Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (20)

Двайсета глава

Гарън извади ножа си и прокара пръст по ръба на острието. После заговори, вгледан в едва забележимата капчица кръв, която изби на върха на пръста му:

— Нападнаха ни неочаквано, бяхме неподготвени. Бяха трима, но не действаха съгласувано. Вече ви разказах как се спаси Мери.

— Извадила е късмет, нищо повече — отбеляза Бърнъл.

— Това проклето съкровище ме преследва на всяка крачка. Брат ми… среброто… Черният демон… Не ми излизат от ума.

Бърнъл остави чашата си, въздъхна и поглади с длан масата. Беше нова-новеничка. Дъхът на прясно издялано дърво го пренесе в детството. Спомни си за майка си… и кой знае защо за метлата й… Това пък откъде му дойде? Той отново отпи.

Мери се приближи до масата, на която се бяха разположили тримата мъже.

— Сър — обърна се тя към Бърнъл, — тази вечер ще спите на истинско легло.

— Браво — рече канцлерът и я измери с поразмътените си очи.

Тя красноречиво изгледа чашата и почти празната бутилка:

— Утре заран ще потърся в алманаха някоя рецепта за махмурлук.

Той помисли и кимна:

— Хубаво е, че умееш да четеш. Гарън ми спомена за алманаха. Дай да му хвърля едно око. — Наля остатъка от бирата в чашата си и я изпи до дъно. Насили се да проясни погледа си и видя девойката на няма и педя от себе си — стоеше с ръце на кръста и цялото й същество излъчваше неодобрение. Без да отмести оглед от неясния й силует, той рече: — Я виж, Гарън, предлагат ми лек за махмурлук. Колко мило. Бас държа, че момичето ни е взело за глупци, щом не разбрахме кой е удушил пленниците… Долни пропаднали пияници! Ама греши! Какво знае тя, пасторска дъщеря, зачената в миг на слабост и умопомрачение. Греши, казвам ти! Бързо я поправи!

Гарън щеше да прихне, но се овладя и хвърли едно око на Мери иззад чашата си. Бърнъл не се беше излъгал: тя ги гледаше със суров укор — роля, която изобщо не й отиваше. Вместо да я успокои, той наля масло в огъня. Вдигна високомерно вежда и махна на Мери да се отдалечи.

— Тя е просто жена, сър, не й обръщайте внимание.

Просто жена?

— Виното е замъглило разума ви, милорд! — сопна се Мери. — Справих се с нападателя си съвсем сама. Аз съм мъжко момиче. Героиня. Сам го казахте! Стегнете се и потърсете врага сред нас. Той седи тук, яде от храната ни и пие от бирата ни. И тайно ни се надсмива. Вземете се в ръце! Разобличете престъпника!

Виждаше се как й се иска да изкрещи, че се съмнява в сър Лайл: беше изписано на лицето й. Гарън отпи още една глътка и се загледа в нея. Цялото й същество негодуваше. И как не — в този съдбовен момент двамата с Бърнъл просто се наливаха! Канцлерът даже хълцаше и беше почнал да плете езика си…

Вместо да се извини, развеселеният Гарън я подразни:

— Нали си умна, нали правиш списъци? Кой купи толкова много чаши, аз ли? Нали трябва да ги ползваме? И без това даде за тях сума ти пари на оная старица в Уинторп. — Приятно му беше да се шегува с нея. — Донеси още бира, момиче! И си дръж езика зад зъбите!

Видя я как пламна от гняв — лицето й стана червено като плитките й. Каква гледка! Мери беснееше. Отвори уста, за да се разкрещи, но видя смръщеното лице на Бърнъл и се сдържа. Не беше толкова глупава. Обърна им гръб и се отдалечи. Гарън се усмихна, доволен от победата си.

Но тя рязко се извърна и изкрещя:

— Знаете ли какво? Нужникът е току-що варосан! Бял като сняг! Идете там, клякайте и мислете. Дано измислите нещо! Само гледайте да не се подхлъзнете! Защото тъй сте се наквасили… — Вирна глава като сърдито петле и тръгна да изпълни заповедта.

Да мислят в клозета? Само това оставаше. Гарън се разсмя. Какъв остър език имаше малката. Видя как хората в залата се размърдват, бутат се, спорят и се смеят, готвеха се да отиват на работа. „Дано не вали…“ — помисли си разсеяно.

Бърнъл взе парче хляб и го сдъвка, после отбеляза:

— Умът ми не го побира. Свещеническа дъщеря! Би трябвало да е кротка и смирена. А как ни наруга! Че и къде ни прати! Поне мен трябваше да уважи, аз не съм кой да е… Хората се плашат само като чуят името ми. Аз съм канцлер на Англия! — Гарън печално кимна, а Бърнъл продължи да се горещи: — Какви дръзки думи! Само луд може да си ги позволи. Нужникът, дрън-дрън! Ама, Гарън, вие май изобщо не сте ядосан… като гледам, май дори се забавлявате. Или се лъжа… от бирата погледът ми е малко поразмътен. Както и да е: това вироглаво същество трябва да се вкара в пътя. Имайте грижата!

Той да я превъзпита? Как?

Бърнъл продължи:

— Наложително е! И вие, приятелю, сте важен, макар и не колкото мен. Аз все пак съм кралски пратеник, най-близкият човек на Негово Величество. Аз казвам какво да прави и аз знам всичко — мислите му, тайните му… Не, Гарън, не! Това момиче трябва да се вкара в пътя!

Гарън кимна.

— Така е, трябва й малко дисциплина. Ще я науча на покорство… но как? — Той се взря в чашата си. Нещастник! Вместо да върши работа, пиеше, за да угоди на Бърнъл. Погледна към сър Лайл, който шушукаше със Солан. Какво ли си говореха? Остави Бърнъл да клима над чашата си и излезе. Изля няколко ведра върху главата си, за да я проясни, и тръгна да търси Мери. Тапър му каза, че видял господарката да отива към тъкачната. Господарката? Хайде де! Май тази опърничава червенокоска наистина беше вещица.

На прага на тъкачната стоеше Мигинс със скръстени ръце.

— Мери ли търсите, господарю?

Той кимна.

— А ти от къде цъфна? Стоиш тук да я пазиш ли?

Мигинс се почеса по главата, а Гарън се запита какво ли се върти в нея.

— Защо да я пазя, тя да не е вчерашна?

Думите на старицата го накараха да се замисли, истина беше, Мери си я биваше.

— Тапър ми каза, че е тук.

— Тук е, да. Мъчи се да оправи совалката на един от становете. — Мигинс скръсти ръце зад изпосталелия си гръб. — Няма да я закачате, нали, милорд?

— Мислиш, че съм сърдит на малкото ти гълъбче ли?

Старата не помръдна. Отклони погледа си, почеса се под мишницата и подръпна роклята си. Зад гърба й Гарън зърна Мери, седнала на застлания със слама под и плувнала в пот: в стаичката беше душно, а работата непосилна — тъкачният стан беше разбит, пък и не си знаеше годините.

— Малката ми Мери е или бясна, или… — Мигинс смигна на Гарън — подквасена. Но пък от къде на къде подквасена, след като вие с канцлера изсмукахте всичко. Вместо да вършите работа… Виждам аз, не съм сляпа. Всичко виждам! — Тя притисна длани до слепоочията си и се втренчи в Гарън. — Виждам пред себе си един похотлив самец. Да се маха с неговите нечестиви помисли!

Той хвана Мигинс под мишниците и я отмести, беше лека като перце. Но го хвана срам.

— Хайде, иди да хапнеш… — рече смутено — и ме остави на мира.

Влезе в тъкачната и мина покрай три жени, заети с шиене, нито една не вдигна поглед.

Мери беше застанала на лакти и колене и се мъчеше с някакъв прът, който трябваше да се закачи за нещо, Гарън тъй и не разбра кое какво беше. Предпазливо сложи ръка на рамото й.

— Ела с мен.

Тя се стресна, удари главата си в пръта и изстена. После го изгледа смръщено.

— Какво, дошли сте да ми кажете, че след два часа идва краят на света, и искате да ви донеса още бира, за да посрещнете смъртта с блажено безразличие?

Той впи очи в нея.

— Достатъчно ми наговори днес. Цял куп обиди… Ако смъртта дойде, ще я отпъдя с шпагата си. Хайде, млъквай и ела с мен.

— Толкова сте пиян, че май сте се валяли в калта. Защо сте мокър целият?

— Още няма кал. Но скоро може и да има, ако се съди по облаците. Полях се с няколко ведра вода… за ободряване.

— Правилно. Ще ви трябва бистър ум, за да ме наддумате. — Малката вещица му се усмихна подигравателно.

— Кажи на Мигинс да прати Борън. Той да оправи стана. Не е работа за теб.

— И за него не е. Не можел, питах го. — Тя внимателно се изправи, отупа дланите си, сложи ръце на кръста си и го изгледа присмехулно. — Наистина ли сте обиден, милорд?

— Аз не, но канцлерът — със сигурност. Мисли, че е време да се заема с възпитанието ти.

— Възпитание? По дяволите. Никого не съм искала да обидя. — Тя се смръщи. — Е, можех да подбера и по-меки думи. Трябва ли да му се извиня? Надали утре ще помни нещо.

— Канцлерът е прав, както винаги. Трябва спешно да се заема с твоето превъзпитание.

Той кимна на останалите жени, които шиеха, тъчаха и… слушаха. Улови Мери за ръка и каза:

— Хайде, тръгваме.