Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (10)

10.

Никога в живота си Лора не беше изпадала в депресия. Някои момичета в „Горски поляни“ много плачеха за родителите си, които бяха починали или ги бяха дали за осиновяване. Лора им съчувстваше, но не беше от тях. Знаеше, че и цяло море от сълзи няма да върне майка й, умряла при раждането й, нито пък ще й помогне да открие привлекателния американски войник, който може и да й беше баща, но може и да не беше, и изобщо си нямаше представа за съществуването й и вероятно отдавна си имаше свое семейство.

Нещастните момичета често питаха Лора какво я крепи. Тя винаги им отговаряше: четенето. Правилно или не, книгите научиха Лора да вярва, че почти всяка ситуация, колкото и да изглежда безнадеждна, може да има щастлив край, стига да се бориш и да не губиш вяра. Докато беше в „Горски поляни“ вярваше, че някъде я чака по-добър живот. Ако съм героиня в някой роман, казваше си Лора, някой ден изневиделица ще се появи човек, когото го е грижа за мен, ще ме намери в дома и ще ме прибере.

И ето че се появи Калвин Редфърн.

Но случилото се с Тарик беше голям удар за нея. Наистина ли умее да преценява хората, както си мислеше?

Събота сутринта Лора беше толкова потисната, че с усилие се измъкна от леглото. Каква полза да живееш край океана и да имаш почти пълна свобода, когато няма с кого да споделиш всичко това? Вуйчо й беше мил човек, но беше потаен и тя рядко го виждаше. Госпожа Уеб имаше разстройство на личността, а пък госпожа Крабтрий беше… ами, госпожа Крабтрий. Като се изключат Кевин и противните му приятели, хлапетата в класа бяха доста свестни, но повечето си имаха приятели и не им трябваха повече. Освен това, ако наистина е толкова досадна, колкото смята Тарик, едва ли може да очаква да я приемат в някоя компания.

Всеки път, когато си спомнеше думите на господин Мухтар, сякаш нож се забиваше в сърцето й. „Тарик те намира за много досадна. Казва, че ден след ден трябва да те слуша как не спираш да дърдориш за миналото си и за училището си и вече му е дошло до гуша. Опитал се е да се държи възпитано — синът ми е много възпитано момче — но всичко си има граници.“

Чувстваше се унизена и тъжна, че си е въобразила несъществуващо приятелство. Беше вярвала, че означава толкова много за Тарик, колкото и той за нея. Помръкналото му лице направо светваше, когато тя влизаше в магазина. Ако самият Тарик не беше потвърдил думите на господин Мухтар, тя никога нямаше да му повярва. Но той ги потвърди. Стоеше там с лъскавите си нови дрехи и я гледаше сякаш е крадла, която са хванали, докато се опитва да отмъкне нещо от магазина.

Лора се сети за царственото хъски с невероятните сини очи. Ако си има куче като Скай, всичко това щеше да е без значение. Ако си има куче като Скай, то щеше да й е приятел. Животните са верни приятели. Те никога не смятат хората за досадни, или поне не го казват.

Лора наплиска зачервените си очи със студена вода и навлече блузата и маратонките. Ако има късмет, вуйчо й ще е отишъл на работа, както обикновено в събота и неделя.

За петте седмици, които Лора прекара в Сейнт Айвс, никога не го бе видяла да си взима почивен ден. Нямаше го през по-голямата част от дните, а и през много вечери. Понякога тя се чувстваше самотна и й се искаше той да стои повече у дома, но днес беше различно. Днес изпитваше желание да се завре под юргана и да яде кокосов фъдж.

Беше по средата на стълбите, когато Калвин Редфърн се показа от кухнята. Държеше в ръка каишката на хрътката, а Лоти скимтеше развълнувано. Той вдигна очи и видя Лора. За част от секундата се поколеба, когато забеляза подпухналото й от сълзи лице, после каза, сякаш го беше планирал от самото начало:

— Лора, чудесно, че вече си станала. Колкото и невероятно да звучи, имам почивен ден. Мислех да прекараме известно време заедно.

* * *

Двамата поеха по забранената крайбрежна пътека.

— Забранена е само ако аз не съм с теб — каза Калвин Редфърн — и сега ще видиш защо.

Беше средата на март и по склона между плажа Портмиър и скалите се люшкаха нарциси. Лора изобщо не искаше да ходи на разходка и се опита да се измъкне, че имала много домашни, но вуйчо й беше непреклонен.

— Похвално е, че си толкова прилежна в училище — отбеляза сухо той, — но това прави разходката още по-наложителна. Морският въздух ще те ободри и ще си по-концентрирана. Като се върнем, аз лично ще ти помогна с домашните.

Лора не можа да измисли друго оправдание, затова се повлече с нещастен вид след вуйчо си, който крачеше по крайбрежната пътека, виеща се като панделка сред пирена и прещипа. Слънцето проблясваше измежду облаците, а соленият вятър гъделичкаше лицето й. Отначало Лора само се мръщеше и заравяше нос в шала. Всичко я дразнеше — неочаквано доброто настроение на вуйчо й, лаят на Лоти, която търчеше напред-назад, крясъците на чайките, които си търсеха храна.

Чудеше се как ли би реагирал Калвин Редфърн, ако го попита дали може да си вземе свое куче. Съмняваше се, че ще й позволи. Щеше да й каже, че Лоти им стига. Нямаше да разбере, че тя има нужда от свое куче, което да й е приятел, и че Лоти е приятел само на него. Не, трябва да се примири. От тук нататък я чака самотен живот. Пак се сети за думите на Тарик и я заля нова вълна от униние.

Но се оказа невъзможно да остане дълго в лошо настроение. Само минути след като излязоха от Сейнт Айвс, сякаш прекосиха границата с някаква дива, сурова земя. Градът и къщите се стопиха в далечината и двамата останаха сами на скалите, а далеч под краката им океанът се блъскаше в черните крайбрежни канари и изхвърляше нагоре ветрила от пръски и пяна. Беше страховита гледка. По едно време Лора се спъна и усети как врящият океан я тегли към себе си. В този момент топлата ръка на Калвин Редфърн я дръпне от ръба.

— Е, видя ли сега защо не ти давам да идваш тук сама?

Лора кимна. След това вече внимаваше къде стъпва. Беше като хипнотизирана от красотата, която се разкри пред очите й. Тежестта в гърдите й и прорязващата болка, която изпитваше при мисълта за Тарик, започнаха да се уталожват. Вместо това се замисли за среднощните разходки на вуйчо си. Какво ли прави на тези усамотени скали посред нощ? Докъдето й стигаше погледът, се простираха само пустошта и океанът.

Лора нехайно подхвърли:

— Май доста добре познаваш тази пътека. Често ли идваш тук?

Калвин Редфърн се наведе, вдигна от земята пръчка за Лоти и я метна с всички сили.

— Да, идвам понякога, но това не означава, че и ти можеш. Аз съм доста по-голям и по-силен от теб, а и добре познавам опасностите по пътеката.

— Ако е толкова опасно, защо идваш тук?

По лицето му мина странна сянка и той извърна поглед.

— Защото съм запленен от историята на това място. — Той я хвана за ръка и тя почувства стоманената сила на хватката му. — Ела да ти покажа нещо.

Отклониха се от пътеката и се доближиха до ръба на скалата, но не чак толкова, че да застанат на надвисналата й част, която, предупреди вуйчо й, може да поддаде всеки момент и да се срути в морето. Лора се взря във водата, която се пенеше далеч под краката им, сякаш се опитваше отново да я хипнотизира и да я повлече в бездната.

Калвин Редфърн стисна още по-здраво ръката й.

— Това е Заливчето на мъртвеца. — Той посочи в основата на черната скала срещу тях. — Виждаш ли онези три скали, които приличат на зъби на акула? Вдясно от тях, под водата, има тунел. В стари времена, когато по тези места гъмжало от контрабандисти, те идвали с малка лодка на скалистия бряг, който се оголвал при отлив, разтоварвали златото или какъвто там бил товарът им и го пренасяли през тунела. Говори се, че е дълъг към осемстотин метра. Излиза край една стара мина. Там ги чакали хора на коне, за да поемат крадената плячка. Полицаите нямали никакъв шанс.

Лора коленичи на тревата. По-близо до земята се чувстваше по-сигурна. Но дори и сега вуйчо й бдеше край нея, готов да я хване.

— Защо му казват Заливчето на мъртвеца?

— Защото ако приливът ги сварел в тунела, контрабандистите били загубени. В онези дни плавателните съдове нямали електронни уреди като сега. Само много опитен моряк можел да предскаже прилива толкова точно, че да определи часа, в който тунелът ще е проходим за времето, което им било нужно да го преминат.

Лора се взря в облените в пяна скали и потръпна. Не можеше да си представи по-ужасна съдба от това да се удавиш в ледената вода в непрогледна подземна пещера.

— Сега тунелът използва ли се?

— Не, вече е непроходим. Не е бил прокопан от хора, а е естествена цепнатина между скалите, която, предполагам, контрабандистите са открили. Но оттогава са настъпили големи изменения в нивото на световния океан. В ония времена тунелът се показвал на повърхността при отлив няколко пъти месечно. Сега е почти винаги под водата. Доколкото знам, полицията е запечатала другия му край преди петдесет години.

Той й подаде ръка.

— Хайде, цялата си настръхнала. Да отидем в кафенето на плажа Портмиър и да се стоплим с кафе и кифлички със сметана.