Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (7)

Приключение

Деветстотин мили океанска площ отделя Бисерните острови от архипелага Галапагос. В Панама ми бяха казали, че с ветроходен съд това разстояние може да се вземе за срок от седем дни до цяла вечност. Такава бе почти цялата информация, с която разполагах.

Даже хора, които бяха плавали из тези неспокойни места, не можеха да ми кажат повече нито една свястна дума. Когато говореха за тях, поглеждаха към океана и се мръщеха. „Към Галапагос се отправяйте откъм изток! — казваха те. — Не се и опитвайте откъм запад, невъзможно е после да преодолеете пасатите и течението.“

Възприех следния план: да плавам на юг, докато достигна широтата на Галапагос, а после да обърна на запад. Някой ми бе казал, че стигна ли веднъж до този архипелаг, следващият преход до Австралия ще бъде просто разходка. Пасатите ще ми помагат. Затова, когато неприятностите се трупаха по пътя ми, мечтата за спасителните пасати ме караше да се боря с удвоена енергия.

Да се определят атмосферните условия в пространството между Панама и югоизточните пасати с простата дума „лоши“ или „ужасни“ е слабо казано. Бурите тук са много по-често явление откъдето и да е другаде. Въобще времето е крайно променливо. Пътешественикът не само се сблъсква с всички неприятности поотделно, но и с най-всевъзможните им комбинации.

При Бисерните острови се срещах и с бури, и с шквалове и на времето ги считах за доста силни. Но когато излязох от Панамския залив и продължих по-нататък, Пандора^[1] отвори широко своя съд и аз буквално се озовах в ада.

Всъщност истинска буря нямаше. Но бих предпочел океанът да ме поблъска в течение на седмица, след това да ме остави спокойно да поплавам ден-два, отколкото да се подхвърлям на такива резки промени на времето.

Почти всяка нощ вземах два реда рифове на грота и лягах на дрейф. Друг път настъпваше пълно затишие или ветрецът, който едва подухваше, не бе в състояние да придвижи яхтата срещу течението. В промеждутъците на тези смайващи крайности неочаквано налитаха отгоре ми тропически шквалове. Единственият признак, по който можеше да се отгатне тяхното появяване, бе фученето на вятъра и трясъкът на скъсаното платно.

Тези води несъмнено са най-острата кост за гърлото на всеки моряк. Три враждебни океански течения се срещат тук и воюват помежду си под кила. Откъм север, от бреговете на Япония и остров Уналашка, се спуска студеното Мексиканско течение. От запад бурно и стремително идва Екваториалното противотечение и носи със себе си тропически живот и зной. А долу, покрай бреговете на Южна Америка, откъм Антарктика, приижда студеното Хумболдово течение. При стълкновението на тези три различни течения се случва това, което би произлязло, ако за един и същ мъж брюнетка, червенокоса и блондинка започнат да си скубят една друга косите.

Финал на цялата тази бъркотия поставяше непостоянният, ту тих, ту в следната минута поривист и зъл югозападен вятър. Защото моят път лежеше в югозападна посока — точно срещу този вятър. Налагаше се да лавирам — отначало към юг, после на запад — в непрекъсната борба с течението, което се опитваше, и то често с успех, да ме изтласка обратно към Панама. Имаше и дни, когато цели часове престоявах в терзаещи нервите мъртви затишия. После бурният вятър ме бодваше отстрани, като ме караше почти цяла нощ да се люшкам нагоре и надолу. А на утрото отново се озовавах сред мъртво затишие под потоци от дъжд и бучащи облаци или пък налиташе електрическа буря, която озаряваше небето със зловещите блясъци на мълниите.

Още в първия ден на плаването ми излезе южен вятър, силата на който непрекъснато растеше. Взех един риф и тъкмо се колебаех дали да спусна някое платно, вятърът внезапно спадна съвсем. Огромни гладки вълни връхлитаха срещу мен, пробучаваха и изчезваха зад кърмата. След двадесет минути един чудовищно голям облак догони яхтата, като непрекъснато гърмолеше. По правилата следваше да обера всички платна и да се спусна долу. Но аз отчаяно се стремях да се придвижа поне малко на югозапад. Целия ден се бях въртял на едно и също място в борба с насрещния вятър. И сега вятърът откъм кърмата бе за мен истинско щастие. Нахлупих по-добре шапката си и се притиснах о палубата. Шквалът налетя с рев и доста грубо ме удари с ритник отзад. В следния миг яхтата вече летеше напред със скорост седем възела! Точно това и желаех.

Представяте си сигурно картината! „Езичник“ излиташе на гребена на една вълна и оттам се врязваше в средата на друга, сред канонадата на пръските, които излитаха и мокреха дори върха на мачтата. Водните потоци обливаха палубата и се изтичаха зад кърмата. По трясъка и разтърсването на яхтата познавах кога се провалям от белия гръб на една вълна и кога носът се врязва в следващата. По едно време ме обзе боязън и реших да обърна „Езичник“ срещу вятъра, като скъся платната. Но после си казах: „По дяволите, все някъде ще доплавам!“ И оставих яхтата да лети по-нататък.

Шквалът трая около четиридесет минути, сетне вятърът спадна съвсем, като ме остави сред едно неспокойно, объркано море.

 

На следния ден за пръв път наблюдавах борбата между две течения. Внезапно като изневиделица по повърхността на океана се появиха многобройни конусообразни и бързи вълни. Те подскачаха нагоре-надолу в един безкраен танц, като протягаха към небето неизброимите си пръсти. Никога преди това не бях виждал подобна картина. Наистина изумително бе да наблюдавам грозната епилепсия на океана. Вълните прехвърляха бордовете, но изтичаха от самоотливния кокпит, без да причинят вреда. Две различни течения се бяха срещнали под кила и сега червенокосата и блондинката скубеха една друга косите си.

 

Друг необикновен инцидент наскоро за малко не ми струва скъпо. Духаше слаб, изменчив, както моряците на шега казват, „дамски“ ветрец. Няколко часа през дългия горещ ден бях използувал мотора в напразно търсене на свеж вятър. Късно следобед се примирих със съдбата и реших да използувам ветреца, с който разполагах. Но още щом се смрачи, неочаквано излезе буря — толкова неочаквано, че не успях да спусна платната. Докато вземах първите и вторите рифове, бурята се развилня не на шега. Кипналите вълни надигаха гръд и с дива ярост разтърсваха яхтата. Наложи се да обера кливера. Иначе рискувах да загубя бушприта.

Плаването на ветроходна яхта с бушприт в бурно време е като балансиране върху търкаляща се бъчва. Всеки път, когато бушпритът се спускаше надолу, се озовавах до колене в разпенената вода. Почти при всяко четвърто такова потапяне водата се оказваше по-дълбоко и пълнеше джобовете ми — дори джобовете на жилетката.

Вкопчен отчаяно за вантата, се опитвах да управлявам платната със свободната си ръка. В такава тъмна и бурна нощ никак не е приятно да паднеш зад борда. Затова стисках здраво вантата и бързо работех. А не трябваше толкова бързо. В такива случаи човек не е достатъчно внимателен. Именно така стана и сега.

Няколко пъти край Бисерните острови плавах с бушприт в бурно време и считах това за лесна работа. Но ветроходните съдове са чудесно средство за доказване нуждата от постоянна бдителност. „Езичник“ твърде рязко се наклони, зарови нос дълбоко във водата, после отново се повдигна с бушприт, насочен към небето. С грацията на цирков клоун аз се изтърколих като пумпал в налитащите тъмни води.

Изплувах мигновено на повърхността. Запенените вълни ме завлякоха само на някакъв фут от кърмата и разбрах, че трябва по-скоро да се хвана за нея, иначе следващата вълна щеше да ме отхвърли встрани. Като напрягах здраво мишци, едва успявах да не изоставам от бавно движещия се „Езичник“. Солената вода замъгляваше зрението и затрудняваше дишането. В този отчаян миг докоснах някакъв предмет: отначало помислих, че това е рулят, но това бяха панталоните ми, които бях спуснал с връв да се изперат в струята зад кърмата. С тяхна помощ се притеглих до перилата и притиснат до тях, можах да си поема дъх.

Морето обсипваше яхтата с могъщи удари, като ме поразяваше с безграничната си мощ. По време на четиригодишната си служба в търговския флот не бях дори и подозирал колко безкрайна е неговата сила. На палубата на големите транспортни кораби човек се чувствува не в морето, а над него. Той едва го вижда иззад масивните стоманени прегради, които се издигат от всички страни. Когато търговският моряк усети на устните си солена водна пръска, това за него е цяло приключение.

Докато пенливата струя на яхтата ме обливаше, премного изтощен, за да се изкача на палубата, стана ми ясно, че трябва в бъдеще да спусна някакво въже зад борда. След като най-сетне се изкачих на яхтата, отидох при бушприта и се поборих с кливера, докато го сваля. Преди това обаче полежах малко на кърмата и внимателно се вглеждах в бягащите назад водни маси. Подобно на зверове те изскачаха изпод яхтата и с рев изчезваха в нощта. Естествено, премислих това, което можеше да се случи с мен. Току-що бях избягнал опасността, която винаги грози самотния моряк. Здраво ми беше провървяло. Следващия път може би не бих имал същото щастие. Почувствувах се неразривна част от яхтата, една неделима част от нея в борбата срещу безпощадното море.

Мислех и по това, бих ли се решил на такова пътешествие, ако бих знаел какви неочакваности ме дебнат напред, такива именно, с каквито се сблъсквах сега. „Да, бих се решил“ — бе моят отговор. Това, което вършех, беше увлекателно. В него пулсираше тръпката на големите преживявания. Въпреки опасностите то ми харесваше. Чувствувах в него зова, който привлича всеки мъж — зова към приключения. А освен това пътят ме отвеждаше към единствената жена в света — към Мери!

 

Утрото на четвъртия ден от моето плаване бе като всяко друго. Яхтата лениво пълзеше на югозапад, тласкана от попътния ветрец. Както обикновено, небето ми се струваше подозрително, но вече бях свикнал на това. Предната нощ бях взел всички рифове, но още на разсъмване отново вдигнах платната. Безполезен опит — вятърът непрекъснато намаляваше силата си и скоро под ниско надвисналото оловно небе настъпи пълно затишие.

Пуснах в действие бъбривия мотор и така се движих около два часа, докато не усетих появяването на лек бриз. Както винаги, той духаше от югоизток и едва-едва издуваше платната.

През тези първи пет дни изучавах мореходната астрономия, с която по-рано поради заетост нямах време да се занимавам. Едновременно с това изчислявах изминатото от яхтата разстояние за денонощие по скоростта на мехурите, изскачащи изпод кила. По този начин установих, че досега се движех със скромната скорост от седем възела и значи бях преодолял половината разстояние до Галапагос.

В десет часа се случи още едно произшествие.

Една голяма тъпоноса акула лениво запори водата редом с „Езичник“. Тя ме погледна с малките си свински очички и внезапно блъсна могъщото си тяло в борда.

Отдавна познавах тези навици у акулите. Много пъти денем или нощем чувах подобни удари в бордовете. Акулите вършеха това, за да се почешат, а може би и вследствие своя отмъстителен характер. За пръв път чух такова нещо, когато плавах край Бисерните острови. Беше нощ. Яхтата лежеше на дрейф недалече от Забога и аз спокойно спях в каютата си. Разбуди ме страшен удар, от който целият съд потрепери. Изскочих на палубата с мисълта, че съм се натъкнал на риф, тъй като не бях сигурен в кои места се намирам. Отначало реших, че яхтата е легнала на друг галс и е свърнала към брега. По-уверен бях обаче, че е риф. От палубата не можех да различа нищо. Нощта беше тиха и тъмна. „Езичник“ едва-едва се поклащаше. Стоях смутен и не разбирах какво се бе случило. Но ето на повърхността се показа фосфоресциращата сребърна следа на някаква маса, която се приближаваше. Тази маса се блъсна почти под краката ми о борда, простърга се със зловещ шум в корпуса и изчезна в тъмнината. Беше акула.

Не можех да се примиря с това. Дъбовите дъски, с които бе обшит „Езичник“, бяха с дебелина само един дюйм и бяха прослужили вече двадесет и шест години. Ако акулите почнеха често да използуват яхтата като чесало, скоро бих се озовал във водата. Затова, когато хищникът отново се приближи, с все сила метнах върху него харпуна. Стреснат, той се извъртя, изтръгна въжето от ръката ми и се гмурна в дълбините. Хубавият харпун бе загубен. Тогава привързах дълъг ловджийски нож за веслото и когато някоя акула изплуваше наблизо, забивах в тялото й шестте дюйма студена стомана.

Но да се върнем към нашия разказ. Акулата, която в утрото леко блъсна корпуса на „Езичник“, бе истинско чудовище. Неволно й се възхищавах. Великолепен екземпляр! Перчеше се насреща ми по най-нахален начин, имаше дължина колкото половината яхта и зъби колкото човешки пръсти.

При вида на тези изумително големи зъби много ми се прииска да ги добия, за да ги покажа на приятелите си. Колко ли интересно щеше да бъде за Мери да подържи в ръка тази страшна челюст!

Взех тежкия спортен харпун и привързах за него най-голямата стоманена кука за лов на акули. На куката закачих за примамка една тлъста, отчасти оглозгана от Захвърлен и Останка скумрия. Когато акулата се приближи, провисих примамката пред нея и веднага я дръпнах настрана, преди хищникът да я огледа добре. Целта на тази проста психологическа уловка бе да разяри акулата. Втория път тя се нахвърли върху примамката и нахално я налапа в зъбестата си паст.

Дръпнах харпуна назад с цялата си сила. Куката здраво се впи в челюстите й. Изпитвайки мъчителна болка, акулата се опита да изтръгне харпуна, после се замята наоколо и като вдигаше фонтани вода, се устреми встрани.

С яростни удари на могъщата си опашка тя се отдалечаваше все повече от яхтата, като размотаваше с леко бръмчене барабана на лебедката. Когато стигна на разстояние до шестдесет ярда, барабанът се бе размотал докрай. Акулата се завъртя на куката и зашиба водната повърхност, сребърна сред кипежа на пяната.

Наклонил се целият напред, гледах като омагьосан нейната яростна борба. Тя изскочи на повърхността на водата, като извиваше исполинското си тяло ту във форма на буквата „О“, ту като „S“, и с бясна злоба се опитваше да прегризе куката. Появяваше се ту зад кърмата, ту пред самия нос и оставяше кървави петна по гладката водна повърхност. От време на време се обръщаше по гръб и се гърчеше в спазми или описваше кръгове около яхтата, последвана от своята риба-лоцман.

Веднъж акулата се гмурна на повече от сто фута право под яхтата — така дълбоко, че аз я изгубих от поглед въпреки кристалната прозрачност на водата. Но най-ефектното си усилие тя извърши половин час след налапването на куката. Като обтегна въжето до крайна степен, тя отплува далече зад кърмата на яхтата. После мощно зацепи с гръбната си перка повърхността и с бясна скорост описа пълен кръг около „Езичник“. Над нея летяха пръски, а зад нея оставаше дълга пенлива диря. Като описа така няколко кръга, тя замря за секунда, после отскочи на около петдесет фута встрани, извъртя се и с такава сила се впусна напред, сякаш искаше в страшния си устрем да откъсне главата си и да я остави на куката! Още преди да изпъне до крайност въжето, тя изскочи изведнъж от водата, обърна се по гръб и така се загърчи от главата до опашката, че ако въжето беше изопнато, дори да беше металическо, би се скъсало като конец. След това последно усилие акулата отслабна и само леко се съпротивляваше, докато я притеглях към яхтата.

Зъбите й наистина ми се сториха необикновени. Дълги не по-малко от два дюйма и с дебелина на молив, те стърчаха в два неравни реда — разкривени и толкова остри, че бяха в състояние да прегризат кост. Моята завист към силата й и гордостта от удържаната победа ме накараха да се надвеся над борда и да я ударя с юмрук по муцуната. Тя бе твърда като палубата на „Езичник“.

Огромните челюсти и острите зъби бяха великолепни. Но как да ги извадя? Поради наивността си считах, че това ще бъде много лесно: ще прехвърля акулата на палубата, ще отрежа главата й и ще сваря месото.

Захвърлен и Останка с лапки на перилата вдъхваха мириса на риба, който идваше от устата на хищника, нервничеха и нетърпеливо мяукаха в очакване на пиршеството. Реших да вдигна акулата на палубата.

Отначало направих наивен опит да я вдигна с едно изтегляне, но едва я помръднах от мястото. Тя тежеше около няколкостотин фунта. Тогава привързах гротфала към харпуна, забих го в хрилете на акулата и като притеглях дюйм след дюйм огромното туловище, успях с мъка да го прехвърля през перилата на палубата. Какво чудовище! Главата лежеше в кокпита, а опашката висеше зад кърмата. Туловището едва доловимо потръпваше. Взех брадвичката и я забих в гърба на акулата. Избликна фонтан от кръв и целия ме изпръска.

В този момент огромното туловище буйно потрепери. Захвърлен и Останка побягнаха към носа на яхтата. Погледнах след тях. Раздаде се ужасен трясък и румпелът, откъртен от ахтерщевна, падна в морето.

Наоколо се развихри истински ад. Гигантската акула оживя и се хвърли в див щурм. С могъщи удари на опашката и главата тя ме събори и за малко не ме изхвърли през борда.

Опашката биеше надолу и нагоре като огромен чук и разбиваше, сплескваше и смиташе всичко наоколо. Танкът с гориво бе пометен в един миг, другият меден танк бе сплескан като пита и съдържанието му потече в трюма. Обзет от ужас, се притиснах до перилата. Комингсът на кокпита затрещя, откърти се и отхвръкна срещу мен. Ако не бях отскочил навреме, здравата щях да си изпатя.

В това време капакът на люка се стовари в каютата и задният илюминатор изтрещя. Подът на кокпита можеше да рухне всяка секунда. „Езичник“ подскачаше, сякаш налаган от исполински юмруци.

Спуснах се, доколкото смеех, по-наблизо до чудовището и забих брадвичката в гърба му. То започна отново яростно да се извива. Преградата между кокпита и машинното отделение изпращя, подът рухна, бидоните с бензин се затъркаляха надолу. Главата на акулата почти докосваше мотора. Хвърлих се отгоре й и отново забих в тялото й стоманеното острие.

Разрушението продължаваше.

„Езичник“ се разпадаше пред очите ми. Размахвах брадвата като обезумял дървосекач, по главата и на гърба на акулата се образуваха зеещи рани. Гръбният й плавник бе отсечен до половината, но тя продължаваше да разбива яхтата. Страхувах се, че ще си пробие път до каютата и ще я потроши или пък ще повреди мачтата. Започнах с още по-голяма сила да сека като полудял, отчаян, целият изцапан с кръв.

Акулата смаза със странично движение на главата си мотора, изби свещите и разкъса проводниците. После се извърна, легна право върху гребния вал и с няколко удара го огъна. Започнах да се опасявам вече, че ще пробие бордовете. Легнах на една страна, почти под самия мотор, извъртях се и с брадвата разпрах стомаха и раздробих долната челюст на чудовището.

То се загърчи в конвулсии. Следвах го неотстъпно и продължавах да нанасям смъртоносни удари. Избих напълно окото му и отворих дупка от хрилете до остатъка от гръбния плавник, но опашката му продължаваше да блъска яхтата като грозен бич.

Пропълзях по-близо и сгънах краката си, за да се наглася по-удобно в тясното място, после се извърнах на една страна, за да мога да употребя цялата си сила. Прицелих се право в муцуната, която се счита за ахилесовата пета на акулите, и я разсякох чак до горните зъби. Акулата все още нанасяше опасни удари. Тогава се приближих съвсем плътно до нея и забих брадвата в стомаха й, за да поразя жизненоважните органи.

Бях толкова изтощен, че вече не можех да насочвам, където трябва, брадвичката. Но неочаквано всичко свърши. Акулата разтвори широко уста и изведнъж замря. Дълго време лежах редом с нея, гледах я и се надявах, че вече няма да оживее, защото иначе би ме смазала, а нямах сили да се преместя настрани. Всичко наоколо ми беше изпотрошено и залято с кръв. Аз също бях целият изцапан със запечена кръв.

Преди да изхвърля обезобразения труп зад борда, трябваше да извърша някои други работи: да изпомпя от трюма галони разлян бензин, изляната киселина от акумулаторите и съсирената кръв. След това измих палубата, каютата и бордовете. Накрая прибрах изпочупените дървени отломки и ги натрупах в каютата.

Кокпитът представляваше зееща дупка. В нея изгладнелите котета гръмко мяукаха над трупа на акулата и жадно мърдаха мустаци. Отрязах им порядъчен къс месо и заедно с него ги поставих върху капака на предния люк.

Разтворих стомаха на акулата и там намерих цяла колекция — останки от нещастни създания, послужили за храна на хищника: две цели сепии, голяма испанска скумрия, множество вече почти смлени рибки, както и рибата, с която улових акулата, няколко кости и късове месо, очевидно откъснати от тялото на някаква едра риба.

След такава упорита борба челюстта на акулата доби в очите ми особена ценност. Отрязах главата на хищника, измих и почистих костите и жълтите зъби. Те представляваха наистина ужасна гледка.

За да прехвърля трупа зад борда, трябваше да го разрежа на две части, но и така се наложи да впрегна всичките си сили. Колкото до повредите на яхтата, по-голямата част от свободното ми време през следващите две седмици употребих за ремонт на кърмата.

Тази случка прибави още едно правило към моя списък: никога да не измъквам акула на борда!

Моторът излезе напълно от строя и можеше да бъде ремонтиран само ако се върна в Панама. Сега, като се оглеждам назад, разбирам, че трябваше да се върна и да го предам в ремонтната работилница в Балбоа. В дългия път, който ме очакваше, така бих спечелил време. Тогава моето пътешествие през Тихия океан би било не само по-бързо, но и много по-спокойно.

Главната причина, че не се завърнах в Панама, бе плачевното състояние на моите финанси. Оставаха ми само двадесет и пет долара. С тях не можех да заплатя ремонта на яхтата. Освен това по моите изчисления яхтата вземаше от осемдесет до сто мили на денонощие. Надявах се да бъда в Галапагос след една седмица, а веднъж стигнех ли там, моторът повече нямаше да ми бъде нужен. Бяха ми казали, че оттам започват югоизточните пасати, които духат непрекъснато, и тяхната двигателна сила щеше да ми бъде достатъчна.

И така, продължих своя път вече само под платна.