Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (5)

Потъваме!

Рано сутринта на седми юни привързах своята малка надувна лодка към мачтата, поставих на борда сандъчето с камъни, с които замених ръждясалите инструменти, и отведох яхтата по-далеч от брега. После я обърнах на запад и източният ветрец, който беше по-свеж от обикновено в тези места, подгони яхтата в открито море.

Както вече казах, предстоеше ми да плавам до островите Галапагос — уединен вулканичен архипелаг, лежащ на прага на оживения морски път.

Исках да се спра на остров Сеймур, където имаше военна метеорологична станция, и да прекарам там известно време, разбира се, ако станцията още не беше ликвидирана. При отплаването от Панама бях чул от рибарите, които се връщаха от Галапагос, че военните части били длъжни да напуснат острова на първи юли. Разполагах значи с три седмици, срок, повече от достатъчен — разчитах да се добера до Галапагос за единадесет дни.

Исках там да се задържа една седмица и още веднъж да проверя такелажа и корпуса на яхтата, за да мога после да изляза на южния морски път и без никакви други спирания да плавам до Сидней. Наближаваше периодът на бурите и трябваше да бързам, за да не се наложи да остана някъде за три-четири месеца в очакване на добро време. За всеки случай притежавах карти на островите, разположени по моя път. Ако възникнеха някакви трудности, можех да се отбия някъде, за да поправя повредите или да изпратя телеграма.

Когато Бисерните острови от зелени станаха сини, а после сиви, започнах да размислям по какъв курс да водя яхтата, за да попадна там, където ми е нужно. Тъй като знаех, че най-краткото разстояние между две точки е правата линия, поставих на картата линийка и с молив съединих Бисерните и Галапагоските острови. Тази линия с посока югозапад означаваше моя истински курс. Нужно беше само да се придържам към него и след няколко дни щях да видя земя. Скоро обаче се убедих, че в открито море теорията и практиката учудващо не съответствуват една на друга.

Следобед източният вятър започна по малко да стихва. Все пак няколко часа той ми послужи добре. Далече назад на хоризонта се виждаха Бисерните острови. Вдясно на борда се открояваха мъгливите очертания на бреговете на Панама.

Сутринта прекарах незабелязано времето със своята котешка команда. Румпелът беше закрепен и „Езичник“ леко се поклащаше върху вълните. Сламената шапка защищаваше главата ми от слънчевите лъчи, плетените сандали ми стояха удобно на краката. Съблякох се по гащета. Взех въдицата, поставих на кукичката опашката на уловената предишната вечер риба и след двадесет минути изтеглих една извиваща се скумрия, която хвърлих на котетата.

Както обикновено, котетата започнаха забавна игра покрай виещата се на палубата риба. Сцената се повтаряше без изменение, но никога не ми омръзваше. Отначало котетата се приближаваха към рибата с естествено любопитство. Обонянието им говореше, че това е изискано блюдо, котешки деликатес. Те с ярост скачаха върху рибата, съскаха и се готвеха да се вцепят в нея със зъби. С могъщ удар рибата ги отхвърляше, а те, изплашени, с развяващи се опашки, летяха през глава към бака. След миг отново започваше да ги тревожи апетитният мирис. Те осторожно се прокрадваха обратно с невинен вид и със затаена надежда в душата. Пропълзяваха до своята жертва, притиснати до палубата, готови за скок. В този момент хвърлях иззад котетата чукчето и те с жално мяукане политаха като куршуми към бака.

Като изчакваха една-две секунди, те неуверено поглеждаха иззад ъгъла на рубката с блестящите си кръгли очи към очакващия ги на палубата обед. После отново пълзяха към рибата, спираха се около лакомството и с наслаждение го миришеха. Накрая, забравяйки всякаква предпазливост, със злобно съскане се хвърляха върху рибата на абордаж. Като смели каубои те я възсядаха, издържаха няколко нейни мятания, а после отново летяха далече, фучейки и блъскайки се едно в друго.

На търпеливост не можеш никого да научиш, такива неща се учат самостоятелно. За мое удоволствие тези неразумни зверчета така и не се научиха на търпеливост в обноските си към рибата. Те ме забавляваха до оня тъжен ден, когато бях принуден да се разделя с тях.

Към обед вятърът съвсем стихна. Нанесох в корабния дневник първата бележка за времето. Дневникът ми имаше деветдесет страници — за всеки ден бях отделил по страница. Надявах се да попълня последната страница пред входа на пристанището в Сидней. Тъй като не знаех как да водя корабния дневник според образеца, ако въобще съществуваше такъв образец, просто записвах: „7 юни, 11:00 — 12:00. Вятърът стихва.“ Така започна моето пътешествие.

Закуската ми се състоеше от продукти, с които се запасих на острова: авокадо, половин ананас, два банана, мляко от кокосов орех. Два грозда банани бяха привързани на мачтата, по палубата се търкаляха кокосови орехи, авокадо, плодове манго, плодове на пъпешово дърво, ананаси — дарове на богатите тропически лесове. Всичко това бях натоварил на борда, като мислех, че повече няма да видя пресни плодове чак до Австралия.

 

Следобед откъм северозапад задуха слаб ветрец, който скоро стана свеж, и по вълните се появиха бели требени. Към залез ветрецът се засили още повече и вече духаше от запад. Появи се вълнение. По небето се появиха облаци. „Езичник“ се наклони силно и аз започнах да мисля: не е ли време да вземам рифове и ако бе време, как да направя това. Бях извършвал тази операция в тихо време, но сега, когато вятърът и вълните люшкаха и подхвърляха яхтата, работата ми изглеждаше съвсем другояче.

Спуснах се долу и се вглъбих в книжката „Как се управляват ветроходни съдове“. Уви, тя разглеждаше въпроса за плаване в прибрежни закрити води и в нея нямаше нито дума за това, как се вземат рифове.

Залавяйки се за преградите, излязох от каютата на мократа палуба и се вгледах в ниско надвисналите облаци. Потърсих признаци за промяна на времето, но не намерих нищо утешително. „И така, Тихият океан ме посрещна с буря“ — помислих си аз. Огледах се и видях, че подветреният борд досяга водата. Яхтата трепереше, чуваше се скърцането на рангоута. А вятърът все повече се засилваше, водата клокочеше край бордовете, вълните се издигаха с шум и свистене. Не бях уверен, че сега именно е „моментът“ за вземане на рифове, но все пак реших, че това няма да попречи.

Как да обера платната? Как да закрепя рангоута в такова време? Опитах се да отвържа фала, но взех, че го изпуснах. Положението стана опасно. Платното веднага се обезветри и свободният му край се залюля из въздуха. Не бях се още окопитил и то се скъса по средата.

Докато ловях биещия се под вятъра фал, платното стана на парчета. Хвърлих се към мачтата и се опитвах да уловя краищата на късовете; останалият без надзор гик като побеснял се люшкаше от борд на борд. Как да е, закрепих платното и се вцепих в гика с всички сили, а после за двадесет минути, необходими ми да се справя с останалите платна, пробягах палубата не по-малко от хиляда пъти. Когато свърших с това, вълнението в морето се бе усилило още повече и ярките избухвания на мълниите озаряваха небето.

Разбрах, че за да прибера платната, бе нужно да завъртя съответно румпела, а сега вятърът гонеше „Езичник“ тъкмо натам, където бях плавал цял ден. С доста съмнителна маневра легнах на обратен курс, поставих яхтата срещу вятъра, при което вълните се удариха няколко пъти в борда. Все пак успях да поставя яхтата на десен галс, като обърнах румпела към вятъра и обезветрих предните платна.

Наоколо мракът се сгъстяваше бавно. Една огромна вълна удари яхтата в носа, вдигайки го високо към небето; вълните се пенеха под яхтата и тя започна да се люшка от едната на другата страна. Оказа се, че по време на буря не е нужно почти нищо да правя. Нека гротът става на късове, стакселът и кливерът остават на местата си, рулят трябва да се постави под вятъра и това е всичко.

Вглеждайки се в настъпилата тъмнина, внезапно усетих спазми в стомаха си и едва забележимо главозамайване. Реших, че това е от умора, и се спуснах долу. Там цареше хаос. Чуваше се трясъкът и грохотът на съборените от местата им предмети, в трюма бушуваше вода, а в каютата беше топло и задушно, котетата мяукаха жално и пълзяха по пода. Настойчивите удари на вълните и плясъкът на водата звучаха в ушите ми като погребален звън.

Внезапно почувствувах, че ми прилошава, и с мъка излязох на чист въздух. Като се улових за вантата, отпуснах се на колене и започнах „да храня рибите“.

Вятър виеше зловещо, трещяха гръмотевици, океанът ревеше и докато повръщах, разбирах все по-ясно, че бурята се засилва. Мълниите святкаха все по-често, въздухът ставаше все по-влажен: всяка минута очаквах да плисне пороен дъжд. Кливерът се изду от вятъра до последен предел и се боях, че старото платно няма да издържи.

Стоях до десния борд и изпитвах чувството на пълна пустота. Още можех да мисля, да чувствувам, но нямах сили да се помръдна. Знаех, че кливерът е така издут, че може всяка минута да се скъса. Задната му шкаторина така се тресеше, че и палубата, на която лежах по корем, започна да трепери. Извърнах се на хълбок и мълчаливо наблюдавах жестоката безнадеждна схватка между всемогъщата природа и малкото създание на човешките ръце.

Кливерът въздишаше тежко и пъхтеше като човек, носещ непосилен товар. Накрая шкотът не издържа и се скъса. Платното заплющя яростно. Старият износен ликтрос се скъса с оглушителен трясък — така пращи дрехата на дебелан, навел се много ниско. Злополучното платно бе разкъсано в миг и късовете му бяха пометени зад кърмата от нахлулата вода.

Направих опит да запазя спокойствие и да обмисля трезво положението. Вятърът ставаше все по-силен, морето ревеше все по-страшно, наоколо се пенеха огромни вълни. Светкавиците избухваха и гаснеха, като превръщаха нощта в ден. Дъждът налиташе на пориви. С развяващ се стаксел „Езичник“ се движеше бавно напред. Сега, когато дойдох на себе си, изпитах непреодолим страх.

Ясно беше, че е „крайно време“ да взема рифове на стаксела, тъй като само така можех да го спася. Отвързах фала и като го стиснах здраво в ръка, спуснах платното малко по-ниско, за да достигна до рифовете.

Постепенно ми се удаде да завържа рифщертите на непокорното платно. Работата със стаксела бе много трудна. Немислимо е да вземеш на него рифове, без да плиснат в лицето ти най-малко десет ведра вода. Не е леко да се справиш и със самото платно, което се бие яростно над главата ти. Яхтата ту подскача като див кон, когато всички платна са обрани, ту се люлее встрани и няма за какво да Се хванеш на бака. Затова никак не е чудно, че един яхтсмен бе нарекъл своята капризна съпруга „Моят стаксел“.

Преди да се спусна долу, вгледах се в ревящата тъмнина и онова, което зърнах, никак не облекчи страданията ми, причинени от морската болест. „Езичник“ бе люшкан и подхвърлян като треска. Сега той се носеше напред по волята на вятъра и се боях да не се вреже в някой бряг.

Спуснах се в каютата, поставих си спасителния пояс и мушнах в пазвата си двете котета. Но те проявяваха недоволство от теснотата и се наложи да ги измъкна обратно. Взех един спасителен пояс, остарял образец, отрязах от него корковите плавници. Към два плавника прикрепих върви, за които завързах котенцата за задните лапи. Отново започна да ми прилошава и изтичах на палубата. Започна така нареченото „сухо повръщане“ и колкото повече се напрягах, толкова по-зле се чувствувах. Съзнавайки своята безпомощност, огледах се наоколо и промърморих: „Изглежда, това е краят.“

Градушка от водни пръски се изсипа върху палубата откъм наветрената страна. Вятърът виеше в рангоута, океанът ревеше и бушуваше зад кърмата. Стакселът беше подложен на такъв силен натиск на вятъра, че от това се тресеше цялата яхта.

„Тук нищо не може да се направи!“ — помислих си аз и се спуснах долу. Котетата, заплетени във вървите, се мятаха яростно. Отвързах ги и ги поставих на коленете си, отпуснах се на койката, разтревожен от рева на вълните и вятъра, и си представях най-различни ужаси. Още в Панама някой ми беше казал, че в подобни случаи най-добре е да се вдигне щормовото платно на гротмачтата. Нямах щормово платно, но можех да направя такова.

Разрязах едно въже на десетина парчета, намерих стария резервен стаксел и с мъка го изтеглих на палубата. Парчетата от въжето привързах свободно към мачтата, съединих ги с предната шкаторина на платното, а после с помощта на гротфала го вдигнах. Долната шкаторина остана свободна и платното се деформира силно от вятъра, но все пак замени щормовото платно и яхтата потегли по-плавно. Като прибрах и сгънах стаксела, спуснах се бързо долу.

Заедно с котетата потънах в тежък, неспокоен сън, но скоро се събудих от трясъка на разкъсващо се платно. Щормовото платно се беше скъсало от горе до долу и краищата му се развяваха на вятъра. „Езичник“, разбира се, отново се отклони от курса и безпомощно се люшкаше и въртеше по вълните.

Какво трябваше да правя по-нататък? Избухванията на светкавиците непрекъснато озаряваха нощната тъмнина, вятърът налиташе на пориви върху яхтата. Казват, че първата баница винаги присяда, а нали това беше моята първа буря! Започнах да се опасявам, че „Езичник“ вече е готов да се отправи в „пристанището на мъртвите кораби“. В такива минути, когато не знаеш какво ще стане, неволно си даваш клетва никога вече да не напускаш тихите пристанища.

„Езичник“ се озова между две вълни. Клокочещата вода, прехвърляйки се върху палубата, заплашваше да преобърне яхтата. Побързах да вдигна стаксела — последната ми надежда. Една силна вълна едва не ме смете в океана. Тласкан от страх, грабнах сандъчето с камъните и го хвърлих зад борда, а после с труд допълзях до кокпита и зачаках какво ще стане по-нататък. Падайки, сандъчето увлече яхтата встрани и я обърна.

Беше късна нощ. Морската болест, умората и тревогата изчерпаха окончателно силите ми. Спуснах се с труд долу при изплашените котета и веднага заспах.

За щастие вятърът малко стихна, но наоколо все още се издигаха гигантски вълни. Съкрушителен удар се стовари върху кила на яхтата. Излетях от койката. Котетата мяукаха жално. Скочих на крака и като се спъвах, полазих на палубата. Наоколо звучеше адска какофония: откъснатите от местата си предмети гърмяха, рангоутът трещеше…

Добрах се до люка, но нов тласък ме преметна на пода. „Езичник“ се наклони рязко и затрепери, при това се раздадоха десетки различни звуци, прикриващи се един друг. За миг яхтата се изправи, но веднага нов тласък ме повали отново. Бях уверен, че „Езичник“ се е натъкнал на подводни скали.

„Крушение“ — помислих аз. Бях доволен, че навреме си бях поставил спасителния пояс. Пипнешком потърсих котетата, като предвидих, че ще потрябва да скачам по острите скали, и не желаех да хвърля своя екипаж на сигурна смърт. Котетата се опитаха да избягат от мен, но аз хванах поясчетата и се хвърлих на палубата, като ги държах здраво.

Очаквах да видя мрачен бряг, обграден от островърхи скали. Нищо подобно. Вместо това пред краката си видях гигантското тяло на кит, чиято опашка разпенваше водата край десния борд на яхтата. Край другия борд лениво се поклащаше сред вълните още един кит, по-малък от първия. Бях чувал, че понякога китовете нападат малки съдове, но в такава буря това ми изглеждаше невероятно.

С ужас помислих, че чудовището може да ме унищожи с един удар на огромната си опашка. Скоро обаче тази огромна опашка прие по-ясни очертания и разбрах, че пред мен бе плаващо дърво, но толкова голямо, че от него можеше да се направят две-три или дори пет такива яхти като моя „Езичник“.

Стволът му беше потопен във водата, а клоните се издигаха високо над повърхността; дървото се люлееше непрекъснато върху вълните. Очевидно, след като беше излетяла върху запенените гребени, яхтата се бе спуснала право върху дървото. Хвърлих котетата в каютата и се опитах да се снема от дървото с помощта на куката. Това обаче не ми се удаваше. „Езичник“ се люшкаше насам-натам и с такава сила се удряше в дървото, че всяка минута можеше да стане катастрофа.

Гигантските вълни подмятаха горския великан като треска, стъблото и клоните удряха бордовете и „Езичник“ стенеше жално като тежко ранен човек.

Всяка нова вълна повдигаше кила един-два дюйма напред и накрая, като издържа десетина такива удари, яхтата се освободи и заплава по-нататък.

Спуснах се долу и запалих фенерчето, за да видя няма ли теч или други повреди. Не забелязах нищо подозрително. Но изведнъж на дъното на трюма се мярна сребриста ивица. Протегнах ръка и напипах във водата нещо хлъзгаво, живо, пъргаво. Хванах това същество и го хвърлих върху трюмната настилка. Беше калмар! Жив калмар, дълъг два дюйма и половин дюйм в обхват.

Веднага ми се мярна мисълта, че някъде трябва да има пробойна, през която той бе попаднал тук.

Отидох в кокпита, където стоеше помпата, изпомпах водата и огледах трюма. Видях тънка струйка вода, която проникваше през дъното. Огледът на шпангоутите и подводната част на бордовете не даде никакъв резултат. Изглежда, яхтата даваше теч някъде около кила. Реших без бавене да плавам към брега. Най-близо беше остров Рей.

Отново изпомпах водата от трюма и легнах на друг курс. Без да отдавам рифовете на стаксела, повдигнах го по-нагоре. След това измъкнах на борда сандъчето с камъните. Като се обливах в пот, без да обръщам внимание на влажния хладен вятър, бързо разгънах своя здрав кливер и го вдигнах. Горчиво съжалявах сега за това, че поради собствената си небрежност останах без грот. Колко добре можеше да ми послужи сега! Но и под стаксел и кливер „Езичник“ бързо се носеше напред, подгонен от вълните и вятъра.

Отправих яхтата на югоизток, като предполагах, че по време на бурята бях отнесен на север. Краят на небето просветля, слънцето бавно се издигаше над хоризонта и осветяваше върховете на платната. Яхтата се носеше към Бисерните острови.

Отново се заех с помпата и забелязах, че сега водата нахлува по-бързо. За всеки случай пуснах мотора и дадох „пълен напред“. Докато се занимавах с мотора, трюмът бе отново залян. Върнах се при помпата и изпомпвах дотогава, докато в шланга вместо кълколене се чу свистене на въздух — звук, мил за сърцето на моряка, чийто плавателен съд е получил теч. Но като погледнах в трюма, видях как той отново упорито се пълни с вода.

„Езичник“ се движеше бързо, но все пак това не беше достатъчно. Помислих за резервния грот, който лежеше в сандъка с платната, и за това, колко добре би било да го поставя. Спуснах се долу да го взема и с ужас забелязах, че трюмът вече е залят и даже на пода на каютата има цял дюйм вода.

Хвърлих се към помпата и работих дотогава, докато останах без сили, а в трюма нямаше нито капка вода. Взирах се напрегнато над сивите вълни в ивицата земя на хоризонта и тя отново ми се стори така далечна!

Измина половин час. Гледах непрекъснато към острова, като само от време на време отскачах, за да проверя нивото на водата в трюма.

До остров Рей имаше около осем мили, до Пунта де Кокос още повече. Сан Хозе се намираше на пет-шест мили вляво от мен. Изглежда, твърде дълго се бях вглеждал в острова, тъй като, когато надзърнах долу, открих, че подът на каютата е залят на не по-малко от три дюйма с вода. Течта се усилваше.

Заех се отново с всички сили да изпомпвам водата, като често сменях ръцете си, но водата продължаваше да се плиска в трюма. Когато накрая в маркуча засвистя въздух, въздъхнах облекчено, но като погледнах напред, убедих се, че до остров Кокос е още много далече. В трюма отново заклокочи вода, трябваше пак да се поработи. Забелязах обаче, че вече трудно ще се справя. Водата се покачваше бързо.

Изтичах към кърмата, отвързах румпела и обърнах яхтата право на изток. Сега взех курс към остров Сан Хозе, който беше на три мили откъм наветрената страна. Водата навлизаше стремително, като плашеше треперещите от студ котета, сгушени върху койката. Помпах с всички сили, опитвайки се да се справя с тези потоци. Напред се виждаше пустинна плитковина, вляво от нея — скалист нос, зад който бе защитеният бряг.

Обърнах яхтата на три румба вляво и я отправих с нос към брега, после отново трескаво започнах да изпомпвам, без обаче да се реша да погледна далече ли е още брегът. Изведнъж моторът се задави, глухо закашля веднъж-дваж и накрая заглъхна. Погледнах към него и видях, че е залят с вода. Продължих изпомпването, като се надявах, че „Езичник“ ще продължи да се движи по инерция. Брегът приближаваше бавно. Налегнах на помпата, но яхтата потъваше все по-дълбоко, бордовете й бяха вече до самата вода. Долу, откъм каютата, се донасяха жалните вопли на котетата. Разбрах, че водата ги е смила от койката.

Очаквах вече палубата всеки момент да се скрие под водата и „Езичник“ да отиде на дъното. Но внезапно килът зашумоля по пясъка и яхтата спря. От люка изплуваха котетата, влачещи зад себе си спасителните поясчета. Хвърлих ги върху покрива на рубката и започнах да прибирам платната. После се постарах да закрепя здраво яхтата към брега.

Палубата бе залята. Всичко вътре плаваше във водата. Отворих носовия люк и като се потопих до пояс във вода, извадих от трюма дебело въже. Привързах единия му край към кнехта, а другия около пояса си. Улових котетата и ги хвърлих на брега. Те паднаха във водата на около двадесет фута от пясъчния плаж. Скочих от носа във водата, доплувах до тях и видях, че те се опитват да направят невъзможното — да се покатерят върху своите люлеещи се поясчета. Трябваше да ги измъкна на брега. Като се намериха на суша, те започнаха да се ежат зиморничаво и да треперят от студ. Привързах края на въжето около стъблото на едно мангрово дърво.

Моят котешки екипаж, претърпял заедно с мен корабокрушение, куцукаше по пясъка, смъртно уморен от морето и неговите капризи. Изведнъж котетата видяха, че редом се издига мрачен и неприветлив лес, потънал в грозно мълчание. С жално мяукане те се помъкнаха обратно към брега, оплаквайки се горчиво от превратностите на моряшката съдба, и мокри и изплашени, приседнаха на задните си лапки. Взех нежно на ръце своите малки приятели, измъчени от морското пътешествие.

До този момент ги наричах просто „писенца“. Сега вече някак от само себе си им намерих подходящи имена. Малкото светло котенце нарекох Захвърлен, а по-тъмното — Останка. За съжаление денят на кръщението им беше доста безрадостен. Реших да ги покрия с ведрото за вода, за да не избягат в гората, където можеха да попаднат в устата на някой крокодил.

Седнах на влажния пясък и гледах с тъга своята нещастна яхта, потънала до перилата си край необитаемия остров. Пред очите ми тя се повали на едната си страна. Десният борд се скри под водата, мачтата се показа на повърхността на три фута от борда и стърчеше нагоре под някакъв невероятен ъгъл. Това беше мачта на плавателен съд, претърпял корабокрушение. По нея все още се поклащаха парчета от щормовото платно.