веднъж в седмицата, за да не утъпчем пътя към входа на пещерата.

— Май не искате неканени посетители.

Тя кимна.

— Небрежни пещерняци и колекционери са в състояние да унищожат за броени часове формирования на милиони години. Да не говорим, че ще съсипят мострите ни от чиста пещерна вода. Много пазим нашата пещера.

— Значи искате да предпазите пещерата от всякакво външно влияние — уточни той, докато слизаше от джипа.

— Искаме, но в действителност това е невъзможно. — Тя също слезе. — Дори дъхът ни внася химикали и бактерии в пещерата.

— Да не говорим пък какво нанасят краката ви.

— Прокарали сме пътеки с оранжева лента, за да могат всички да следват един път, само че… — Тя въздъхна. — Пътеките минават над, през и около непокътнати пещерни образувания. На някои места вътре дори си сваляме ботушите и обуваме пантофи за пещерно катерене, за да не нанасяме повече вреда от неизбежното.

Гейб подаде на Джой раницата й от задната част на джипа.

— Значи оставяте минимално външно влияние — каза той.

— Да. — Беше вперила поглед в назъбения склон пред тях и дори не го забелязваше. Очите й бяха пълни с копнеж.

— Какво виждаш? — попита тихо той.

— Пещерата Лост Ривър е образувана от същия плътен варовик като пещерите Карлсбад, Лечигула, Слотър, Спайдър и другите. Открихме повече от сто петдесет и пет километра пещерно пространство в Лечигула и повече от сто трийсет и седем в Лост Ривър. — Тя наблюдаваше негостоприемния пейзаж, сякаш се опитваше да проникне с поглед чак до варовика отдолу. — Не мога да не вярвам, че някак, някъде, някой ден пещерата Лост Ривър ще се свърже с по-известните си братовчеди.

Гейб подсвирна.

— Това ще бъде нещо изключително. Има ли шанс за подобно нещо?

— Не е невъзможно. Но да се открие връзката, ще отнеме години, може би дори поколения ще трябва да проучват и разплитат тайните на тези пещери. На мен ми остават само шест седмици.

През краткото време, което Гейб бе прекарал в Котънуд Уелс, беше чувал същите думи и от другите пещерняци.

— Прекратяването на финансирането ви притиска, нали?

— Ако имаш предвид дали прекарваме всяка възможна минута в пещерата, като се опитваме да доведем донякъде проектите и експериментите, над които работим вече години, да, приключването на цялостната ни работа в пещерата е крайната ни цел.

— Затова ли вие с Дейви или вие двамата с Рибата ходите само по двама?

Джой се поколеба, след това сви рамене.

— Двама е абсолютният минимум, задължителен за безопасността вътре в пещерата. Трима е значително по-добре, защото един може да остане при ранения пещерняк, докато третият отиде за помощ. Петима е доста добър вариант и ти дава възможност да сбъркаш или дори да се справиш с някоя непредвидена ситуация, нещастен случай. Затова оставихме най-ниското ниво. Прекалено опасно е, а ние не сме достатъчно.

— Издателят ми ще остане много разочарован.

— Ако иска да отпусне допълнителни пет хиляди долара на седмица, ще видя какво мога да направя.

Гейб поклати глава.

— Малко вероятно е.

— Поговори с Дейви. Той е събрал цял куп снимки от най-долното ниво и създаде най-изключителната програма за пещерно картографиране, която съм виждала.

Гейб си каза наум, че на всяка цена трябва да го направи.

— А днес какво ще правим?

— Слизаме на второ ниво. В пещерата Лост Ривър то е безопасно — открито и сравнително сухо. Възможностите да отидем са няколко, но ние ще тръгнем по дългия път. Там няма нито дълги вертикални спускания, нито дълбоки пещерни води, нито опасни преходи по хлъзгави скали, нито пък пропасти. Щом стигнем на второ ниво, ще се свържем по радиостанцията с другите.

— Звучи добре.

— Тогава да направим последен оглед на екипировката.

Джой бързо прехвърли нещата в раницата, проверявайки взетото по отдавна запомнен наизуст списък. С напълно автоматични движения тя прибра всичко, освен дрехите, които трябваше да облече. Останалото напъха в раницата, за да я завърже после на ханша си.

— Нищо ли няма да носиш на гръб? — попита той и огледа собствените си неща.

— Не. Когато се катеря по въже, предпочитам всичко да ми виси на ханша. Така центърът ми на тежестта е точно където трябва — ниско и близо до въжето.

Както обикновено, топлите дрехи за пещерата изглеждаха нетърпими под пустинното слънце. Тя нямаше да облече абсолютно нищо, преди да е напълно готова да влезе направо вътре. Съблече всичко до сутиена и бикините и остана по тънка прозрачна риза без ръкави, която не скриваше нищо по нея. Дори и с ефирната дреха й се струваше, че е ужасно горещо.

Когато се обърна към Гейб, той бе свалил всичко до слиповете и нахлузваше доста поизносен клин. Раницата му бе подпряна в краката.

— Готова ли си да прегледаш и моите неща? — попита той.

— Наистина ли ще се държиш, сякаш никога преди не си влизал в пещера? Ще се отегчиш безкрайно много, ако трябва да изслушаш всичко, което вече знаеш.

Той вдигна поглед и се усмихна с кривата си усмивка.

— Научих, че съвсем не знам толкова, колкото си въобразявах.

„Не знаех, че родителите ти са починали. Съжалявам, Джой. Съжалявам за толкова много неща.“

Само че думите му останаха неизказани. Беше обещал да погребе миналото в гроб, дълбок поне шестстотин метра. Щеше да спази обещанието си. Това бе най-малкото, което можеше да направи за жената, която го наблюдаваше с ясните си сиви очи, затъмнени от кръговете под тях.

Съжалението в гласа на Гейб накара Джой да изпита болка. Колкото и напрегнато да се взираше в очите му, в лицето, колкото и да се стараеше да разгадае изражението му, тя не успя да открие и следа от презрението, с което я бе наблюдавал доскоро. Горчивина имаше, да, но тя не бе насочена към нея. Кой знае защо новината за смъртта на родителите й бе уталожила омразата му към нея.

Искаше да попита защо това така изведнъж промени отношението му, но не каза нищо. И тя като него нямаше никакво желание да раздвижва сенките от общото им минало.

„Гроб, дълбок поне шестстотин метра.“

Така и трябваше да бъде.

— Добре. — Джой си пое дълбоко дъх. — Да прегледаме всичко едно по едно. Каска?

Гейб измъкна каската изпод купчина специални дрехи и я постави в ръката й. Когато младата жена забеляза вдлъбнатините и олющените места, остана толкова поразена, че не можа да каже и дума. Просто го погледна с огромни ужасени очи.

— Какво…? — дори не успя да довърши думите си.

— Свлачище. Перу.

— Господи. — Пръстите й трепереха, докато преценяваше пораженията по яката каска. — Имаш късмет, че си останал жив.

— Все това ми казват.

Тя внимателно огледа каската, опитвайки се да не обръща внимание на лекото треперене на ръцете си. Въпреки вдлъбнатините, тя бе в добра форма. Нямаше спукани места. Нищо не притискаше каишките и подплатените части, които предпазваха черепа. Огледа замислено кожената каишка за под брадичката и отиде до джипа.

— Имам допълнителна, изкуствена ластична каишка — обясни тя, докато ровеше в жабката. — Предпочитам да използваш нея. Така че, ако се заклещиш в някой тесен скален процеп, ще можеш да се измъкнеш от каската, без да се удушиш.

— Много е еластична. — Той пое каишката от пръстите й. — Наистина ли можеш да се удушиш на каишката на каската?

Тя едва се сдържа да не се усмихне при промяната в гласа му. Точно това бе мъжът, когото си спомняше — любознателен и любопитен, жаден за нови факти, които да превърне в интелигентно предадени думи и прозрения. Беше му казала напълно сериозно, че уважава работата му. Това бе самата истина.

Въпреки болката, тя бе прочела всичко, написано от него през годините, след като я напусна.

— След втория или третия нещастен случай на удушаване, защото на някого каската се заклещила по време на спускане — каза тя, — еластичните каишки станаха изключително популярни.

Гейб оглеждаше новата си придобивка с неподправен интерес.

— Лампи за каската? — продължи Джой.

Той извади електрически лампи и батерии. Лампите бяха нови и тя се изненада колко са лъскави, когато ги сравни с очуканата каска. Крушките пасваха до съвършенство на фасонките и всичките им жички бяха наред.

— Добре ли е? — попита той.

— Идеално. — Огледа батериите. Както предполагаше, те също бяха нови като лампите. Никой не бе приспособявал батериите за специалните нужди на пещерите.

— Някакъв проблем ли забеляза? — попита той и надникна над рамото й.

— Нищо важно. За днес ще ти свършат работа, но довечера трябва да помолиш Рибата да монтира съединител с резба. В противен случай батериите ще се изплъзнат от контакта и ти…

— Ще остана на тъмно — довърши вместо нея той.

Тя изсумтя в отговор и започна да вади всичко, което бе подредил в раницата, и да го поставя върху предния капак на джипа.

— Фенерче, допълнителни батерии, нови фасонки, водонепромокаем кибрит, свещи, запалка — а, браво, взел си и химически свещи.

— Сториха ми се удачна покупка.

— Така е — отвърна тя и взе една от тънките пластмасови тубички. — Щом я завъртиш, си осигуряваш учудващо силна светлина. Докато трае химическата реакция вътре в тубата — обикновено са с трайност от двайсет и четири до четирийсет и осем часа — това е сигурен източник на светлина. — Тя остави свещта. — Къде ти е джобното ножче?

Без да каже и дума, той бръкна в клина и извади ножчето. Острието му бе назъбено, дълго колкото показалец, и бе достатъчно остро, за да пререже всичко без стоманен кабел.

Джой опита острието, кимна одобрително и прибави ножчето при останалите неща на капака на джипа.

— Хубав компас — каза тя с възхищение, а след това го остави. — Я, швейцарски шоколад. Гледай Рибата да не го намери. Като види нещо сладко, и полудява. Стафиди — измърмори тя и побутна пакетчето с показалец. — Гадост.

— Още ли мразиш стафиди?

— Ненавиждам ги.

— Ама те са страхотен…

— … енергиен източник — довърши тя. — Не мога да ги понасям. Каквото и да ги правиш, както и да ги мачкаш, киснеш и обработваш, вкусът им се запазва. Пълна гадост!

Той тихо се засмя.

— Фъстъци — каза тя, докато продължаваше да преглежда храната. — Скоро ще станат на фъстъчено масло, благодарение на „Пипнах те“. Таблетки за пречистване на водата. Аптечка за първа помощ. — Когато отвори аптечката, се опули. Все едно че бе влязла в хирургическа зала с умалени размери със задължителните игли, конци и дезинфектанти.

— Струва си всяка стотинка, която платих — съгласи се той.

Кутията за храна с приборите бе идеална за целта — здрава, водонепромокаема и достатъчно малка, та да не пречи. Освен това носеше и компактен пакет с неща, необходими за оцеляване, в който бяха грижливо прибрани всички съвременни чудеса, които да поддържат топлината и сравнителното удобство на човек, изпаднал в беда.

— Олекотено одеяло, допълнителни изолиращи чорапи, връзки за обувки, комплект дрехи, безопасни игли. — Тя внезапно вдигна поглед, почти усмихната. — Много са полезни безопасните, нали? — Преди Гейб да успее да отговори, тя отново се съсредоточи над екипировката. — Наколенници, налакътници, още батерии, ментови бонбони. — Този път младата жена наистина се усмихна. — Мили боже, яко си загазил. Веднага да ги скриеш.

— Защо? Рибата и за тях ли ще полудее? — попита развеселен Гейб.

— Не, аз ще съм полудялата. След няколко часа, прекарани долу, ментата е като слънчев лъч на езика ти. Проблемът е, че ги обожавам и когато не съм в пещерата. Дръж ги някъде наблизо. — Тя огледа нещата върху капака с още един бърз поглед. — Стига сме се занимавали с личните ти вещи. Да се захващаме с екипировката.

Докато той си подреждаше раницата, тя отвори платнения сак и започна да вади всичко. Остана доволна от това, което видя, докато не се натъкна на катераческото въже. То бе предназначено за планини, не за пещери. Бе с дебелина сантиметър и трийсет и никога не бе използвано.

— По дяволите — измърмори тя. — Снощи трябваше да го изперем. Щеше да ти е много по-лесно да се оправяш с него. А и разтегливостта. — Намръщи се и прехвърли наум възможните маршрути на второ ниво в пещерата Лост Ривър. Поклати глава. — Тая няма да я бъде. Това въже е съвършено за планински склонове, обаче за тук е прекалено разтегливо. Ако нещо се обърка, ще се наложи да използваме едно от другите. Имаме вертикално спускане почти четиристотин метра и ако се подхлъзнеш с това въже, то така ще се разтегне, че все едно си бил без въже. Ще се пресоваш, а след това ще се разплескаш долу в „Изненада“.

— Сега пък „Изненада“.

— Ние така наричаме процепа. Има си нещо, което прилича на дъно на метър и половина. Само че не е дъно. Става въпрос за много тънко скално образувание, което частично ограничава достъпа надолу. — Джой се усмихна криво, когато си спомни нещо. — Добре че Рибата ме държеше. Дори не ми остана време да извикам, за да ги предупредя, когато така нареченият под се продъни, но благодарение на него се изплъзнах само още десетина сантиметра.

Гейб веднага си представи Джой, застанала на крехкото скално образувание на триста метра над истинското дъно на процепа, а секунда след това то поддава и тя започва да пада. Животът й става напълно зависим от въжето и уменията на човека, който я държи.

Макар много добре да знаеше, че е внимателен и опитен пещерняк, щом си я представи да пада, Гейб усети как започва да му се гади. Беше научил, че колкото и внимателно да планираш живота си, или дадена експедиция, нещата могат да се объркат. Това, което прилича на под, може да се окаже нестабилен таван, а на пръв поглед яките планински скали се превръщат в свлачище, готово да те погребе.

А въжетата, дори и най-добрите, си имаха дефекти, които излизаха наяве едва в последния момент, когато човешкият живот висеше над зейналата бездна.

— Както и да е — каза тя. — Това въже е прекалено разтегливо за спускане. Ще използваме резервното ми въже.

— Мога ли да го видя?

В гласа на Гейб нямаше въпрос. Той щеше да провери въжето изключително внимателно, преди да му повери живота си.

— Разбира се. — Въпреки че Джой се съгласи, тя усети стоманената му воля под привидно любезната молба. — Ако толкова се притесняваш от преценките ми, може би ще се почувстваш по-спокоен, ако…

— Не е нищо лично — пресече я той. — Аз сам си проверявам въжетата. Винаги.

Тя се вгледа в лицето му, но откри единствено контраста между тъмните гъсти ресници и блестящите зелени дълбини на очите му.

— В сивата торба е.

След това отново се зае да преглежда платнения сак на Гейб. Откри още едно въже, малко по-тънко, въже за спешни случаи. Беше взел и много помощни елементи към екипировката.

После напипа друго, което не бе по-дълго от трийсет сантиметра. Извади го и забеляза, че и двата му края са равномерно прерязани, сякаш е било част от по-дълго въже. Само че този остатък бе напълно ненужен. Отвън найлоновата повърхност изглеждаше доста разбридана, почти мъхава. На едно място плетката бе прокъсната и бе останал само половин здрав сантиметър.

Тя остана загледана във въжето, учудена защо ли го носи със себе си.

— Напомня ми колко неуловима е границата между оцеляването и смъртта — каза той, впил поглед в нея. — И ми казва колко е важно да имаш добро въже. Това тук беше ново, последна най-съвременна разработка, и е използвано един-единствен път. В Перу. Ако си бях купил евтино въже, или не го бях огледал внимателно, сега щях да съм мъртъв.

Джой погледна последните тънички нишки, които бяха спасили живота на Гейб.

— Това? — попита тя с измъчен глас. — А докъде…

— Докъде паднах ли?

Устата й бе пресъхнала и тя не успя да отговори, затова само кимна.

Той сви рамене.

— Не беше кой знае какво падане. По-малко от шест метра, иначе напънът на въжето щеше да ми пречупи гърба. Въпреки това, като паднах, се оттласнах в скалата и продължих да вися като топка на ластик. Беше достатъчно и нагръдните презрамки се скъсаха, а швейцарският седалищен колан поддаде, така че провиснах на един крак, впримчен във въжето. Клинът издържа, докато скалите падаха по стената, която изкачвахме. И въжето издържа. Разкъса мускулите на бедрото, но поне оцелях.

Тя затвори очи и си пое рязко дъх, докато си представяше как Гейб виси безпомощен на въже, а наоколо се сипят скални късове и унищожават екипировката му. Напрежението в крака му трябва да е било ужасно.

— Нищо чудно, че съобщиха, че нямало повече да можеш да ходиш — каза тя с накъсан глас. — Цяло чудо е, че си оцелял.

Той присви очи, забелязал искреността и дълбочината на реакцията й, когато разбра опасностите около нараняването му. Мразеше го, но мисълта за него в беда, когато си го представи да виси на разбриданото въже, докато над него се сипят камъни, не й бе донесла никакво удоволствие.

Тя го погледна, а очите й бяха бистри като пролетен дъжд, питащи.

— Кракът ти още ли те притеснява?

— Не толкова, колкото въпросите.

— Въпросите ли?

— Защо аз? Защо оцелях? Защо другите загинаха? Защо? — Махна нервно с ръка. — Все въпроси без отговори.

— А, тези въпроси ли? — попита знаещо тя. — Всичките, които си задаваме, докато помъдряваме.

В този момент Гейб разбра, че Джой е изстрадала същите въпроси, след като родителите й са загинали в хеликоптерната катастрофа.

Трябваше да е с нея тогава. Трябваше.

Това бе нещо, за което щеше да съжалява до края на живота си.

— За мен тези въпроси се появиха доста късно — каза той. — Аз съм на трийсет.

— Някои хора така и не си ги задават, колкото и дълго да живеят.

— Ами отговорите? Те кога идват?

Тя усети напрежението зад привидно спокойното му изражение. Каквато и да бе движещата му сила, тя бликаше от място, дълбоко в сърцето му.

Тъкмо тази движеща сила я бе привлякла към Гейб още от първия миг, когато се срещнаха. Инстинктивно бе разбрала, при това с абсолютна сигурност, че той е мъж, който ще иска отклик също толкова всеотдаен като неговия.

Никога не бе срещала човек като него. Никой друг не притежаваше съчетанието от огромно любопитство и жажда за живот. Никой, освен него, не бе успял да разбере желанието й да опознае света. Нямаше друг, който да може да освободи първичния отклик на тялото и ума й.

Само че въпросите, които Гейб задаваше, се отнасяха за чувства, а не за наука. Това бе нещо ново.

— Светът е пълен с отговори — каза тя. — Цялата работа е да откриеш този отговор, който те задоволява.

— А ти откри ли го?

— Понякога си мисля, че съм го открила. Само че понякога… не съм. Някои нощи са по-дълги от други.

Това, помисли си Гейб, е откритието на века.