Нийл Геймън, Майкъл Рийвс
МеждуСвят (19)

Глава осемнадесета

Над нас се чу грохот и една голяма тръба се откъсна и се разби в пода. Не беше много близо до нас. Чудех се какво ли правят освободените души с остатъка от кораба. После се обърнах към настоящото бедствие.

Когато първият войник влезе през отвора, Джозеф го грабна, както дете хваща пластмасова фигурка, и го пусна от площадката. Той попищя малко, докато падаше.

— Значи — обърна се Джай към мен — отхвърляш възможността да ни придружиш до дома, за да пропилееш глупаво живота си в опит да спасиш домашния си любимец — многоизмерна форма на живот от… — той замлъкна, защото още една шепа изумително грозни войници дойдоха откъм коридора и също бяха грабнати, пренесени и съборени през парапета, за да паднат на пода под нас в различни стадии на размазване.

— Да — отвърнах аз. — Предполагам, че да.

Той въздъхна. После погледна Джо.

— Звучи ми добре — каза тя.

— И на мен — съгласи се Джозеф. — Навит съм — хей, не толкова бързо! — и той хвърли един от войниците обратно в коридора, събаряйки останалите като кегли.

— Кажи „моля“ — обади се Дж/О.

— Какво?

— Кажи „моля“ и ще ти помогна да си върнеш животинчето.

— Моля — каза аз. Замахнах с алебардата и още едно създание войник падна с крясък. После зачаках, но друг не мина по коридора. Явно се бяха отказали от тази идея.

— По-добре да побързаме — каза Джакон. — Не мисля, че този кораб ще издържи още дълго. А лорд Сатър ще се махне още преди корабът да се разпадне. Познавам ги тия като него.

Казах:

— Все още никой не е споменал истинския проблем.

Джай се усмихна.

— За кой точно истински проблем става дума?

— Намираме се на дъното на кораба. Трябва да се качим на горната палуба. А най-бързият начин е вероятно да се върнем през коридора, през който преди малко слязохме.

— Не е задължително — каза Джо и посочи надолу. — Погледни натам.

Към залата с двигателите водеше голяма врата, нещо огромно, направено от месинг, и сега тя се отваряше, много бавно, задвижвана с колела или крикове, и скърцаше и се оплакваше като Злата вещица от Запада. Щом се отвори, малка фаланга от войници на МАГ влязоха с маршова стъпка и се подредиха в редици. Обаче не предприеха нападение. Просто образуваха стена от плът и оръжия пред нас.

В продължение на един напрегнат миг никой не помръдна. После войниците на МАГ разделиха редиците си и там се появи един-единствен мъж. Мъж, по чиято гола кожа пълзеше стълпотворение от кошмари.

— Здравей, Скарабус! — извиках аз в опит да звуча уверено, въпреки че по кожата ми пълзяха почти толкова неща, колкото по неговата. — Харесва ли ти пътешествието? По-късно ще има игра на карти и бинго.

— Още отначало смятах, че Невил и лейди Индиго те подценяват, момче — отвърна ми той. — Щях да се радвам, ако се беше оказало, че греша.

Той постави ръка върху една малка рисунка на ятаган, татуирана върху левия му бицепс, и изведнъж в дясната му ръка се появи истински ятаган, а извитото му острие светеше злонамерено.

— Ти унищожи „Малефик“ — каза той. — Завладяването на световете на Лоримаре се провали. Лорд Сатър възнамерява да се справи с теб лично. Повярвай ми, всеки от вас би желал вместо това да бяхте отишли в казана.

Добре, помислих си аз. Лорд Сатър все още беше на кораба.

Джай ме потупа по рамото и аз му направих път. Той погледна към Скарабус и каза, без да повишава глас, но определено се чу из цялата огромна зала:

— Искаме да ти предложим сделка. На всички ви.

— Не мисля, че сте в положение да предлагате сделки — Скарабус разсече въздуха с ятагана си.

— Но го правим — каза Джай. — Един от нас ще се бие с теб. Ако нашият избраник те победи, ти ще ни заведеш при лорд Сатър като свободни хора. Ако избраникът ни загуби, можеш да ни отведеш при лорд Сатър като твои затворници.

Скарабус зяпна Джай за миг, после започна да се смее. Беше очевидно защо. От негова гледна точка, независимо дали спечелим или загубим, ще се озовем в лапите на лорд Сатър. Аз също не виждах каква е разликата. Лорд Сатър можеше да бъде наречен по много начини, повечето от които оскърбителни и в никакъв случай не в негово присъствие, но „глупав“ не беше сред тях.

— Извикайте вашия шампион! — извика Скарабус.

Джай поклати глава.

— Трябва ти и твоите хора да се закълнете, че няма да ни навредите, ако нашият шампион победи.

Войниците погледнаха Скарабус. Той кимна.

— Заклевам се! — извика той.

„И аз! И аз!“, повториха войниците един по един. Изглеждаха извънредно развеселени.

— Готов съм! — каза Джай. Знаех, че има план, и просто се надявах да науча навреме какъв е.

— Ти ли? — в гласа на Джакон се долавяше насмешка. — Дай на мен, ще му разкъсам гърлото.

— Простете? — каза Джозеф. — Най-едрият? Най-силния? Хайде де, приятели, приложете малко многоизмерна математика.

— Тук не става въпрос за сила — каза Дж/О. — Въпросът е във фехтовалното умение. Някой от вас изобщо изправял ли се е срещу ятаган? — Никой не отговори. — Така — продължи той, — а аз съм фехтовач на олимпийско ниво. И съм участвал в исторически възстановки на бой с мечове, със саби с широко острие, с къси саби и с ятагани.

— Мястото е магическо — каза Джай. — Със силна магия. Вие вече сте слаби, а ти си най-малкият от нас, Дж/О. Този свят не разпознава способностите ти.

— Не става въпрос за наномрежи и подсилени рефлекси — контрира Дж/О. — Става дума за умения. Мога да се справя!

Всички ме погледнаха, а аз погледна към Джай. Той кимна.

Дж/О изглеждаше толкова самодоволен, колкото може да е една киборгска физиономия.

— Джо, можеш ли да ме отнесеш долу?

Тя кимна.

— Тогава им поискай меч.

Аз свих рамене.

— Хей! — провикнах се. — Да ви се намира един меч за нашия шампион?

Един от войниците извади меч, пристъпи няколко крачки напред, остави го на земята и пак се върна назад. Смехът стана по-силен.

— Благодаря! — казах аз. — Наслаждавайте се на шоуто! Не забравяйте да оставите бакшиш на сервитьора!

Тогава Джо подхвана Дж/О и прелетя с него до пода. Той взе меча си — който бе дълъг почти колкото него — и се поклони на Скарабус.

Войниците се засмяха още по-силно. Ако беше възможно да разсмееш някого до смърт, вече щяхме да сме спечелили. Скарабус ни погледна.

— Какво? — попита. — Пращате ми най-малкото дете с надеждата да се смиля? — и се ухили широко. — Няма да има милост! — изкрещя той, вдигна ятагана и нападна.

Той беше добър. Беше много, много добър!

Проблемът беше, че за всички ни бе очевидно — дори за него, дори за войниците — че Дж/О беше по-добър. От първия миг, в който остриетата се кръстосаха, той бе по-бърз. Много по-бърз. Сякаш знаеше къде точно се намира ятаганът на Скарабус във всеки един момент от битката и затова вече беше на друго място.

Главното, което помня, е колко шумна беше битката. Всеки път, когато остриетата се удряха, в залата отекваше звука на метал върху метал. Все още го чувам.

Скоро Скарабус заряза цялата идея за интелигентна фехтовка и се опита да спечели, като се възползва от размера и силата си, нанасяйки на Дж/О страхотни удари, които моето кибер-аз едва успяваше да парира или блокира.

После Дж/О се спъна и Скарабус нападна, стоварвайки острието с всичка сила, с триумфален крясък — а Дж/О се отмести встрани, бърз като мисълта, като същевременно вдигна меча си.

Татуираният мъж се наниза на меча на Дж/О.

Победният вик на Скарабус бе прекъснат. Той не извика — не се чу и звук. Просто сграбчи металната дръжка и зяпна Дж/О с изумление.

После падна на пода — и тогава адът се отвори.

Кожата му закипя. Сякаш всичките му татуировки са били пленени в плътта му и смъртта му ги освободи. Чудовища, демони, неща, които не можех да назова — всички се надигнаха и побягнаха от него, разширяваха се и ставаха все по-плътни…

А после потрепериха и за миг застинаха насред полета си.

След това сякаш гледах филм на обратно. Татуировките бяха засмукани обратно във водовъртеж от мастило и очертания, и след секунди отново бяха върху кожата му. Скарабус се надигна на лакът, изкашля червена кръв и я избърса с изрисуваната си ръка.

— Току-що ти ми коства един живот — обърна се той към Дж/О. — Един живот! Ти, малко чудовище!

От мястото си до мен Джай попита спокойно:

— Сега ще ни придружиш ли до лорд Сатър, без да ни навредиш?

— Нямам избор — отвърна Скарабус. — Дадох клетва. Във въздуха има твърде много сурова магия, за да се отметна.

Двама войници му помогнаха да се изправи, докато Джай, Джозеф, Джакон и аз слязохме при Дж/О и Скарабус в залата с двигателите.

— Добра работа! — казах на Дж/О. Наистина го мислех.

Той сви рамене, но очите му заблестяха от удоволствие.

Затичахме се, колкото можехме по-бързо, нагоре по тесните дървени стълби. Всяка палуба, през която минавахме, бе в истински хаос — хора и неща, които не бяха хора, изпадаха в паника, бягаха, крещяха.

Скарабус ни проклинаше и искаше да забавим ход. Той бе някъде зад нас. Не му обърнахме внимание. „Малефик“ нямаше да издържи още дълго.

— Прилича повече на „Титаник“, отколкото на „Малефик“ — казах на Джо, докато опитвах да си поема дъх. Стълбите бяха много.

— Титаник ли?

— Голям кораб от моята Земя. Ударил се в айсберг. Потънал. Някъде около хиляда деветстотин и дванайсета.

— А, ясно — каза тя. — Като катастрофата с „Кинг Джордж“.

— Все тая — отвърнах, когато голям къс от кораба се отчупи встрани от нас и се запремята надолу към Абсолютното нищо.

Продължихме да тичаме нагоре по стълбите, по коридорите и пак по стълбите. После пристигнахме пред аудиторията — мястото, където за последно видях лорд Сатър, преди около час.

И аз спрях.

Другите също спряха.

— Хей — каза Джозеф. — Проблем ли има?

— Той е вътре — отвърнах аз. — Не ме питайте как знам.

Джай кимна.

— Много добре — каза той.

Джозеф ритна вратата и всички влязохме.