Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (3)

Практика

Невисоките и гористи Бисерни острови са разположени в югоизточната част на Панамския залив. В бедните, но живописни селца, твърде отдалечени едно от друго, живеят хора, в чиито жили тече индианска, негърска и испанска кръв. Те водят жалко съществувание, като събират диви тропически плодове и зеленчуци и ловят риба, с която прибрежните води са твърде много богати. Селцата са разположени в подветрената част на острова, обикновено край неголеми заливи.

Първата нощ хвърлих котва в залива Пери на острова Педро Гонзалес.

Рано сутринта вдигнах платната. Свежият, наситен с дъждовна влага вятър подгони яхтата на изток и аз започнах да търся удобен залив, където бих могъл да застана на котва. Скоро на остров Сеньора забелязах пясъчна коса и започнах да маневрирам, като се мъчех да отведа към нея яхтата. Застанал на кърмата, превъртах с крак румпела и непрекъснато измервах дълбочината с ръчния лот. Като избрах подходящ момент, поставих яхтата срещу вятъра, а руля към наветрения борд и платната заплющяха. Освободих котвената верига и котвата с грохот изпълзя от клюза. Като отпуснах дерикфала, обрах грота, после отдадох фаловете на кливера и стаксела, рязко спуснах стаксела и побързах към носа, за да обърна и кливера. Яхтата застана на котва. И тъй като извърших всичко много леко, увереността у мен укрепна. Реших да се спусна долу и да направя запис в корабния дневник. Това обаче не стана: с голите си ходила усетих как палубата потрепера и разбрах, че килът се бие в нещо твърдо.

Както се изясни, бях забравил да закрепя котвената верига, тя се беше размотала до края и яхтата бе понесена с кърмата напред към брега. Дъждът се лееше като из ведро, водата заливаше палубата, без да успее да се изтича зад борда. Морето наоколо кипеше все така. Когато разбрах, че съм заседнал при това голо необитаемо островче, дъждът отначало ми се стори студен. Имаше отлив, водата бързо се отдръпваше и след два часа „Езичник“ стоеше на суха почва. Облегнат на перилата, аз се греех под лъчите на слънцето, което надничаше през облаците, и се опитвах да намеря изход от създалото се положение. Котетата, измокрени и жалки като плъхове, пълзяха оклюмани в краката ми и в съчувствие към моята мъка стържеха с нокти наклонената палуба.

Помислих, че това е краят на моето пътешествие. Вече чувах тържествуващите гласове на недоброжелателите: „Виждате ли, така си и знаехме!“ Мислех за жена си и за това, как ще се върна в Панама без яхтата. Няколко часа наред седях така на палубата с надежда, че иззад носа изведнъж ще се покаже някакъв кораб и ще ме изтегли от плитковината. Започна приливът и яхтата започна леко да се полюлява: беше ясно, че тя скоро щеше или съвсем да се зарие в пясъка, или да бъде отнесена към брега. Водата се издигаше към палубата, лижеше бордовете, сякаш ги опипваше. Ядосан и смутен, реших да се боря докрай.

Пренесох голяма част от товара на брега, а заедно с него и котетата, след което носът се повдигна малко и яхтата се поизправи. Подложих под носовата част бъчвичка с вода, дръпнах с всички сили котвената верига, запалих малкия мотор и когато той запърпори, пуснах го с пълна мощност.

Водата продължаваше да приижда и аз се надявах, че скоро яхтата ще се освободи от дъното. Скочих във водата, която стигаше почти до пояс, и с цялата си тежест налегнах на ахтерщевена. Носът беше освободен, но кърмата бе заседнала здраво в пясъка.

Тогава пренесох част от товара от юта на бака. Никакъв резултат. Приливът свърши и реших: сега или никога! Завъртях докрай ръчката на двигателя, скочих във водата и напрягайки всички сили, отново се опитах да отместя тежката три и половина тона яхта.

Тя се поддаде на дюйм-два, после отново затъна. Починах си за минутка и отново се заех с работа. Един дюйм… още един… два дюйма… Накрая, обезсилен, опрях гръб на борда, като стъпих здраво с крака на дъното. „Езичник“ се отмести, плъзна се напред и най-после се откъсна от дъното. Беше спасена.

Засядането ми в плитковината съвсем не беше единствената грешка, извършена от мен през тази седмица, която прекарах на Бисерните острови. Имах и други пропуски и неудачи. Веднъж на мръкване взех пясъчните плитковини до остров Виверос за мазно петно във водата, носът на „Езичник“ с размах наскочи на пясъка и остана така, високо вдигнат. Едва след като дочаках отлива, успях да се снема от плитковината и да изляза в дълбока вода.

Подобно нещо ми се случи и в Касая. Избрах си място за котвена Стоянка до самото село, под прикритието на пясъчната коса на дълбочина два сажена. Това беше и моята грешка — във водата, където при отлив нивото се понижава на шестнадесет фута, не трябваше да заставам на такава малка дълбочина.

През нощта ме събуди силен тласък. Изскочих от наклонената каюта и като прекрачих през безредно разхвърляните вещи, добрах се до люка и видях, че „Езичник“ е заседнал дълбоко в зловонно тресавище. Обкръжаваха ме множество страшни сенки, тук-там трептяха мътни лунни петна. Нужно беше да се заема с работа. Трябваше да газя до колене в смрадната тиня и така да изравня и разтоваря яхтата, за да не потъне, когато настъпи приливът.

След три часа гол и целият облепен в кал, с фенерче в ръка се любувах на резултатите от спасителните работи. Вратичката на каютата беше затворена, всички люкове и илюминатори — задраени. Като очистих борда на яхтата от тинята, привързах за дъното две бъчвички, от които предварително излях водата. Тежките сандъци с провизии пренесох от десния борд, на който се бе наклонила яхтата, на левия. Значителна част от товара трябваше да прехвърля на брега.

По-късно, когато водата започна да приижда и запълзя нагоре по обшивката на яхтата, затънал до пояс в калта, напрягах всички сили, за да помогна на моя малък съд да се освободи.

Но най-срамното нехайство извърших в заливчето на остров Рей, близо до полуразрушеното селце Сан Мигуел. Хвърлих котва, без да закрепя края на веригата, и пред очите ми тя изчезна под водата. Течението ме носеше право върху скалите. Не зная защо моторът отказа да работи. Скоро „Езичник“ се блъсна с носа си в рифа и не ми оставаше нищо друго, освен да спусна гумената лодка и с гребане да отместя яхтата от опасното място. Но въпреки че налягах на веслата с все сили, не можех да се преборя с течението и с отчаяни викове започнах да призовавам на помощ жителите на селото. Скоро те пристигнаха на своите ладии и със съвместни усилия изтеглиха моя съд в средата на залива. Изкачих се на борда, поставих в едно сандъче инструменти и така го използувах като временна котва.

На сутринта извърших още една грешка, като предложих един долар за награда на този, който намери в дъното на залива моята котва. Седем души се хвърлиха във водата и въпреки че се разпръснаха най-малко на сто фута, всичките едновременно намериха котвата и всеки искаше долара. По такъв начин, за да си върна котвата и веригата, трябваше да заплатя седем долара.

Не минаваше ден, в който да не извършех някакъв пропуск. Но колкото времето летеше, толкова по-уверено работех с платната, толкова по-добре опознавах своята яхта.

Като завършък на всичко отново загубих котвата. Това се случи в превъзходно закритото заливче около Забога. Отново поставих инструментите в сандъчето, завързах го към веригата вместо котва, вдигнах платна и взех курс към остров Педро Гонзалес.

Беше първи юни. Беше изминала една седмица от моята практика. През това време бях в заливите и заливчетата на всеки от Бисерните острови освен на Сан Хозе, където беше установена карантина, тъй като там се намираше военна база. Бях водил яхтата през тесни проливи, ходех срещу вятъра и теченията, изпробвах всички курсове и галсове, неведнъж бях попадал в продължително затишие и извърших достатъчно грешки, за да извлека от тях полезни изводи.

Чувствувах се вече доста по-уверен. Придобих опит. Дори като че ли започнах да овладявам яхтата. От всяко положение, в което попадах по собствена вина, успявах да намеря изход. Чувствувах се истински морски вълк, макар че не бях плавал особено дълго време.

Моят малък боек тендер се показа храбър мореходец. Дори когато засядаше или наскочеше на риф, той не губеше своя блясък и изящество.

Предстоящото пътешествие беше напълно по силите на „Езичник“. Обикнах тендера и привикнах да мисля за него като за живо същество. Обаче въпреки цялата ми любов и доверие към „Езичник“ не можех да се реша да изляза с него в Тихия океан. Неведнъж пропъждах тази мисъл. Трябваше още да потренирам, но не можех повече да отлагам. Можех да почакам още седмица, най-много десет дена. А до началото на сезона на бурите оставаха по-малко от четири месеца.