Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (54)

Свърши се. Тялото на Бланш е положено в парцела на семейство Рей на гробището „Паси“. Край гробницата, под изненадващо синьо небе, се е събрала малобройна група — моите деца, Астрид, Мелани, Соланж, Режин, Жозефин, близки приятели, преданите прислужници и моят изнемощял баща, когото за пръв път виждам да се подпира на бастун. Забелязвам, че болестта постепенно наслагва своя красноречив отпечатък. Кожата му има нездрав жълтеникав цвят, прилича на восъчна. Почти напълно е загубил косата си, дори миглите и веждите. Прави ми впечатление, че Мелани не се отделя от него, държи ръката му, крадешком го поглежда както майка, която утешава детето си. Известно ми е, че сестра ми има нов приятел, млад журналист на име Ерик, с когото още не се познавам, но въпреки този нов мъж в живота й тя като че ли е изцяло погълната от баща ни и грижата за здравето му. По време на церемонията в студената и мрачна църква ръката й не слезе от рамото му. Досещам се колко е притеснена, как й се къса сърцето. Аз защо не се трогвам? Защо сегашната уязвимост на баща ми извиква единствено съжаление? Както стоя там, той не присъства в мислите ми. Нито баба ми. Мисля за майка ми, чийто ковчег лежи в същия гроб, на няколко стъпки от краката ми. Идвала ли е тук Джун Ашби? Заставала ли е на моето място с поглед, вперен в надгробната плоча с името на Кларис? И ако е била тук, дали са я спохождали същите въпроси, които сега тормозят мен?

След погребението се събираме на авеню „Анри Мартен“ в памет на Бланш. Появяват се няколко от приятелите на Соланж. Същите елегантно облечени, видимо състоятелни хора, които зърнах в късната вечер след смъртта на Бланш. Соланж ме моли да й помогна да занесем цветя в големия салон, отворен специално по този повод. Гаспар и двама помощници са подредили бюфет с апетитни хапки; няма как да не забележа наплесканата с дебел слой руж Режин, която налита на шампанското. Надвисналата опасност убягва от вниманието на Жозефин, която е увлечена в разговор с червендалест мазен ласкател. Баща ми е съвсем притихнал, седи в един ъгъл с Мелани.

Аз съм сам със Соланж в кабинета, помагам й да избере вази за натрапчиво ухаещите лилиуми, които се трупат след всяко издрънчаване на звънеца. Най-неочаквано я нападам, както се е съсредоточила върху подредбата на цветята.

— Спомняш ли си жена на име Джун Ашби? — изстрелвам в упор.

По старателно гримираното й лице не трепва и мускул.

— Съвсем смътно — промърморва тя.

— Американка, руса, висока… собственичка на галерия в Ню Йорк.

— Върти ми се нещо.

Наблюдавам движението на ръцете й над белите цветове, нейните обсипани с бижута топчести пръсти с маникюр в аленочервено. Горката Соланж, тя никога не е била красива. Сигурно не й е било лесно да приеме снаха с външността на Кларис.

— Джун Ашби две лета поред е идвала в Ноармутие, в хотел „Сен Пиер“. По едно и също време с нас.

— Разбирам.

— Спомняш ли си да се е сприятелила с майка ми?

Тя най-сетне ме поглежда. Никаква топлота не усещам в тези кафяви очи.

— Не. Не си спомням.

Появява се сервитьор с поднос празни чаши. Изчаквам да излезе.

— Какво си спомняш за нея и майка ми?

Отново каменен поглед.

— Нищо. Нищо не си спомням за нея и майка ти.

Ако това е лъжа, то тя се справя съвършено. Очите й гледат право в мен, без да трепнат. Овладяла е всякакви емоции, изглежда напълно невъзмутима. Посланието към мен е пределно ясно: „Не задавай повече въпроси.“

С привичната скована стойка с изправен гръб тя се отдалечава, понесла лилиумите. Връщам се в големия салон, където е пълно с хора, които виждам за пръв път. Поздравявам учтиво.

Лоранс Дардел, в черен костюм, който я състарява с години, дискретно ми връчва кафяв плик. Медицинското досие. Благодаря й и оставям плика до палтото си, макар да нямам търпение да го разкъсам. Очите на Мелани ме следят отдалеч. Чувствам да ме бодва угризение. Скоро, казвам си, много скоро ще споделя наученото с нея. За Джун Ашби, за сблъсъка с Бланш и доклада на детектива.

Забелязвам, че и Астрид ме наблюдава, сигурно се чуди защо изглеждам така напрегнат. Тя е заета да утешава Марго, която много тежко понесе погребението заради болезнените пресни спомени от Полин.

Арно се приближава и застава до мен. Дошъл си е за погребението на прабаба си. Косата му е по-къса, по-чиста, дори се е обръснал.

— Здрасти, тате.

Той ме потупва по рамото, продължава към масата, където са сервирани напитките и петифурите, и си налива плодов сок. След дълъг период на мълчание помежду ни, с изключение на минимално необходимите разговори, отношенията ни са се постоплили. Подозирам, че пансионът със строгите изисквания относно режима, ободрителният ефект на редовната хигиена и усилените занимания със спорт, включени в задължителната програма, му се отразяват добре. Астрид е на същото мнение.

Той се накланя към мен и прошепва:

— Да знаеш, Марго ми каза за онези снимки.

— За майка ми?

— Да. Всичко ми обясни. За писмото от агенцията и изобщо. Жестока работа.

— Ти как го приемаш?

— Кое, че съм имал баба гей? — ухилва се той.

Не мога да се сдържа, усмихвам се и аз.

— Да ти кажа, готино е, като си помислиш. Не и за дядо, естествено.

— О, едва ли.

— Тежичък удар е по мъжкото достойнство. Представяш ли си изведнъж да ти светне, че съпругата ти предпочита жени.

От устата на един шестнайсетгодишен младеж това наблюдение ми звучи едновременно зряло и напълно уместно. Как бих реагирал аз, ако Астрид имаше връзка с жена? Нима това не е върховната обида за един мъж? Най-унизителната форма на изневяра? Най-сигурният начин да подкопаеш мъжкото самочувствие? Неволно се сещам за Серж и косматите му бедра, заснети с камерата на Астрид, и съм готов да се закълна, че това е върховната обида.

— Как са отношенията със Серж? — интересувам се аз, като внимавам Астрид да не чуе.

Арно поглъща наведнъж цял шоколадов еклер.

— Той много пътува.

— А майка ти? Как е тя?

Арно ме поглежда изпод вежди и продължава да дъвче.

— Не знам. Сам я питай. Тъкмо гледа към нас.

Посягам да си налея шампанско и Гаспар се втурва да ми помогне.

— Кога ще се виждаш пак с Анжел? — пита синът ми.

Оставям ледените мехурчета да се разпукнат върху езика ми.

— След две седмици — отвръщам аз и без малко да добавя: „Нямам търпение.“

— Тя има ли деца?

— Не. Има племенници горе-долу на твоята възраст.

— Ти ли ще ходиш в Нант?

— Да. Тя не обича да идва в Париж.

— Жалко.

— Защо?

Той се изчервява.

— Ами защото е готина.

Това ме разсмива и аз разрошвам косата му, както правех, когато беше малък.

— Вярно, готина е.

Минутите текат. Арно ми разправя за училището, за новите си приятели. Аз слушам и кимам. Приближава се Астрид с желание и тя да се включи в разговора. След малко синът ни отново се насочва към храната и двамата оставаме сами. Моята бивша съпруга ми се вижда по-щастлива. По всичко изглежда, че двамата със Серж са поставили ново начало. Радвам се да го чуя. И не ми пречи да й го кажа. Тя пита за Анжел, но не от любезност, гложди я любопитство. Много е слушала за нея от децата. Защо не я заведа някой път в Малакоф на вечеря? Разбира се, отвръщам аз, но Анжел рядко идва в Париж. Предпочита да си стои в любимия Ванде.

И ето че най-неочаквано — въпреки че ми е приятно да разговарям с моята бивша съпруга, което отдавна не се е случвало — ме обзема непреодолимо желание да надникна сега, в този момент, в медицинското досие на майка ми. Не мога повече да отлагам.

Извинявам се, че трябва да отскоча до тоалетната, отстъпвам и незабелязано грабвам плика, пъхвам го под сакото и по дългия коридор се втурвам към голямата баня. Заключвам се и нетърпеливо отварям плика. Лоранс Дардел е приложила и бележка.

Скъпи Антоан, в плика ще намериш пълното медицинско досие на майка ти. Направила съм фотокопия, както ще забележиш, но нищо не е пропуснато. Включила съм всички записки на баща ми. Наистина смятам, че по никакъв начин не може да ти бъде полезно, но уважавам твоето право, като син на Кларис Рей, да го разгледаш. Ако възникнат някакви допълнителни въпроси, обади ми се. Всичко хубаво, Л. Д.

— Надута кучка — чувам се да изричам на глас. — Никога не съм я харесвал.

Първият документ е смъртният акт. Изучавам го внимателно на запалената лампа. Майка ни наистина е починала на авеню „Анри Мартен“. Не на авеню „Клебер“. Причина за смъртта: Аневризма. Осенява ме неочаквана мисъл. „Я да се напъна — мърморя си на глас. — Дали ще мога да си спомня…“ 12 февруари 1974 г. Следобеда си дойдохме от училище с бавачката… Още с влизането научих… баща ни каза, че Кларис е починала внезапно и била откарана в болницата… Не попитах къде се е случило. Естествено, бях предположил, че е починала на авеню „Клебер“. Затова не попитах. Нито Мел.

За мен вече няма съмнение. Никой не си направи труда да ни каже истината, защото ние изобщо не попитахме. Бяхме толкова малки. Зашеметени от шока. Ясно си спомням как баща ми обясни за аневризмата, как се спуква някоя вена в мозъка, как Кларис бе умряла внезапно, почти мигновено, без болка. Но това е всичко, което чухме от него за смъртта й. И ако Гаспар не се бе изпуснал, щяхме да си останем със заблуждението, че майка ни е умряла на авеню „Клебер“.

Прелиствам нататък, но някой раздрусва топката на вратата и ме стряска.

— Момент! — извиквам припряно, сгъвам листовете и ги скривам под сакото. Пускам водата в тоалетната, после и чешмата и си измивам ръцете.

Когато отварям вратата, отвън ме чака Мелани с юмруци на кръста.

— Какви ги вършиш? — пита тя. И бързо оглежда банята.

— Просто размишлявах. За някои неща — отвръщам аз, зает да подсуша ръцете си.

— Криеш ли нещо от мен?

— Не, разбира се. Работя по един проект, в интерес и на двама ни. Още не съм подредил мозайката.

Тя влиза в банята и тихо затваря вратата. За пореден път оставам поразен от приликата й с майка ми.

— Чуй ме, Антоан. Баща ни умира.

— Казал ти е? — поглеждам я изумен. — Че има рак?

Тя кима.

— Да. Наскоро.

— Нищо не си споменала пред мен.

— Той ме помоли да не ти казвам.

Изумлението ми няма граници. Хвърлям кърпата на земята, разтърсва ме гняв.

— Това е възмутително. Аз съм негов син, за бога.

Представям си как се чувстваш. Но той не може да говори с теб. Не знае как. А и ти очевидно не умееш да разговаряш с него.

Подпирам се на стената и скръствам ръце пред гърдите си. Гневът бушува в мен. Вътрешно кипя, изчаквам да продължи.

— Не му остава много време, Антоан. Има рак на стомаха. Говорих с неговия лекар. Прогнозата не е добра.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Мелани?

Тя застава пред мивката, пуска водата, прокарва ръце под струята. Облечена е в тъмносива вълнена рокля, черен клин, черни равни обувки със златни катарами. Посребрената й коса е прибрана назад и вързана с черна кадифена панделка. Тя се навежда да вдигне кърпата, избърсва ръцете си.

— Ясно ми е защо си толкова войнствено настроен.

— Войнствено? — повтарям аз.

— Знам какви ги вършиш напоследък. Известно ми е, че си помолил Лоранс Дардел да ти даде медицинското досие на майка ни.

Сериозният й глас ми пречи да я прекъсна.

— Знам, че Гаспар ти е дал някакъв документ. Сам ми каза. Вероятно вече си научил коя е русата жена. Преди малко дочух как разпитваш Соланж.

— Почакай, Мелани — избухвам аз. Лицето ми вече пламти от угризения. Не искам тя да си мисли, че крия от нея толкова важни подробности. — Опитай се да разбереш, щях да ти кажа…

Тя вдига слабата си бяла ръка.

— Изслушай ме.

— Добре — отвръщам нервно и се усмихвам. — Целият съм в слух.

Тя не се усмихва. Привежда се към мен, зелените й очи са на сантиметри от моите.

— Каквото и да откриеш, не искам да знам.

— Моля?

— Нали ме чу? Не искам да знам.

— Но защо? Съвсем друго ми каза. Заяви, че искаш да знаеш. В деня, когато си спомни защо направи катастрофата. Тогава ме увери, че си готова да понесеш тази болка.

Мелани отваря вратата, без да ми отговори, и аз изтръпвам, че ще се измъкне, без да каже и дума повече. Тя обаче рязко се обръща и когато отново застава с лице към мен, очите й са пълни с такава дълбока тъга, че ми се приисква да я прегърна.

— Промених решението си. Не съм готова. И когато откриеш истината, каквато и да е тя, недей да говориш с баща ни. Никога не му казвай.

Задавят я сълзи и тя побягва с наведена глава. Оставам на място, неспособен да направя и крачка. Как може брат и сестра да са толкова различни? Нима е възможно Мелани да предпочита мълчанието пред истината? Как ще продължи да живее в неведение? И да не иска да узнае? Защо държи на всяка цена да защити баща ни?

Стоя напълно объркан, опрял рамо в рамката на вратата, когато по дългия коридор се появява дъщеря ми.

— Здрасти, тате — казва тя. После вижда лицето ми. — Кофти ден?

Кимвам.

— При мен също.

— Значи ставаме двама.

И за мое учудване тя ме прегръща силно. Прегръщам я и аз и я целувам по главата.

Едва по-късно, много по-късно, когато вече съм у дома, ми хрумва идея.

Бележката на майка ми до Джун е в ръцете ми, препрочитам я за милионен път. После поглеждам разпечатката от интернет за смъртта на Джун Ашби. Името на нейната съдружничка, Дона У. Роджърс. Знам какво искам да направя. Съвсем ясно ми е. Откривам телефонния номер в уебсайта на галерията. Поглеждам часовника на ръката си.

В Ню Йорк е пет часа следобед. Направи го, подтиква ме вътрешният глас. Просто го направи. Нищо не губиш. Тя може да не е там, може нищо да не помни за майка ти, може дори да не приеме обаждането ти, но ти направи това усилие.

След няколко сигнала чувам бодър мъжки глас:

— Галерия „Джун Ашби“, с какво мога да ви бъда полезен?

Поотвикнал съм да говоря на английски. От месеци не ми се е налагало. Все пак успявам да попитам за Дона Роджърс.

— Вашето име, ако обичате? — пита приятният глас.

— Антоан Рей. Обаждам се от Париж, Франция.

— Мога ли да попитам по какъв въпрос?

— Моля ви, предайте на мадам Роджърс следното: въпросът е строго личен.

Френският ми акцент е толкова силен, че направо се сгърчвам. Човекът ме моли да изчакам.

Чувам женски глас, това трябва да е Дона Роджърс. Няколко секунди езикът ми е вързан. После избълвам:

— Ало… Името ми е Антоан Рей. Обаждам се от Париж.

— Разбирам — казва тя. — Мой клиент ли сте?

— Ами… не — отвръщам тъпо. — Не съм клиент, мадам. Обаждам се по съвсем друг въпрос. Във връзка с… моята майка.

— Вашата майка? — повтаря тя с въпросителна интонация. После пита вежливо. — Простете, бихте ли повторили името си?

— Рей. Антоан Рей.

Пауза.

— Рей. А името на майка ви…

— Кларис Рей.

Отсреща тишината се проточва толкова дълго, че се уплашвам да не е прекъснала връзката.

— Ало? — питам плахо.

— Да, тук съм. Вие сте синът на Кларис.

Това не е въпрос.

— Да, аз съм неин син.

— Бихте ли изчакали, моля?

— Разбира се.

Различавам няколко приглушени думи, шумолене, скърцане. После отново гласът на мъжа:

— Момент, сър, прехвърлям ви в кабинета на Дона. Най-сетне тя се обажда.

— Антоан Рей.

— Да.

— Трябва да сте на около четирийсет.

— На четирийсет и четири.

— Разбирам.

— Познавахте ли майка ми, мадам?

— Не лично.

Озадачен съм от този отговор, но думите на английски ми идват толкова бавно, че не успявам да реагирам. Тя продължава:

— Джун ми е разказвала за нея.

— Какво по-точно? Можете ли да ми кажете?

Дълга въздишка. После тя произнася тихо, толкова тихо, че се напрягам до крайност, за да разчленя думите.

— За Джун вашата майка беше любовта на живота й.