Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (57)

Никога няма да ми омръзне екзотичната спалня у Анжел с шафраненожълт таван и стени в топло червено, която представлява такъв приятен контрапункт с мястото, където работи. Вратата, рамките на прозорците и фризовете са боядисани в тъмносиния цвят на нощно небе. Бродирани сарита в оранжево и жълто служат за завеси на прозорците, малки марокански фенери с филигранни шапчици хвърлят трептящата светлина на свещи по леглото, което е покрито със сиво-кафяви ленени чаршафи. Тази вечер по възглавниците са пръснати розови листенца.

— У теб, Антоан Рей — казва тя, заета с токата на колана ми (и аз с нейната), — харесвам това, че под благовъзпитаната чаровна външност на един истински романтик, под чистите джинси, искрящо белите ризи и сиво-зелени пуловери от пухкава шотландска вълна, се крие един страстен звяр.

— Не са ли повечето мъже такива? — питам аз, борейки се с нейните високи рокерски ботуши.

— Да, много мъже са страстни като зверове, но някои повече от други.

— Имаше във влака едно момиче…

— И? — пита тя, заета с копчетата на ризата ми.

Ботушите най-сетне изтрополяват на пода.

— Невероятно привлекателна.

Тя леко се усмихва и изхлузва черните джинси.

— Знаеш, че не съм ревнива.

— О, да, известно ми е. Въпросът е, че благодарение на нея успях да изтърпя тези три часа мъчително висене във влака, докато изстържат нещастната жена от колелата.

— И как преживя тези три часа благодарение на тази изумително красива млада дама, ако смея да попитам?

— В четене на викторианска поезия.

— Да, бе.

Тя избухва в смях, гърлено секси бълбукане, което толкова много обичам, аз я грабвам, притискам я към себе си, целувам я жадно. И се нахвърлям върху нея, сякаш светът се продънва. Уханните розови листенца се заплитат в косата й, оставят горчиво-сладък вкус на езика ми. Чувствам, че не мога да й се наситя, изпивам я, сякаш е за последен път. Желанието ми се разгаря като лудост. Копнея да й кажа, че я обичам, но никакви думи не излизат, само въздишки и стенания.

— Мен ако питаш, трябва повече време да прекарваш по влаковете — мърмори тя в унес, когато се отпускаме отмалели на горещите ленени чаршафи.

— А на мен ми е жал за всички онези мъртъвци, с които се занимаваш. Никога няма да узнаят колко добра си в леглото.

Късно е, много по-късно — след като сме взели душ, след среднощната закуска със сирене, черен хляб с ядки, няколко чаши бордо и една-две цигари, — когато се настаняваме в дневната, Анжел поляга на канапето и най-сетне предлага:

— Разкажи ми. Разкажи ми всичко за Джун и Кларис.

Изваждам от чантата папката с медицинското досие, снимките, писмата, доклада на детектива и диска. С чаша в ръка, тя търпеливо ме наблюдава.

— Не знам откъде да започна — изричам объркан.

— Представи си, че това е нечия друга история. Представи си, че аз нищо не знам, абсолютно нищо. За пръв път се срещаме, тъй че трябва всичко да обясниш, много внимателно, до най-малката подробност. Все едно е приказка. Имало едно време…

Посягам към нейния пакет „Марлборо“. Държа незапалената цигара между пръстите си. Изправям се с лице към старата камина с тлеещата жарава, с червените въглени, които разпръсват тъмнината. Тази стая също ми харесва, с размерите, откритите греди, с книгите по стените, старинната квадратна дървена маса, тишината в градината, която не виждам, защото капаците са затворени за през нощта.

— Много-много отдавна, през лятото на седемдесет и втора, една омъжена жена отива на остров Ноармутие със своите свекър и свекърва и двете си деца. През двуседмичната почивка съпругът й ще идва само за уикендите, и то ако не е прекалено зает. Името й е Кларис, тя е мила и добросърдечна, определено не прилича на светска парижанка…

Млъквам. Странно е чувството да говоря за майка ми в трето лице.

— Продължавай — насърчава ме Анжел. — Добре започна.

— Кларис е родена в Севените, родителите й били обикновени хора, земеделци. Но тя се омъжила в богато парижко семейство. Съпругът й Франсоа Рей е млад преуспяващ адвокат, прочул се покрай делото „Валомбрьо“ в началото на седемдесетте.

Гласът ми потрепва. Анжел има право, това е просто една история. Историята на моята майка, която не съм разказвал на никого досега. Продължавам нататък:

— В хотел „Сен Пиер“ Кларис се запознава с една американка на име Джун, малко по-възрастна от нея. Къде се срещат? Може би някоя вечер във фоайето на чаша питие. Може би на плажа някой следобед. Или на закуска, на обяд, на вечеря. Джун притежава собствена галерия в Ню Йорк. Тя е лесбийка. Дали е отишла във Франция с приятелка? Или е била сама? Знаем само, че… през онова лято Кларис и Джун се влюбват. И това не е просто авантюра, лятно приключение… И не опира само до секс. Това е любов. Ураганна, неочаквана, същинско торнадо. Истинска любов, каквато се случва веднъж в живота…

— Запали тая цигара — нарежда Анжел, — ще ти помогне.

Подчинявам се. Вдъхвам дълбоко дима. Тя има право. Наистина ми помага.

— Естествено, никой не бива да узнае — продължавам аз. — Твърде много е заложено на карта. Джун и Кларис успяват някак да се виждат до края на седемдесет и втора и началото на седемдесет и трета, не много често, защото Джун живее в Ню Йорк. Все пак идва в Париж по работа почти всеки месец и така се срещат, в хотела на Джун. През лятото на седемдесет и трета планират отново да бъдат заедно в Ноармутие. Но нещата вече не са така лесни и прости. Съпругът на Кларис рядко се вясва, защото много работи, много пътува, но един ден нещо изостря вниманието на свекърва й Бланш: немислимо, смайващо подозрение. Тя се досеща. И в същия ден взема своето решение.

— В какъв смисъл? — сепва се Анжел.

Оставям въпроса й без отговор. Продължавам нататък бавно, съсредоточено.

— Как е научила Бланш? Какво вижда тя? Дали е уловила някой изпълнен с копнеж бегъл поглед, който е продължил повече от допустимото? Нежна милувка по гола ръка? Или забранена целувка? Или се е заела денонощно да дебне и е зърнала нечий силует през нощта да прелита от една стая в друга? Каквото и да е видяла, каквото и да е било то в действителност, тя с никого не споделя. Не казва на съпруга си. Не казва на сина си. Защо? Защото срамът би бил твърде голям. Ужасният позор, че нейната снаха, майка на двете й внучета, се впуска в любовна авантюра… и на всичкото отгоре с жена. Името на фамилия Рей не бива да бъде опетнено. За нищо на света. Тя толкова усърдно се е трудила, за да стигне дотук. Подобно провинение е в пълен разрез с нейната представа за мястото й в този живот. Тя, издънка на семейство Фроме от Паси, омъжена за Рей от „Шайо“ — не, било немислимо. Чудовищно. На това трябвало да се сложи край. И то бързо.

Колкото и да е странно, не изпитвам безпокойство, докато разказвам историята на моята майка. Не поглеждам Анжел, защото лицето й сигурно изразява покруса. Мога да си представя как й звучат моите думи, тяхната дълбочина и сила. Никога не съм обличал в думи тази история, никога не съм произнасял изреченията в тази последователност, никога не съм изричал това, което говоря сега, и всяка дума е като раждане, стряскащ полъх студен въздух върху едно крехко голо телце, което току-що е напуснало утробата.

— Бланш се изправя срещу Кларис в Ноармутие, в хотела. Кларис плаче, разстройва се. В стаята на Бланш се разиграва грозна сцена. Бланш я предупреждава. Сипе жестоки, зловещи думи. Заплашва да разкрие всичко пред съпруга й, нейния син. Дори се заканва да й отнеме децата. Кларис ридае, да, да, разбира се, никога повече няма да се среща с Джун. Но не устоява. Чувствата са извън нейния контрол. Вижда се с Джун отново и отново, разказва й всичко това, но Джун го обръща на смях. Тя не се плаши от старата снобка. В деня, когато Джун тръгва за Париж, за да вземе самолета за Ню Йорк, Кларис пъха любовно писъмце под вратата на стаята й. Но то не стига до Джун. Бланш я изпреварва. И тогава настава истински ад.

Анжел отива да разрови въглените в огъня, защото стаята започва да изстива. Времето е напреднало — колко късно е, не знам. От умората клепачите ми натежават като олово. Но аз не искам да спирам, трябва да стигна до самия край на тази история, до онази част, която най-много ме плаши и която се боя да изрека на глас.

— Бланш е наясно, че Кларис и Джун все още са любовници. От откраднатото писмо тя научава, че Кларис мечтае за бъдеще с Джун и децата си. У нея се надигат омраза и отвращение. Не, няма да има бъдеще за Джун и Кларис. Немислимо е. Не и в нейния свят. Няма начин внуците й, носещи името Рей, да бъдат забъркани в този гнусен план. Тя се свързва с частен детектив в Париж и поръчва снаха й да бъде следена на всяка крачка. Заплаща огромна сума. И отново не казва на никого от семейството. Кларис си въобразява, че е в безопасност. И очаква деня, когато двете с Джун ще бъдат свободни. Наясно е, че трябва да напусне съпруга си, наясно е какви ще са последиците. Страхува се за децата си, но влюбеното й сърце я кара да вярва, че любовта ще намери изход. Децата са най-скъпите й същества, но тя иска и Джун. В мечтите си вече си представя някакво въображаемо безопасно място, където някой ден ще живее с Джун и децата си. Джун е по-възрастна, по-мъдра. Тя познава реалността. Не си въобразява, че две жени могат да живеят заедно като двойка и светът да приеме това за нормално. То може би е осъществимо в Ню Йорк, но не и в Париж. Не и през седемдесет и трета. А още по-малко в обкръжението на фамилията Рей. Тя се опитва да обясни всичко това на Кларис. Убеждава я, че трябва да почакат, да не бързат, нещата могат да се уредят тихомълком, бавно, с по-малко затруднения. Но Кларис е по-млада, по-нетърпелива. Тя не иска да чака. Не иска да отлага.

Най-сетне болката се настанява като познат коварен приятел, когото приемаш въпреки опасенията. Нещо притиска гърдите ми, не оставя място за дробовете. Млъквам и правя няколко дълбоки вдишвания. Анжел застава до мен. Притиска топлото си тяло в моето. И така ми дава сила да продължа.

— Онази Коледа е ужасно мъчителна за Кларис. Тя се чувства по-самотна от всякога. Отчаяно тъгува за Джун. Джун има своя напрегнат активен живот в Ню Йорк, галерията, познатите и приятелите, художниците. Кларис има само децата си. Нейният единствен приятел е Гаспар, синът на прислужницата у свекърва й. Може ли да му се довери? Какво може да му каже? Той е едва петнайсетгодишен, немного по-голям от сина й, един мил, наивен младеж. Какво ли разбира той? Представя ли си, че две жени могат да се влюбят? И че това не ги превръща задължително в презрени аморални грешници? Съпругът й е изцяло отдаден на работата си, на делата и клиентите си. Може би тя се опитва да говори с него, може би дори започва с намеци, но той е твърде зает, за да се вслуша. Твърде ангажиран е да се катери по социалната стълба. Твърде ангажиран е да проправя своя път към успеха. Той е изтръгнал от нищото това най-обикновено момиче от Прованс, дотолкова лишено от светски маниери и суета, че когато я представя, родителите му са направо зашеметени. Но тя била красива. Най-прекрасното, най-свежото, най-очарователното създание, което някога бил срещал. Тя не се интересувала от богатството му, не изпадала в благоговеен възторг пред имената на фамилиите Рей и Фроме, пред техните къщи, парцели и преуспяващ бизнес. Тя го карала да се смее. Никой никога преди нея не бил разсмивал Франсоа Рей.

Ръцете на Анжел обвиват врата ми като змии, устата й целува тила ми. Изправям рамене. Наближавам края на историята.

— Бланш получава изровеното от детектива през януари седемдесет и четвърта. Папката съдържа всичко. До най-малката подробност. Колко пъти са се срещали, къде и кога. Към доклада са приложени и снимки. Тя кипи от ненавист. Изпада в бясна лудост. Едва не казва на съпруга си. Без малко да хвърли разкритието в лицето му, толкова е гневна, толкова отвратена, толкова погнусена. Но се овладява. Джун Ашби забелязва, че ги следят. На свой ред проследява детектива до дома на старите Рей. На няколко пъти вдига телефона, за да наругае Бланш, да й каже да не си пъха носа, където не й е работа, по дяволите, но Бланш не приема обажданията. Джун попада на прислужницата или нейния син. Тя моли Кларис да бъде внимателна, опитва се да я предупреди, да й обясни, че е нужно единствено да укротят нещата, да не се набиват на очи, да изчакат. Но Кларис не издържа. Самият факт, че някой ги следи, я възмущава до дъното на душата й. Тя знае, че Бланш ще я привика, за да й покаже изобличаващите снимки. Знае, че ще я принуди да сложи край на срещите с Джун, ще я заплаши, че ще й отнеме децата. И затова една сутрин, в едно студено и слънчево зимно утро през февруари Кларис изчаква децата й да тръгнат на училище, съпругът й да отиде в кантората, облича красивото си червено палто и от авеню „Клебер“ отива на „Анри Мартен“. Не е далече, тя често е ходила там с децата, със съпруга си също, но не и напоследък, не и от Коледа, не и откакто е научила, че Бланш иска да прогони Джун от живота й. Тя крачи бързо, направо се задъхва, сърцето й бие твърде силно, твърде ускорено, но тя продължава, не обръща внимание, решена е да стигне там час по-скоро. Изкачва се по стълбите и посяга към звънеца с трепереща ръка и Гаспар, нейният приятел, нейният единствен приятел, й отваря и се усмихва насреща й. Тя иска да влезе веднага при мадам Рей. Мадам е в малкия салон, тъкмо привършва закуската си. Одет пита дали ще пие чай или кафе. Тя отказва, няма да се бави дълго, само трябва да каже нещо на мадам и си отива. Мосю у дома ли е? Не, няма го в този ден. Бланш е заета с пощата. Облечена е в копринено кимоно, косата й е на ролки. Когато вижда Кларис, погледът й се помрачава. Нарежда на Одет да излезе и да затвори вратата. После се изправя. Размахва някакъв документ под носа на Кларис и ръмжи: „Знаеш ли какво е това, имаш ли представа?“ „Да, знам — тихо отвръща Кларис. — Снимки на мен и Джун, пратила си някой да ни следи.“ Бланш усеща мощен прилив на ярост. Какво си въобразява тази селянка? Без възпитание. Без потекло. Измет. Недодялана мърлява повлекана. „Да, разполагам със снимки на твоето падение. Всичко е тук, ще ти го покажа. Виждаш ли? Написано е черно на бяло, кога се виждате, къде се виждате. И всичко това ще отиде право при Франсоа, за да научи и той какво представлява съпругата му, да види и той, че тя не е достойна да бъде майка на децата му.“ Без да трепне, Кларис отговаря, че не се страхува. Нека Бланш да постъпи както иска, да покаже всичко на Франсоа, на Робер, на Соланж. На целия свят. „Аз обичам Джун и тя ме обича и завинаги ще бъдем заедно с децата. Радвам се, че стана така, стига вече тайни и лъжи. Сама ще кажа на Франсоа. Ще се разведем. Ще обясним на децата възможно най-деликатно. Франсоа е мой съпруг и трябва аз да му кажа, защото го уважавам.“ Злобата на Бланш прелива, бликва като водопад. „Какво знаеш ти за уважението? Какво знаеш ти за семейните ценности? Ти си една долна мръсница. И аз няма да допусна да опозориш името ни с твоята отвратителна лесбийска приумица. От този момент ще прекъснеш всякакви връзки с тази жена и ще правиш каквото ти се казва. Ще запазиш положението си…“

Млъквам, гласът ми е изтънял до дрезгав накъсан шепот. Гърлото ми е изпепелено. Отивам в кухнята, наливам си вода с треперещи ръце. Чашата почуква по зъбите ми, но я изпивам на един дъх. Когато се връщам при Анжел, най-неочакваният, най-стряскащият образ е насреща ми, като диапозитив, изложен против волята ми.

Виждам жена, коленичила между релсите в здрача, виждам приближаващия влак, който връхлита с огромна скорост. Жената е облечена в червено палто.