Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (9)

Вечеряха в розовата трапезария. Антоан бе пожелал да резервира „тяхната“ маса, но закръглената млада жена му отказа, защото била за големи семейства. Салонът се изпълни с деца, двойки и възрастни хора. Мелани и Антоан с интерес ги наблюдаваха. Нищо не се бе променило. Те се усмихнаха един на друг и се заеха с менюто.

— Помниш ли суфлето „Гран Марние“? — прошепна Антоан. — Опитахме го само веднъж.

Мелани не се сдържа и прихна.

— Нима бих могла да забравя суфлето „Гран Марние“?

Сервитьорът го внасяше сериозно и тържествено, хората от другите маси наоколо зяпаха като хипнотизирани оранжево-сините пламъци. Целият салон притихваше. Подносът биваше поставен пред децата. Всички затаяваха дъх.

— Бяхме толкова съвършено семейство — иронично подхвърли Мелани. — Във всяко едно отношение.

— Тоест прекалено?

— Да — кимна тя. — Направо досадно. Да вземем твоето семейство например. В него няма никакъв фалш — всяко дете има своята индивидуалност, своите настроения, дори понякога да говорят, без да мислят. Но аз точно затова ги харесвам. За мен твоето семейство е съвършено.

Антоан усети как лицето му се изопва и се усмихна насила.

— Мел, аз вече нямам семейство.

Тя рязко вдигна ръка и затисна устата си.

— О, Тонио… Прости ми. Аз като че ли все още не мога да приема развода ви.

— Аз също — призна той.

— Как се справяш?

— Да говорим за нещо друго — помоли той.

— Извинявай.

Тя се протегна и го потупа по ръката. После дадоха поръчките си и се нахраниха в мълчание. Антоан усещаше, че празнотата в живота му отново го обсебва. И се запита дали тя не вещае настъпването на обичайната криза на средната възраст. Нищо чудно. Всичко в живота му се разпадаше. Съпругата му го бе изоставила заради друг. Работата като архитект вече не му носеше никакво удоволствие. Как се бе стигнало дотук? Толкова упорито се беше борил, за да създаде собствена компания. Толкова дълго му бе отнело дори само да направи първата крачка. Беше положил неимоверни усилия. А сега се чувстваше изцеден докрай. Всичко му изглеждаше скучно и безинтересно. Вече дори нямаше желание да работи с екипа си, да дава нареждания, да се грижи обектите да напредват, да върши всичко онова, което постът му изискваше. Липсваше му нужната енергия. Сякаш бе изразходвана до краен предел.

Спомни си онова събиране преди месец, на което се сблъска с приятелите от миналото си, които не бе виждал от петнайсетгодишен, негови съученици от колежа „Станислав“, печално известен със суровата си дисциплина, отличните резултати, убийствените часове по религия и лишените от човечност преподаватели („безстрашни, както подобава на французи, и безукорни, както подобава на християни“, гласеше мрачният девиз на училището). По интернет го беше издирил Жан-Шарл дьо Родон, лигав подмазвач, когото никога не бе харесвал. Отначало бе на път да откаже поканата за вечерно парти с „тайфата“, но видът на тъжната му дневна го бе подтикнал да приеме. И се озова на кръгла маса в един горещ апартамент близо по парка „Монсо“, заобиколен от отдавна семейни двойки, които като че ли упорито бълваха наследници на своите родове и съжалително повдигнаха вежди, когато спомена за развода си. Никога преди не се бе чувствал толкова не на място. Приятелите му от училище се бяха превърнали в оплешивяващи самодоволни и състоятелни досадници, до един окопали се в областта на финансите, застраховането и банковото дело, а техните скъпо струващи съпруги бяха навярно още по-непоносими, издокарани в модни парижки тоалети и увлечени в отегчителни разговори, предимно около отглеждането на деца.

Колко остро бе усетил липсата на Астрид онази вечер, Астрид с нейното нестандартно облекло: тъмночервен редингот, в който приличаше на героиня на Бронте, дрънкулки от сергиите и прилепнали клинове. Той копнееше за шегите й, за спонтанния й смях. За да се измъкне по най-бързия начин, се бе извинил с неотложен ангажимент рано сутринта. С облекчение си отдъхна, когато пое с колата по пустите улици на Седемнайсети арондисман. Вече бе готов да предпочете празните стаи в своя апартамент пред още половин час с мосю Дьо Родон и неговата компания.

Някъде към „Монпарнас“ по ретро радиото пуснаха „Ейнджи“, едно от любимите му парчета на „Ролинг Стоунс“, и той тихо затананика. И се почувства едва ли не щастлив.