Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (4)

Четвърта глава

— Изповръщах си червата! — пророни със слаб глас Мери и думите й се стопиха в тишината.

Беше толкова отпаднала, че нямаше сили да помръдне. Боят беше свършил, а похитителите й бяха мъртви… с изключение на главатаря им сър Холрик, човекът на Джейсън Бренан. Беше само на метри от спасителите си, свита в хралупата на един дъб, чуваше ги как я зоват и я успокояват. Понечи да се обади, но не можа, повръщаше безспир сигурно от удара по главата — великанът с миризливата брада имаше здрав юмрук. Добре, че не я уби.

С последни сили успя да изпълзи от хралупата, просна се на земята и зачака стомахът й да се успокои, а главата й да престане да пулсира. Като че ли чуваше спасителите й да се смеят наблизо. Надали бяха лоши хора, щом се смееха така. Но можеше ли да е сигурна? С нейния късмет… Ами ако налети от трън на глог? Затова се притаи, беше объркана и уплашена.

Съзнанието й бавно се проясни и тя се опита да подреди спомените си. Едрият мъж — целият в черно, млад, силен и решителен — беше спасил живота й. Беше видяла как острият му нож се заби в шията на похитителя и си беше помислила, че самата тя би сторила същото, и то с голямо удоволствие.

Мъжът беше уверен в себе си и доста ловък. Хареса й, но дали и той не беше злодей като сър Холрик? Отдавна беше разбрала, че с мъжете човек никога не може да е сигурен. Колкото до жените… тя потръпна, защото в съзнанието й веднага изплува лицето на майка й — лице на красива младолика вещица.

Жалко, че сър Холрик се беше измъкнал невредим, злодеите май винаги оставаха ненаказани.

Какъв лош късмет… Беше се изнизала от голямата зала и беше отмъкнала дрехите на коняря, спотайваше се край една пристройка, когато чу тихо дишане във врата си.

След удара, който се стовари върху главата й, не чуваше вече нищо. Като се свести, разбра, че е в плен — в обятията на огромен вонящ дръвник, чиято исполинска лапа здраво я стискаше през кръста.

Яздеха нанякъде. Като я видя да идва на себе си, сър Холрик извика на хората си да спрат. Представи й се и рече:

— Сигурно се чудиш какво става… Ще ти кажа: пътуваш към своя нов живот. И го дължиш на мен. На мен и моята съобразителност.

Той доволно се изсмя.

— По дяволите вашата съобразителност! — просъска тя, като очакваше похитителят й да я зашлеви, но той не го направи. Ясно беше, че я водеше при Джейсън Бренан. Какво по-точно имаше предвид, като каза „нов живот“? С този неин късмет, каквито и да бяха намеренията му, нямаше да са добри.

Животът беше несправедлив.

И непредсказуем.

Трима бяха мъртви, а сър Холрик беше офейкал, проклет да е. Къде ли беше сега? Беше хукнал, подгонен от непознатия й спасител Гарън, както чу да го наричат спътниците му. Холрик сигурно мислеше, че сега тя е с тях. „Глупак, глупак!“ Идваше й да го изтананика.

Застана на колене и наведе глава, изчака стомахът й да се успокои, като се стараеше да диша дълбоко. С усилие вдигна глава, постоя така, докато мине замайването, и се огледа. Лявото й ухо пулсираше, но болката беше поносима. Скоро щеше да се стъмни. Беше на петнайсетина километра от Валкорт — което нямаше значение, би отишла навсякъде, но не и там. Валкорт вече не беше неин дом, не и след като майка й се беше завърнала, не и след като беше довела Джейсън Бренан. И всемогъщият крал не можеше да й помогне. Какво щеше да направи той? Същото като майка й, да я омъжи. За кого? За някой негодник като Джейсън Бренан.

Как майка й щеше да обясни на кралските пратеници изчезването на дъщеря си? Щеше да излъже, разбира се. Мери почувства как в очите й напират сълзи. Все още беше свободна, още не я бяха омъжили насила. Беше жива и свободна, а похитителите й бяха мъртви — с изключение на един. Бог беше милостив, късметът я беше споходил най-сетне. Сега само трябваше да оцелее. Щеше да оцелее! От беззащитно момиче беше станала момче. Можеше да чете, да пише и да разсъждава логично. Непременно щеше да оцелее.

Баща й беше мъртъв. Спомни си как ръката, с която се беше вкопчил в нейната, изведнъж увисна, когато животът го напусна. Тя преглътна сълзите си. Щеше да скърби по-късно.

Никога нямаше да забрави името на младия воин — Гарън, той беше спасил живота й. Впрочем беше спасил някакво момче, но това бяха несъществени подробности.

Беше чувала за крепостта Уеъръм, кой ли не беше чувал? „Не е голяма колкото Валкорт, но има стратегическо значение“ — беше казал веднъж баща й.

Защо да не отиде там? Зад дебелите крепостни стени лесно щеше да остане незабелязана. Можеше да стане помощник-иконом. А защо не и иконом? Тя с усилие се изправи на крака, стисна зъби, за да надвие болката, и последва петимата.