Нийл Геймън, Майкъл Рийвс
МеждуСвят (22)

Глава двадесет и първа

Всички седяхме в преддверието на кабинета на Стареца — Джай, Джозеф, Джо, Джакон, Дж/О и аз. Чакахме там вече почти час. Призовките пристигнаха точно преди закуска и ние веднага слязохме. И оттогава чакахме.

И чакахме.

Най-накрая от кабинета долетя изписукване. Асистентката на Стареца влезе вътре, после излезе. Дойде при мен.

— Иска да говори първо с теб — каза тя. — Останалите чакайте тук.

Усмихнах се на приятелите си, докато влизах. Не се чувствах, сякаш летя, може би защото се чувствах направо на седмото небе. Направо в стратосферата. Искам да кажа — може да не съм бил дълго време част от МеждуСвят, но аз — ние — направихме нещо невероятно. Ние шестимата унищожихме завоевателната флотилия на МАГ. Разрушихме „Малефик“. Поне дузина светове ще запазят свободата си благодарение на нас.

Не искам да се хваля, но за такива неща се получават медали.

Чудех се какво ли да кажа, ако ме закичи с медал. Дали просто да кажа „благодаря“ или нещо от сорта, че за мен е чест и че съм сторил само това, което и всеки друг би направил? Дали ще заеквам сконфузено като актьорите, които печелят Оскари… или изобщо нищо няма да кажа?

Нямах търпение да разбера.

А какво да кажем за повишение? Да си го кажем правичката — от мен би излязъл страхотен лидер. Леко вдигнах глава, издадох брадичка напред. Бях замесен от офицерско тесто.

В кабинета на Стареца нищо не се беше променило. Там си беше голямото бюро, което заемаше по-голямата част от стаята, все още имаше листове, папки, дискове, натрупани навсякъде на купища и купчини. А зад бюрото седеше Стареца и си водеше бележки. Изглежда не ме забеляза, когато влязох, затова спрях на място. Стоях така няколко минути. Накрая той затвори папката пред себе си и ме погледна.

— Аха! Джоуи Харкър.

— Да, сър — опитах се да звуча смирено. Не беше лесно.

— Прочетох доклада ти, Джоуи. Едно нещо не можах да си изясня. Какъв точно беше стимулът, който ти върна паметта?

— Паметта ми ли? — въпросът ме свари неподготвен. — Сапуненото мехурче, сър. То ми напомни за Ню, а след Ню си спомних и за останалото.

Той кимна и отбеляза нещо в доклада.

— Ще трябва да го вземем предвид за бъдещи амнезийни настройки — каза той. — Много неща не знаем за морфожите. Засега ще ти бъде позволено да задържиш създанието с теб в базата. Позволението може да бъде оттеглено по всяко време.

Светодиодното му око просветна. Той нанесе още една бележка.

Аз си стоях там. Той продължаваше да пише. Чудех се дали не е забравил, че съм в стаята.

Нещата не се развиваха точно по начина, по който си ги представях.

— Сър?

Той вдигна поглед.

— Питах се… ами мислех, че, може би, ще получим някакво… искам да кажа, нали, ние взривихме „Малефик“ и…

Замлъкнах. Определено не вървеше както си го представях.

Той въздъхна. Въздишката му беше дълга, изморена и всеобхватна. Така си представяш, че би въздъхнал Бог, след шест дни усилена работа, когато очаква време за сериозна космическа почивка, а вместо това един ангел му подава доклад за проблем с някой си, който изял една ябълка.

После Стареца извика:

— Пратете и другите при мен!

Всички влязоха в кабинета и се засуетиха, за да си намерят място.

Той ни гледаше отгоре. Добре осъзнавах, че седеше той, а ние стояхме прави. Но се чувствах сякаш е обратното. Чувствах се така, сякаш той ни гледа отгоре.

Джозеф, Джо и Джакон изглеждаха доволни от себе си. По лицето на Дж/О като фъстъчено масло се бе размазала усмивка. Единственият, който не изглеждаше развълнуван, беше Джай.

— Така! — каза Старецът. — Джоуи изглежда смята, че вие шестимата трябва да получите някакъв медал или поне някакво официално признание за отличната работа, която сте свършили. Всички ли тук споделят това мнение?

— Да, сър! — каза Дж/О. — Той разказа ли ви как победих Скарабус на фехтовка? Бяхме страхотни!

Другите измърмориха в съгласие или просто кимнаха.

Старецът кимна. После погледна Джай.

— Е? — каза той.

— Мисля, че извършихме нещо забележително, сър.

Окото на Стареца проблесна.

— О, така ли? — попита той.

После си пое дълбоко дъх и започна.

Каза ни какво мисли за екип, който не може да завърши обикновена тренировъчна мисия без катастрофа. Каза ни, че всичко, което сме постигнали, се дължи на чист глупав късмет. Че сме нарушили всяко съществуващо правило и даже няколко, които никой не е и помислял, че трябва да се формулират, защото са си обикновен здрав разум. Каза, че ако има справедливост в който и да е от хилядите светове, всички е трябвало да бъдем стопени и напъхани в бутилки. Че сме били свръхуверени, глупави и невежи. Че сме поели идиотски рискове. Каза, че изобщо не е трябвало да се забъркваме в неприятностите, в които сме се забъркали. Че, след като сме го направили, е трябвало незабавно да се върнем у дома…

И продължи така известно време.

Той не повишаваше глас. Нямаше нужда.

Бях влязъл, реейки се в стратосферата, а когато той приключи, се чувствах по-нисък от окосена, изсушена на слънцето трева. Горе-долу колкото праха по земята.

Когато той приключи, тишината бе толкова плътна, че можеше да изпълни цял океан и да остане достатъчно за няколко големи езера и вътрешно море. Той мълчаливо ни оглеждаше един по един. Ние се съсредоточихме много силно, за да не го гледаме — или да се споглеждаме.

А после той каза:

— И все пак, по отношение на екипа, вие шестимата може би имате потенциал. Браво! Свободни сте!

Ние се изнизахме от кабинета, без да срещаме погледите си.

Застанахме на плаца. Слънцето бе изминало половината си път в небето и през Базовия град преминаваше хладен повей. Вечно плаващият град се носеше над гъста гора, която изглеждаше, сякаш се простира на цели левги — и вероятно бе точно така. Подминахме една полянка и същество, подобно на свръхголям носорог с два рога един до друг, вдигна очи към нас.

Мисля, че бяхме в шок.

Ню се рееше бавно във въздуха на около десет метра височина. Когато ни забеляза, се спусна, докато не се озова на трийсетина сантиметра над лявото ми рамо.

Някой трябваше да каже нещо, но никой не искаше да е пръв.

Най-накрая Джозеф тръсна глава.

— Какво се случи там? — попита той.

Джай се ухили внезапно и разкри съвършени бели зъби.

— Той каза, че сме екип.

Кратко мълчание.

— И каза, че имаме потенциал — гордо обяви Джакон.

— Каза, че мога да задържа Ню — съобщих им аз.

— Тогава в екипа сме седмина — замислено отбеляза Джо, разперила криле под утринното слънце, — а не шестима. И каза „браво“, нали? Старецът каза „браво“. На нас!

— Чу ли това? — попитах Ню. — Ти също си част от екипа.

Ню бавно закръжи, като доволно оранжево и пурпурно се стрелкаха по повърхността му. Нямах представа дали разбира нещо или не. Но съм сигурен, че разбираше.

— Все още мисля, че сме страхотни — каза Дж/О. — И, все пак, имаме потенциал. На кого са му притрябвали медали? Във всеки един случай бих предпочел потенциал пред медал.

— Чудя се дали е останала някаква закуска — отрони Джозеф. — Умирам от глад.

Всички умирахме от глад, може би с изключение на Ню. Затова тръгнахме да закусим.

Почти бяхме приключили с храната, когато се включиха алармените сигнали. Изтичахме към екрана в дъното на столовата и загледахме как се сменят и оформят образите върху него.

— Има екип в беда — каза Джозеф. — Бинарно нападение над коалицията Римуърлд. Това са Джерзи и Дж’р’охохо.

Гласът на стареца се изля от високоговорителя:

— Джоуи Харкър, съберете екипа си за незабавни действия.

Погледнах своя отбор. Те всички бяха готови. Както и аз.

Равновесието трябва да се поддържа. Съсредоточих се, Промеждутъкът разцъфтя пред нас и ние пристъпихме към Бродене.