Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (17)

Седемнайсета глава

Робърт Бърнъл дояде последния залък черен хляб, потупа се по корема и произнесе високомерно:

— Кралят мисли, че ще сте му полезен, Гарън. Защото сте непокварен.

Непокварен? Комплиментът не му хареса. Полезен — както Мери беше полезна за Уеъръм?

— Според краля имате талант да предусещате опасността. Казах му, че надали съществува такова качество. — Гарън само кимна. Бърнъл продължи: — Ще пратя двама от хората ми до Фърли и Радсток. Трябва да разберем дали крепостите са пострадали и какви са настроенията там, преди да ги посетите на връщане от Уинторп. Ако сър Уилс и сър Грегъри имат поне капка ум, би трябвало с радост да ви признаят за суверен… Докато ви няма, аз ще имам грижата за Уеъръм. Кралят заръча да сме нащрек. Той впрочем знае, че сте умен и съобразителен.

Умен и съобразителен беше по-сполучлив комплимент.

— Ама колко е неудобно тук… Измъчих се тази нощ — изпъшка Бърнъл.

Гарън се разсмя, като го видя усърдно да разтрива задните си части. Въпреки завивките и сламениците каменният под не се беше отразил добре на канцлера.

— Ще направя всичко възможно, за да заварите следващия път Уеъръм по-уютен.

— Дано, дано… Но няма да е лесно. Както се казва, и молитвата не е лесна работа. Една дълга молитва например често е отегчителна.

— Елате с мен, сър. — Влязоха във вътрешния двор и Гарън добави: — Вижте, сър, как прилежно се трудят всички. Ето, един дупчи с бургия, друг размахва вила, трети дяла дъски за пейки и маси.

— Да, така е — съгласи се Бърнъл. — Че и секат дърва от гората Глен под надзора на онзи старец Айнър. Имал златни ръце, така разправят хората.

— Да, Айнър е в стихията си. Кара се, разпорежда се! Само дето му трябват хора, не е малко работата…

Гарън почна да пресмята, но мислите му бяха безцеремонно прекъснати от врещене на коза: Ерик дърпаше един стар ботуш от крака на Айво. Братчето на Айво, Еръл, се тъпчеше с хляб, сякаш за последно. Майка им им каза нещо, после чевръсто прекоси вътрешния двор и влезе в работилниците. Носеше топове вълнен плат, но беше бодра и изправена. „Всичко се нарежда“ — помисли си Гарън с удовлетворение. Но колко още ги чакаше… Според Борън два от становете били напълно съсипани, не им стигаше другото, сега трябваше да майсторят и станове.

Видя Мери да подскача по каменната стълба, да говори с Мигинс и после с всяка жена, която срещна по пътя си. Всички й кимаха и се усмихваха. Беше господарка и хората я приемаха като такава. Колко лесно беше превзела крепостта! Гарън се запита какво ли щеше да е, ако я нямаше и трябваше да разчита само на Мигинс? Кой знае. Можеше и да се оправи, нали уж беше умен и съобразителен?

Забеляза, че и Бърнъл гледа Мери.

— Ето списъка ми, милорд — извика тя, размахвайки малък свитък. — Питах всички жени какво е необходимо, проверих и какво ни е пратила кралицата. Чух, че в Уинторп имало голям пазар, но няма ли да е по-добре да купим повечето неща от вашите градове? А и нали искате да вземете от там хора…

Гарън вдигна ръка, за да я прекъсне. Мери гордо му връчи парчето пергамент, с което й беше услужил снощи. Той го разгъна и онемя: беше съвършено. Нито капка мастило, нито една грешка, прекрасният почерк беше като застинала музика. В сравнение с тази прелест той пишеше като дивак, направо се изчерви, като си представи собствените си драсканици. Прегледа списъка, после извади своя, беше съвсем различен. Но и двата започваха със „сапун“. Разсмя се от сърце.

— Най-маловажното сме го писали най-отпред. — Той я подуши. — О, миришеш на моя сапун. Свърши ли го, или остана малко?

— Няма и помен вече. Преди мен се изкъпа Мигинс, едва я склоних. Майка й се къпела веднъж годишно и после цяла седмица се възстановявала.

— Значи теб лейди Ан те е посветила в тайните на къпането.

Тя се усмихна дръзко. Закачката й хареса. Най-сетне! Толкова тъга се беше натрупала в душата й след смъртта на баща й.

— Тя ме научи, да.

— Виждам, че си изредила и цял куп билки, за които дори не съм чувал.

— В крепостта няма лечител. Кралицата ни е пратила това-онова — малко розмарин, сушени къпини, лайка и маточина, но освен тях ще ми трябва и…

— За какво служи маточината?

Бърнъл се прокашля:

— Маточината се използва при стомашни болки, при настинка и като противоотрова.

Начетеността на Бърнъл не изненада Гарън — този човек май знаеше всичко.

— Значи трябва да търсим и лечител — въздъхна.

— Засега не. Понаучих това-онова от нашия билкар, беше несговорчив човек и не издаваше тайните си, но остаря и трябваше да предаде занаята си на някого, така че успях да изкопча едно — друго. Всъщност научих доста и съм го пробвала на практика.

Мери си спомни агонизиращия си баща: беше пребледнял и изтощен от стомашните болки, непрекъснато повръщаше. Тялото му се топеше, а душата му го напускаше. Какво ли не опита, за да го спаси, напразно. Дори писа за помощ на майка си, вещицата, но тя тъй и не отвърна на писмото й.

— На лейди Ан ли е мантията, която носиш?

Тя кимна и попридърпа наметалото, което, както и роклите, й беше късо, тежките ръкави й пречеха, но мантията беше красива и това беше най-важното.

 

 

Час по-късно десетина мъже и една жена вече яздеха по пътя за Уинторп, изпратени от погледа на Бърнъл, който се беше покатерил на бойниците. Мери яздеше отдясно на Гарън, сър Лайл Клайв — от другата му страна. Гарън искаше да опознае Лайл, но Мери го интересуваше много повече. Поне засега произходът й не го вълнуваше.

Нямаше кой знае какъв опит с жените, в двора на крал Едуард беше отвръщал на похотливите погледи от куртизанките и беше палувал с няколко, всички жадуваха за ласките му. Помнеше първото момиче в живота си, казваше се Констанс. Той беше на дванайсет, а Констанс — на петнайсет, омъжена беше за шишкав търговец на платове, двайсет и пет години по-възрастен от нея. Тя почина година по-късно при раждане, търговецът се ожени повторно след три месеца. Смехът на Констанс още звънеше в ушите на Гарън, тя беше жената, която сладко и нежно го беше посветила в тайните на плътската любов.

Той погледна изпод око Мери: тя яздеше с вдигнато към слънцето лице, очите й бяха притворени. Беше ли целувала мъж? Надали. Гласът и очите й бяха по-скоро детски, когато снощи при бойниците му каза, че е красив.

Мери беше избрала един от конете на похитителите й. Гарън не беше сигурен дали едрият и своенравен жребец ще й се подчини, но тя се справяше.

Гарън беше без доспехи. Носеше тъмносива туника и панталон, на кръста му беше препасан меч. В десния ръкав на туниката беше скрил кама в ножница, пристегната над лакътя му.

Чувстваше се добре. Не носеше шапка и хладният утринен ветрец рошеше буйната му коса. Тапър се беше оказал прав — бурята, бушувала цяла нощ, беше утихнала и денят беше прекрасен. Той чу как някой се засмя и погледна Мери:

— Не знам как се казва конят ти, измисли му име, ако искаш.

Тя много добре помнеше този кон. Нали тъкмо него яздеше онзи вонлив нещастник, който дишаше във врата й и я стискаше с лапата си. Слава богу, беше вече мъртъв, благодарение на Гарън. Тя си спомни името на негодника — Болън.

Вдигна глава и шапката й падна. Красивата й огнена коса както обикновено беше сплетена и увита около главата й, плитките бяха усукани със синя панделка. Гарън се сети, че в кралския двор плитки носеха омъжените жени, а девойките бяха със спуснати коси, прихванати с панделки. Той се смръщи. Какви неща го вълнуваха!

Мери промърмори:

— Ще го кръстя Сатана в чест на предишния му собственик.

Гарън се ококори, трябваше му време, за да съобрази, че тя говори за коня на разбойниците.

Чу се силно цвилене, той рязко се извърна и видя как конят ухапа животното до него. Хора и коне в миг се смесиха, бъркотията от прах, конски тропот и солени ругатни стихна едва след намесата на свиреп мъж с набраздено от белези лице.

— Сър Лайл, вашият човек се справи отлично. Разбира от коне — рече Гарън.

— Гарн го бива. Затова го държа. Знае как да опитоми един кон, да го дресира и да го приучи на работа. Чух, че и вашият Хобс разбирал.

— Да, така е.

Конярят на Уеъръм беше убит и засега Хобс беше поел работата му. Но трябваше човек, който истински да разбира от коне. Гарън беше забравил да включи това в списъка си. Видя Мери да зяпа дърветата наоколо, позата й беше безгрижна и предизвикателна.

Усети как го спохождат нечестиви мисли, докато разглежда косата й. Една от панделките се беше развила и се люлееше над ухото й. „Коса като коса — рече си той, — какво толкова? Може би кичурът, вплетен в панделката?“

— Нямаш лунички — отбеляза.

Мери тъй силно подскочи на седлото, че трябваше той да протегне ръка и да я успокои.

— Лунички! Никога не съм имала лунички! Нито аз, нито майка ми! Впрочем, не знам… баща ми така казваше.

Лъжа след лъжа, но Гарън трябваше да се примири. Обърна се към нея и ни в клин, ни в ръкав подхвърли:

— Ще те оставя на мира, както ти обещах, стига да си вършиш работата.