Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (13)

Пощенският залив

Заливът Тагъс се оказа необикновено уютна Стоянка, дори бих казал — идеална, с единствен недостатък, че там нямаше как да ремонтирам корпуса на яхтата. Наложителна необходимост от такъв ремонт нямаше, но тъй като възнамерявах да плавам направо до Сидней, исках, преди да тръгна, да я почистя и постегна.

На запад от мен лежаха още седем хиляди мили океанска площ. Разполагах с малко повече от два месеца, преди да настъпи сезонът на бурите. За да премина благополучно тези води, не трябваше да се задържам никъде. Затова реших да спестя време, като почистя корпуса на яхтата тук, където имаше достатъчно висок прилив и надеждно пристанище. Оттук можех, както се казва, „да изпратя“ и писмото до Мери посредством старинната пощенска система. Реших на следващия ден да обиколя Флореана и да потърся подходящо място. Преди това обаче трябваше основно да огледам подвижния и неподвижния такелаж.

Привързах люлката към гротфала и се издигнах в нея горе. До здрач боядисах тридесет и пет футовата мачта и здраво затегнах болтовете. Освен това замених всички фалове, поставих нова ванта и боядисах гика. После снех ремъка и се опитах да го закрепя по-здраво, но това не ми се удаде. Откак акулата го изпокъса, той вече не можа да се поправи, както трябва, но все пак беше използваем.

Надвечер всичко беше в пълен порядък, ако не се считат дъното и някои дреболии, с които можех да се справя и по-късно в открито море в „свободните от вахта“ часове. Моят малък храбър тендер обтягаше котвената верига, сякаш копнееше час по-скоро да тръгнем срещу бурите.

Така предвидливо разпределих времето си през деня, че успях и да наловя риба за котетата и Глупчо. Този шмекер така се излени, че не желаеше вече сам да се осигурява прехраната. Но докато яхтата стоеше на котва, той често извършваше полети между скалите, като оставяше палубата на разположение на Захвърлен и Останка.

Котетата, сити и доволни, дремеха свити на кълбо в гънките на грота. От време на време те се разбуждаха и като се олюляваха сънливо, отиваха при своето „цукало“ — сандъче с пясък, което поставих за тях на кърмата. След това уж случайно се озоваваха край рибата и с вид, който казваше: „Е, добре, да похапнем, щом няма какво друго да се прави“ — и лениво изгризваха някое друго парче.

След това котетата потърсваха най-удобното местенце за сън, изтягаха се на топлата палуба, търкаляха се в сянката на бордовете, спускаха се долу на прохлада в носовата част на трюма. Толкова се бяха разглезили напоследък, че не знам какво биха правили, ако някога се върнеха към цивилизования живот и трябваше да се задоволяват с останките от трапезата.

Въпреки че не бях на туристическа обиколка, безподобната красота на залива Тагъс ме завладя. Не зная защо той не се е прославил като един от най-живописните кътове на света. Ширината му бе колкото сто корпусни дължини на моята яхта, от всички страни го обграждаха стръмни скали. По високите места си бяха свили гнезда чудновати птици и техният несмълчаем хор огласяше околността. Заливът представлява от себе си кратер на угаснал вулкан, чиято предна стена е размита от морето.

Заливът Тагъс е пустинен и тайнствен. В неговите прозрачни води плават акули, тюлени, скатове, морски лъвове, електрически скатове, риби-ветроходци, змиорки и пингвини. Да, пингвини. Видях два от тях със собствените си очи, а по-късно един рибар потвърди, че там действително се срещат пингвини. Те бяха по-малки от онези, които съм виждал в Кейптаун и на Фолкландските острови. Пингвините плаваха около яхтата и от време на време се стрелваха с изпънати шии подир някоя риба. На няколко пъти те изскачаха над водата, но бяха твърде много заети, за да забележат гостенина в залива.

Друга привлекателност на Тагъс е, че напуканите му скали са покрити с множество различни имена. На места те са цели дузини и свидетелствуват, че жаждата за приключения у хората погрешно се смята от някои за угаснала вече. Очевидно станало е традиция екипажите на корабите, които посещават архипелага, да оставят автографи на по-интересните места в залива.

Бях обещал на своите познати в Панама, че ще напиша името на яхтата с големи бели букви върху някоя висока скала, та почнах да търся подходящо място.

В другия край на залива забелязах скална площадка, по която можех да се изкача горе. Спуснах във водата надувната лодка и загребах с леките металически весла. Когато приближих брега, един млад морски лъв скочи непохватно от насрещната скала във водата и като подаде глава над повърхността, взе да ме разглежда с такъв вид, с какъвто обикновено хората гледат чужденец. Той никак не изглеждаше изплашен и даже се върна на предишното си място, след като подминах с кофа и четка в ръка и се заизкачвах по напуканите вулканични скали.

Скоро се добрах до площадката. Няколко фута по-нагоре започваше неравният безплоден терен на острова. Вдясно от мен се издигаше стръмен кратер на вулкан, очевидно угаснал.

Извърнах глава и през скалния процеп зърнах своята малка яхта, която мирно се полюшваше върху водата. Като орехова черупка в леген тя ясно се обрисуваше на фона на безметежната синевина на морето и на пъстрите неравни скалисти стени.

Изведнъж някакъв шум близо до краката ми ме сепна. Един странно нащърбен камък се изтърколи отгоре, като продължаваше да се движи по особено тайнствен начин. После замря на място. Голямо черно око равнодушно погледна към мене, грапав език се подаде от уродливата уста. Внезапно с котешка пъргавина се извърна и се изплю срещу мен. Черният му език отново се подаде. На вид животното приличаше на гущер, дори повече на дракон. Имаше дължина най-малко пет фута, от гърба му стърчаха остри шипове, цялото му туловище беше отвратително набръчкано, за лапи му служеха прилични на пръсти израстъци, дългата му опашка безжизнено висеше. Застинало на място, чудовището не свеждаше очи от мене.

През целия си живот не бях виждал подобно нещо. Спомнях си само онова, което бях чул в Панама. Някой ми бе казал, че на Галапагоските острови съществуват „праисторически животински видове“.

Някога тук е идвал Дарвин и е нарекъл местните животни „необикновени“. И той е имал пълно право. Ето сега пред очите ми стоеше едно такова необикновено същество. Не бих се учудил, ако то сега започнеше да изригва огън. В такъв случай само бих се спънал по-непохватно. Защото от смущение и изненада стъпих на криво и се прострях с целия си ръст върху кофата с боята.

Обхванат от внезапен ужас, аз се спуснах надолу с все сили, като често се подхлъзвах и падах върху острите вулканични скали. Когато стигнах до издатината край брега, едва не настъпих познатия ми вече морски лъв, който, изплашен повече от мен, мигновено се хвърли във водата. С бясно гребане достигнах „Езичник“ и се прехвърлих на борда. Заливът изведнъж изгуби за мен своето очарование. Скалите ме гледаха със затаена угроза. Страшно е да се намериш на такова място сам. Моята тревога сякаш се предаде и на котетата. Те се свиха на кълбо и нервно замърдаха мустаците си.

Слънцето се скри зад Нарбъроу, върху залива легна сянка. Тишината бе така угнетителна, че аз не издържах: „По дяволите този залив!“ — казах аз на котетата.

И изведнъж то се появи… Мярна се под кила на яхтата като зловеща призрачна сянка. Беше или същият гущер, или някакво друго подобно на него същество. То плуваше, плътно притиснало лапите си към туловището, удряше по водата с дългата си опашка и се плъзгаше леко като змия. Това бе вече прекалено много за мен.

Вдигнах бързо платната, прибрах тежката котвена верига на купчина върху палубата, като хвърлих отгоре й грубо стъкмената дървена котва. В сгъстилия се мрак преминах от тихите води на зловещия залив в белите гребени на откритото море. Извърнах яхтата встрани от гигантския вулкан Нарбъроу и я поведох на юг.

Вечерята ми тази нощ, както обикновено консерви, се състоеше от кутия дребно нарязани моркови. Изгълтах лакомо цялото съдържание на кутията. Хранех се при румпела, който въртях с краката си. „Езичник“ бързо се носеше на юг. След три часа реших, че вече съм подминал остров Нарбъроу, легнах на ляв галс и остро под вятъра заплавах на югозапад, за да заобиколя западния край на остров Албемарл.

Този голям остров, напомнящ със своите очертания амеба, се намира на 91-ия градус западна дължина. Разчитах да го подмина през нощта, за да мога после, като закрепя румпела и подредя платната, да поспя, докато яхтата преодолее доста голямото разстояние до Флореана.

Един час след изгрев-слънце все още бях край Албемарл. Флореана, която ми изглеждаше близко, но всъщност бе доста далеч, издигаше сивата си гърбица на четиридесет мили от мен, откъм страната на десния борд. Надвечер се надявах да хвърля котва в Пощенския залив. Трябваше да преодолявам насрещното течение и въпреки благоприятния вятър налагаше се цял ден да бодърствувам при румпела. Вдигнах всички платна и продължих „ветроходната си разходка“ по южните части на Галапагоския архипелаг.

Късно следобед, когато вече започна да се спуска лек здрач, заобиколих острова от север и влязох в Пощенския залив.

Това тихо пристанище с форма на полумесец има около миля дължина и примерно толкова ширина. Вляво от яхтата се виждаше многобройна група островчета. Пред мен се простираше пясъчен плаж, а недалеч от него се издигаше грозна полуразрушена колиба. Редом бе привързана към кол знаменитата бяла бъчвичка. Зад плажа растяха в пъстра плетеница бодливи голи храсти и се виждаха следи от стара пътека, но за мен те не представляваха никакъв интерес.

Хвърлих котва близо до брега и незабавно се отправих на острова. Преди всичко побързах към пропуканата живописна бъчвичка и пуснах в нея обемистото си писмо до Мери. Към писмото с тънка гумена лентичка бях привързал петдоларова банкнота. Това бе чувствителен удар по моя бюджет, но аз исках Мери на всяка цена да получи писмото и ако петте долара можеха да осигурят това — в което съвсем не бях уверен, — не трябваше да съжалявам за тях. Постоях малко до тази традиционна островна забележителност, размисляйки по това, ще стигне ли някога писмото ми до Мери. Нощта настъпваше. „Езичник“ изглеждаше като тъмно петно сред водата. Брегът не ми се понрави повече от този на Тагъс.

Докато гребях обратно към „Езичник“, вече не обръщах внимание нито на мрачния вид на околността, нито на увеличилия се студ. Мисълта ми летеше натам, отвъд океана. Не можех да забравя и за писмото, пуснато в бъчвичката. Настроението ми бе много тъжно. Бях обзет от жажда по-скоро да се добера до Австралия, но колко много търпение бе нужно още за това. Очакваха ме още толкова много изненади.

Легнах си рано, като успокоих дневните си тревоги с надеждата, че след едно денонощие вече ще мога бързо да плавам на запад, подгонен от пасатите.

На следващия ден към обед завърших ремонтните работи по корпуса на яхтата. Тя лежеше наклонена в плитчините до брега, леко подпряна на една бъчонка за вода. Стройният й корпус бе очистен от раковините и намазан с последния ми запас крем за обувки. Слабият прилив започна да лиже обшивката. Когато килът с мъка се надигна над твърдото дъно, аз се заех с моята саморъчно изработена котва, като молех бога тя да издържи. След няколко минути яхтата вече заплава по водата и като я отведох по-далеч от брега, я закотвих. После прибрах всички въжета и започнах да готвя „Езичник“ за път. Хвърлих прощален поглед към мрачния залив и решително се залових за фаловете и шкотовете, котвената верига и румпела.