Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (4)

Вяра в успеха

След осем дни морска практика реших да предприема нещо по-сериозно, отколкото тази детска забава край брега. Сутринта на втори юни се отправих в „продължително пътешествие“ покрай цялата верига на Бисерните острови. Котетата бяха излезли върху покрива на рубката и се оглеждаха с широко отворени очи. Яхтата излезе от залива Пери и пое курс на юг.

Разчитах да измина цялото разстояние за двадесет и четири часа. Но не бях предвидил многото неочакваности, с които моят ветроходен съд трябваше да се сблъска в Панамския залив. Почти непрекъснато цареше затишие, нарушавано само от слаби ветрове, и „Езичник“ пълзеше като костенурка.

Като заобиколи остров Рей откъм юг, покрай нос Пунта де Кокос, „Езичник“ се оказа на изток от остров Пачека (последния от веригата на Бисерните острови). Оставих и този остров на запад и се отправих в северозападна посока покрай брега, като се приготвих да дрейфувам тук през цялата нощ.

Това беше първата ми нощ в открито море. Нямах търпение да узная как ще се държи яхтата със закрепен румпел, движейки се самостоятелно, докато си почивам долу в каютата.

Тъй като не знаех как трябва да постъпвам в подобни случаи, оставих всички платна на мачтата. „Езичник“ се движеше на северозапад. Поставих яхтата в остър бейдевинд и тя се отправи с нос към вятъра. В това положение платната заплющяха. Кливерът и стакселът едва-едва се издуваха, но все пак яхтата се движеше бавно напред. Когато, подчинявайки се на руля, „Езичник“ се отправи на запад, шкотовете се обтегнаха и след кърмата се появи пенлива ивица. Така го и оставих за през нощта.

Късно през нощта се събудих от силното плющене на платната, от виенето на вятъра и шума на дъжда. Върху яхтата бе налетял шквал. Остро наклонена, тя се носеше напред в нощния мрак.

Още не бе ми се случвало на яхта да изпитам шквал — това бе моето първо бойно кръщение. Бързо прибрах грота и „Езичник“ изведнъж се изправи. Опасността отмина, а аз разбрах, че по време на шквал трябва да се оставят само кливерът и стакселът.

Утрото ме завари западно от Забога. Духаше лек югоизточен ветрец. Взех курс на югозапад и заплавах с галфвинд покрай подветрения бряг. През целия ден румпелът беше закрепен и всичко вървеше благополучно. Следобед вятърът стихна. Изостави ме и моето рибарско щастие. Като не получиха обичайната порция риба, гладните котета мяукаха гръмко. Те скитаха по бака, гушеха се под котвата и не желаеха да имат никаква работа с мен.

Скоро обаче ми се удаде да уловя една блестяща жълтоопашата риба, която бе достатъчна и за трима ни. Моят ранен обед се състоеше от пържена риба е късчета бекон и горещи царевични питки, полети със сок от кокосов орех. Екипажът на „Езичник“ притежаваше едно неоценимо достойнство — никога не се оплакваше от лоша храна.

Започна да се свечерява. Яхтата беше вече доста далеч от югоизточния край на остров Сан Хозе. Водех я на изток, към Мафафа — най-южния населен пункт на Бисерните острови, до които оставаше не по-малко от два часа път. До Мафафа можех да се добера едва през нощта, но това не ме плашеше, тъй като се считах вече за достатъчно опитен моряк. Трябваше да заобиколя Пунта де Кокос и да набележа някой ориентир, а после да се движа в тъмнината по компас.

Пунта де Кокос представлява скалист край на издадения като пръст нос на юг от остров Рей. Мафафа е разположена на „ставата“ на този пръст — трябваше да заобиколя носа и пред мен щеше да се покаже селото.

Но нощта ме изпревари. Прибързано реших да отведа яхтата до самия бряг. Гърмящите вълни налитаха върху носа, а после, отхвърлени от рифовата бариера, се връщаха обратно в морето. Вълните се издигаха високо нагоре, струпваха се една върху друга, простираха към небето своите бели пенливи ръце. Ако пресметнех всичко добре, можех да се промъкна покрай носа в промеждутъка на две вълни. Човек не рискува ли никога, надява ли се само на късмет и щастлив изход, животът би станал просто скучен!

Когато обърнах яхтата с намерение да заобиколя носа до самия бряг, две големи вълни се стовариха отгоре ми отстрани. Никога няма да забравя с каква сила се плиснаха те по палубата. Това стана така неочаквано, че съвсем се обърках. Мачтата почти изчезна сред водния прах. Вкопчих се в румпела и гледах как водата прелива през палубата — за пръв път, откакто яхтата ми принадлежеше. Отвесните скали вече бяха съвсем редом. Дойде нова вълна, но тя се разби далеч от яхтата и върху палубата полетяха само пръски.

Спомних си за мотора и съжалих, че не се възползувах от него.

Яхтата бе отнесена толкова близо до скалите, че различавах дори пълзящите по камъните раци. Цялата палуба беше заляна с вода. Вдигнах глава, за да преценя ще съумея ли да се отблъсна от скалите, и видях как котетата се мятат във водата на юта до самите перила — от водата стърчаха само муцунките им с изплашени очи.

Само след една-две минути яхтата можеше да налети върху камъните. Поставих руля на вятъра, хванах котетата и се приготвих да ги хвърля върху скалите. Като се удари в камъните, вълната се отдръпна и отслаби удара на следващата. „Езичник“ се обърна към вятъра, забави ход, промени галса и се придвижи още няколко фута. Но тук го настигна нова вълна. Като се разби в скалите, тя също се устреми обратно в морето. Не знаех какво да правя. С котетата в ръце, като задържах румпела с крака, замрях и чаках какво ще стане по-нататък. Четвърта вълна се удари в борда, плисна се през перилата и тласна яхтата върху първата верига от рифове.

Като усетих резкия удар, помислих, че мачтата може да се счупи и да падне върху главата ми. Дори без да я гледам, чувствувах как се люлее на две страни.

През цялото време румпелът беше поставен под вятъра. Яхтата се отдръпна от скалите и посрещна с носа си следващата вълна. Но ето кърмата отново се приближи към камъните и вече си представях как рулят и винтът ще се разбият на парчета. Но яхтата почти не се помръдна от мястото си. Тя се вдигна над вълните, отпусна се и отново тръгна напред. Ту повдигайки бушприта към небето, ту заравяйки го във водата, „Езичник“ се отдалечаваше от опасния нос. Той се движеше с цялата мощ на своите платна — и само това можеше да ни спаси.

Скоро яхтата излезе в спокойна вода, а аз все не можех да откъсна поглед от носа, където вълните се разбиваха с шум в скалите и „Езичник“ едва не претърпя крушение. Удаде ми се да запазя яхтата и се почувствувах подобен на истинските морски вълци.

В трудната минута се бях оказал на висота. Радостната усмивка не слизаше от лицето ми. Сега, след като окончателно добих вяра в успеха, можех да започна пътешествието. Тихият океан ме зовеше. Някъде там, зад тъмния хоризонт, ме очакваше моята търпелива жена. Реших на сутринта да потегля. Но когато настъпи утрото, закуската ми бе прекъсната от шум и гръмки бодри гласове. Излязох на палубата и видях лодка, в която седяха войници от военната метеорологична станция, разположена на брега на залива. Войниците се качиха на борда при мен.

Като узнаха, че съм моряк и че се връщам в къщи, те се отнесоха към мен приятелски. Много ги заинтересува моята яхта и предстоящото плаване. Те изразиха искрено желание да ми помогнат да приведа яхтата в пълен порядък и аз реших да отложа излизането в море още с един ден.

Шестимата се заехме енергично за работа и извършихме много неща. Боядисахме мачтата и целия рангоут, палубата, рубката и кокпита. Смазахме неподвижния такелаж. Затъкнахме цепнатините и илюминаторите и подшихме отпорилия се тук-там ликтрос на платната.

Един от войниците, по специалност механик, разглоби мотора и вечерта ни разказа какъв основен ремонт му се наложило да извърши. Почистил свещите, оправил карбуратора, промил бензиновия маркуч, проверил генератора, регулирал клапаните и извършил още много поправки.

Друг, специалист по електротехника, така електрифицира яхтата, че трябваше само да завъртя ключа и в каютата светваше лампичка, захранвана от акумулатора на мотора. При нужда сега можех да включвам даже ходовите светлини. По някакво чудо той бе поправил и негодния радиоприемник, който исках да изхвърля зад борда.

Трети, чиито скрит талант и изобретателност излязоха внезапно наяве, ми оказа огромна услуга, като скова под дясната койка голям сандък. Само собственик на кораб може да оцени такова приспособление.

Четвърти закрепи мачтата в случай на лошо време.

По такъв начин десет дни след пристигането ми на Бисерните острови бях готов за излизане в океана. От кливергалса до грота моят тендер беше в пълен ред. Вече можех да се отправя на път.

Но войниците не можеха да се успокоят.

От благодарност за великодушната помощ предложих им да ги разходя с яхтата. Откровено казано, това не ми беше много по сърце, тъй като много ми се искаше да бъда вече на път към Мери. Но не можех да не изразя своята признателност към тъгуващите в чужбина хора.

Заобиколихме югоизточния край на остров Рей и заплавахме към остров Сан Мигуел. За „Езичник“ това бе единственият светъл ден, откакто ми принадлежеше. Върнахме се на следната вечер, като преминахме край страшния нос Пунта де Кокос. „Езичник“ извърши последния си рейс за развлечение — от този момент до своя злополучен край той беше длъжен да изпълнява сериозна, понякога тежка и изморителна работа.

През нощта завърших последните приготовления, бъчвичките бяха напълнени с вода и запечатани, продуктите складирани, багажът опакован и закрепен. Войниците ми подариха дори запас от рибни консерви за котетата.

Бях твърдо уверен, че яхтата ще издържи пътешествието. Десетте дни на изпитание край Бисерните острови потвърдиха това. Миналото на „Езичник“ служеше като залог за това, че яхтата няма да ме подведе в открито море.

„Езичник“ бил построен и спуснат на вода в Норвегия. Обшивката, палубната настилка, шпангоутите и книците бяха изработени от доброкачествен дървен материал, превозен от суровия Север. Много години яхтата бе браздила бурните води на Скандинавия, доставяйки продоволствие на фаровете в Балтика.

През 1934 година „Езичник“ пристигнал в Панама от Полша през Атлантическия океан. На борда му се намирали четирима поляци, желаещи да се преселят в Австралия. Те преживели много опасни приключения, неведнъж попадали в бури, след което тропическата дъждовна Панама станала за тях по-скъпа от далечната слънчева Австралия.

Там те продали своята яхта, която тогава се наричала „Двайя“, и тази ладия с гафелни платна дванадесет години мирно плавала „из вътрешните води“. Лекият вятър издувал светлите платна. Тихо и безметежно тя плавала от Колона до Балбоа и вимпелът на яхтклуба се развявал на мачтата й. Често с нея се извършвали увеселителни разходки. Под оригиналното название „Езичник“ тя скоро станала известна по атлантическото и тихоокеанското крайбрежие на Панама.

За тези дванадесет години, през които „Езичник“ бе извършвал увеселителни рейсове край бреговете, той бе стъкмен с бермудски платна и се бе превърнал в бързоходен тендер, един от най-добрите в Панама. Рядко някому се удавало да го изпревари.

И така, моята яхта беше бърза и надеждна и сега, когато проплавах с нея толкова време и я бях изучил, повярвах в нея, а благодарение на нея и в собствените си сили — какво ми оставаше повече да желая?

Отидох в кокпита, осветих с фенерчето палубата, такелажа и намерих всичко в пълен ред. Спуснах се долу и дълго не можех да заспя. Разглеждах ниския таван на каютата и се радвах, че утре най-после ще започна своето пътешествие.