Нийл Геймън, Майкъл Рийвс
МеждуСвят (21)

Глава двадесета

Тя се рееше във въздуха, между нас и „Малефик“, но встрани, едната й ръка все още бе повдигната, все още в позата, с която бе направила магията, с която ни бе спряла. Докато говореше, вдигна и другата си ръка и започна да се отдалечава от „Малефик“ и да приближава към нас.

— Поздравявам те, Джоузеф Харкър! — каза тя, когато ни доближи. — Направи нещо, което никой не смяташе за възможно. Унищожи „Малефик“ и мисията му. Лорд Сатър вече се върна в МАГ Прим. Натовари ме със задачата да те върна при него. Нямам търпение да го направя, повярвай ми. След като завладяването на световете на Лоримаре бе спряно, единственото, което изпълва времето му, е мисълта как да ти отмъсти.

Лейди Индиго кацна в края на мачтата и започна да изписва във въздуха светлинната следа на същия онзи знак, който бе използвала върху мен — отдавна, в един от безбройните алтернативни Грийнвили. Докато жестикулираше, започна да произнася Думата, която щеше да ни постави в нейно подчинение.

Знаех, че трябва да сторя нещо или всичко щеше да е свършено. След като завоевателната му мисия бе унищожена, нищо не можеше да спре лорд Сатър да не използва всичките си умения и знания, които притежава, за да изтръгне тайната на МеждуСвят от умовете ни. Ако лейди Индиго завършеше тази магия, всичко приключваше, за всекиго.

Но не знаех как да я спра. Един поглед към съотборниците ми показа, че те вече попадат под нейното чародейство — очите им ставаха стъклени, мускулите им се втвърдяваха. И аз усещах как ме гъделичка в ъгълчетата на съзнанието ми, съблазнително нашепва колко лесно и правилно би било да правя всичко, което ми каже…

Магията й бе почти завършена. Думата отекваше във въздуха, пулсираше в ритъм със светещия Знак. Усетих как ръката ми се вдига, започва да оформя жест на подчинение към нея, към лорд Сатър, към МАГ…

Трябваше някак си да я разсея. Огледах се за нещо, което да метна по нея, да наруша концентрацията й. Бръкнах с лявата ръка в джоба си, като знаех, че е безполезно — и юмрукът ми се сключи около кесийката с прах.

Почти спрях да мисля. Вместо това просто действах — измъкнах кесията от джоба и я метнах.

Не знаех какво ще стане — ако изобщо стане нещо. Това си беше чисто и просто жест на отчаяние. Както казах, надявах се най-много за малко да наруша концентрацията й.

Но се случи много повече.

Кесията я удари и се изпари, като изпусна странна пурпурна пудра.

Червеният прах се завихри около лейди Индиго и я обгърна в миниатюрна вихрушка. Тя изглеждаше изумена — а после, уплашена. Махна с ръка в предпазен жест, отвори уста да изрече отблъскващо заклинание, но нищо не излезе. Прахът се вихреше все по-бързо и по-бързо и усещах, че мощта на чародейството й отслабва. Погледнах към другите и видях, че и те се освестяват. Което означаваше, че имаме шанс — един и само един — да се измъкнем.

В котелното порталът беше дълъг около трийсет метра. Стана около петнайсетина, когато потеглихме. Сега започваше да се изпарява в нищото.

— Джо! — извиках аз. — Започни да биеш с криле! Джай, можеш ли да ни левитираш към портала?

— Не съм съвсем сигурен — призна той.

— Бъди сигурен! — казах. — Дай всичко от себе си!

Колкото до мен, аз се концентрирах върху портала. Аз съм Бродещ все пак. Опипах и бутнах. Протегнах се със съзнанието си. И с всичките си налични сили задържах портала отворен.

И бавно, о, толкова ужасно, ужасно бавно, като влак, преминаващ през малък град в американския Юг през горещ летен ден, мачтата започна да се движи към портала.

— Получава се! — изкрещя Дж/О.

Хвърлих бърз поглед към лейди Индиго, за да се уверя, че тя продължава да не е проблем. Не изглеждаше да е. Сега в пурпурната вихрушка проблясваха светлини и всяка една сякаш я осветяваше отвътре, сякаш плътта й за миг бе станала прозрачна, излагаща костите й на показ. Сега тя се мяташе като в агония, устата й бе отворена в крясък — крясък, който никой не можеше да чуе.

Но порталът се затваряше и аз не можех да направя нищо повече, за да го държа отворен.

— Дж/О! Джакон! — извиках. — Помогнете ми! Трябва да задържим портала отворен!

Усетих съзнанията им да бутат заедно с моето, докато порталът продължаваше да се свива и избледнява.

Нямаше да успеем навреме. Нямаше да…

„Малефик“ се взриви.

Облакът от експлозията беше огромен, черен и мазен, разширяващ се като гъба във всички посоки. Мисля, че ако се беше случило в Статика или в някой свят, където науката работи по-добре, ударът щеше да ни убие. Дори и сега усетих страхотният взрив от свръхнагрят въздух, който запрати мачтата и нас, увиснали на нея, право в портала — и през него!

Лесно като нож в масло ние се плъзнахме през портала в приветливата лудост на Промеждутъка.

Мачтата и въжетата се изпариха, превърнаха се в неща, които се пръснаха като паяци с диви, комиксоподобни зъби от грейпфрутов аромат. Погледнах назад през стесняващия се процеп на портала. Лейди Индиго — или това, което бе останало от нея — не се виждаше никъде. После порталът примигна и угасна. И до днес не знам какво се случи с нея.

— Ами Джозеф? И Ню? — попитай Джо.

Долетя съскащ звук и изблик от изумрудени искри и Джозеф падна от небето пред нас, заобиколен от тънко балонче, което се сви пред погледа ни. То дойде към мен и се вписа в лудостта, като започна да подскача като топка в пролетния ветрец.

— Тук съм — каза Джозеф. — Да се прибираме у дома!

У дома? Усетих силна болка, когато се сетих за майка ми, за баща ми, за брат ми и сестра ми. Хора и места, които вероятно никога повече нямаше да видя. Протегнах ръка и докоснах камъка, който мама ми даде през последната ми нощ там. „Постъпваш правилно“, каза тя в спомените ми.

„Благодаря, мамо!“, помислих аз и болката отслабна, въпреки че никога нямаше напълно да изчезне.

После помислих за дома си. За новия ми дом.

{MC}: = Ω/∞ можеше да ни върне отново там, където и да се криеше той.

Започнах да Бродя, а останалите от екипа ме последваха.