Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (28)

Двайсет и осма глава

Той я погледна мрачно.

— Значи си избягала от Валкорт, за да не те омъжат за Джейсън Бренан. Разкажи ми какво точно се случи.

Мери се обърна и закрачи из стаята. Роклята й беше съвсем къса, виждаха се глезените й.

— Както знаеш, баща ми почина неочаквано. Беше напълно здрав, но изведнъж започна да повръща и да се поти обилно. После силно го разтресе, трепереше като лист, зъбите му така тракаха, че щяха да изпопадат. Така и не се оправи, мъчи се известно време и предаде Богу дух. — Споменът я стисна за гърлото. Думите сякаш излизаха от устата на чужд човек. Тя избърса с ръка сълзите, които напираха в очите й.

— Моите съболезнования, Мери.

Тя кимна и продължи:

— На другия ден майка ми довтаса заедно с Джейсън Бренан и с войниците му, появата й сякаш не изненада никого. Дойката ми Ела каза да не се безпокоя, майка ми щяла да се погрижи за всичко. Аз само трябвало да я слушам. Била умна и добра, сърцето й преливало от благост… само това повтаряше. Всичко щяло да е наред. Сега, когато баща ми бил мъртъв, старите вражди вече били забравени… — Тя въздъхна. — Нищо не казах, но дълбоко в душата си чувствах, че нещо не е наред. Баща ми никога не беше се отнасял зле с мен, дори не съжаляваше, че не съм момче. Нито пък е говорил лошо за майка ми. Само веднъж го зърнах да се кръсти, като чу някой да споменава името й.

„Кажи му… — рече си със свито сърце тя. — Хайде, кажи му истината.“

Гласът й заглъхна и тя почти зашепна:

— Бях чувала, че майка ми е вещица. Че знае неща, които другите не знаят, че се занимава с магии и пророчества. Сигурно затова баща ми я беше изгонил, страхувал се е за мен и бъдещето ми.

Вещици, магии… За Гарън това бяха непонятни неща. Май разказът на онзи странстващ монах не беше измислица…

— И ти ли си вещица?

— Надали — каза Мери.

Въпросът беше зададен на шега, но тя отвърна сериозно. Личеше обаче, че не е съвсем сигурна. Ами ако се предаваше по наследство? Хм. Що за глупости!

— Както знаеш, майка ми беше довела жених — Джейсън Бренан. Беше хубав мъж, млад и красив. Но очите му някак не ми харесаха. Имаше спотаена злина в тях, нещо скрито и неизказано. Смееше се, ала погледът му беше като на змия. Дебнеше и преценяваше. Този човек не беше за мен. Нямаше добро в него. Плашеше ме. На другата сутрин го чух да говори с майка ми. Щял да изпълни обещаното и да се върне за сватбата. Тя му нареди да не се бави, отпускала му най-много седмица. И той замина…

Гарън каза:

— Събрал е хората си и е дошъл тук, за да си прибере откраднатото. Но от кого? Брат ми е бил вече мъртъв. Нямало е какво друго да направи, освен да унищожи и плячкоса Уеъръм. — Помълча, после добави: — Как успя да се измъкнеш от Валкорт?

— Издебнах удобен момент. За съжаление сър Холрик ме видя. Залови ме, нахлузи ми мъжки дрехи и ме поведе към господаря си.

Гарън се замисли, накрая промърмори:

— Чудя се защо просто не те е предал на майка ти. Тя щеше да те държи под ключ до връщането на жениха ти.

— Така очаквах и аз, но ме качиха на кон и потеглихме. Дали наистина са ме водили при Бренан? Помня как по пътя Холрик и хората му се заливаха от смях, питаха се как ли ще се опули господарят, като му доведат някакъв въшлив скитник. Радваха се на плячката си.

Гарън закрачи напред-назад и промърмори:

— Аз ги срещнах, освободих те и ти дойде тук. Чудя се само защо Джейсън Бренан отново е изпратил сър Холрик в Уеъръм.

— Сигурно е разбрал къде е скрито съкровището. Няма друго обяснение.

— А сър Холрик се е надявал всички да са полумъртви от глад и да го посрещнат с отворени обятия.

— Мислите ли, че Джейсън е признал за провала си пред майка ми? Тя може да го очисти само с едно мърдане на пръста си! Дано е разбрала, че Уеъръм не е лесна плячка. Дали ще й мине през ума, че възнамерявате да ме представите на Негово Величество?

Гарън взе един изсушен стрък и го помириса — беше лавандула.

— Според мен нито майка ти, нито Джейсън Бренан ще допуснат, че някой би се отказал от подобен тлъст пай и би го предал на краля, вместо да го задържи за себе си. Те със сигурност мислят, че чрез теб аз ще завладея имението ви.

— А защо не? — почти извика тя, ясно и без капчица колебание.

Той взе лимонов лист и го подуши, после внимателно го върна на мястото му. Обърна се бавно и я изгледа.

— Мислиш, че ще се оженя за теб против волята ти? Че съм злодей като Джейсън Бренан? Или като майка ти?

— Не, вие нямате нищо общо с тях. Няма да престъпите волята ми. Но и няма нужда. — Тя вирна брадичка и го погледна право в очите. — Аз сама с удоволствие ще се съглася. Ще се радвам да ме приемете за съпруга.

— Ти си луда! — каза той ужасен, обърна се и излезе.

Мери взе един от съдовете с прясно приготвена отвара, разклати го и се загледа в листенцата анасон и росянка, които се повъртяха и се утаиха на дъното. Отварата беше изстинала. Време беше да я занесе на Мигинс.

Как трябваше да постъпи от тук насетне?

Решението й хрумна неочаквано.