Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (26)

Австралия

Към обед хвърлихме котва пред кораловия риф, опасващ Найау — първия от двата острова, които трябваше да посетим. Излязох на брега, за да погледам как приемат копрата. Когато местният вожд научи за моите приключения, веднага ме покани да пием янгона. На бърза ръка сготвиха пиле, донесоха връзка банани и аз се гощавах с тях сред кръг от усмихнати лица.

Разказах за своето плаване с помощта на мимики и жестове, като се ползувах и от придобитите си слаби знания на местния език. Един път се оказа недостатъчно и повторих още един път разказа си. Съобщиха ми, че шхуната трябва да потегли за другото село край брега. Пих на крак традиционната чаша с янгона, поблагодарих на жителите за гостоприемството и се върнах на шхуната.

Във второто село се повтори същата церемония. Най-лошото бе, че трябваше да изям още едно пиле и грозд банани.

Остров Найау беше родината на Итчи и Уна, която те бяха напуснали в търсенето на щастието. Сега се намирах в селото, където те някога бяха живели. Срещнах вече грохналите родители на Уна, една почтена двойка, женени от четиридесет и две години. Бащата на Итчи вече не бе между живите, но ме заведоха при старата му и сляпа майка. Казаха, че Итчика е помогнал на „кай вавалаге“ (белия човек). Тя кимна, усмихна се и не каза нито дума.

Тази нощ спах при родителите на Уна. Преди разсъмване, както бе уговорено, ме разбудиха и отведоха на шхуната, която се полюшваше над водата. Един час след изгрев-слънце хвърлихме котва пред малкото островче Тития-последната спирка преди завръщането на шхуната във Вануа Мбалаву. Далече на югоизток зърнах сивия връх на вулкана в Тувута.

Изглежда, жителите на Фиджи считат гостоприемството за свой свещен дълг. Едва бях слязъл на брега на Тития и ми бе връчен „ключа“ на селото. Като отплата за грижите и угощението два пъти разказах историята на своето плаване. Тъй като нямаше време да пия янгона, стиснах ръка на тези, които бяха най-близко до мене, и се отправих към димящата шхуна.

Отдалечихме се от рифа и взехме курс на север към продълговатия извит остров Вануа Мбалаву.

На острова имаше радиостанция и аз реших незабавно да се обадя на Мери и майка ми. Освен това ми казаха, че край Вануа Мбалаву често минават кораби на път към Сува, главното пристанище на Фиджи. Струваше ми се невероятно, че след няколко часа ще се свържа по радиото с Мери.

Пътят на шхуната минаваше през главозамайваш лабиринт от коралови рифове, които изобилствуват така много въз Фиджи. Влязохме в широкия залив и хвърлихме котва срещу бялата търговска кантора. Край нас сновяха множество ветроходни съдове. Голямо село се гушеше под високите палми край брега.

Отидох с първата лодка на брега, за да поговоря с господин Стокуел. Намерих го в склада, където приемаше и претегляше превозената копра. Беше с широкопола шапка, къси панталони и сандали.

Постоях малко, опрян на бастуна си, и гледах как той търгува със снажните босоноги туземци. Имаше златист загар на кожата, смееше се гръмко и макар че беше леко посивял, хвърляше с леснина върху кантара тежките торби с копра.

Като ме видя, той се сепна, тъй като бели хора тук се появяваха рядко.

Аз му се представих, стиснах му ръка и се постарах накратко да му обясня своето появяване на острова. Той иронично се усмихна, на лицето му се отрази недоверие. Тогава в разговора се намеси старият капитан и разказа всичко, което бе слушал за мен в Тувута. Младият тонганец потвърди думите на капитана.

Стокуел слушаше моя разказ за борбата с океана, от време на време дрезгаво възкликваше: „Дявол да го вземе!“ — и лицето му все по-широко се разтваряше в усмивка. Когато разказах за урагана, той само промълви: „Гледай ти!“

Разбрах, че му е трудно да повярва всичко. И все пак в края на краищата повярва. Достатъчно бе да ме погледне — костите ми още стърчаха изпод кожата след изпитанията на петмесечното плаване; старият капитан и младият тонганец потвърдиха, че останките на яхтата още се търкалят край брега на Тувута.

Стокуел седна и ми предложи да се разположа по-удобно. Аз продължих своя разказ. Той слушаше с отворена уста, без да откъсва очи от лицето ми. После внезапно скочи, хвана ме за ръка и ме поведе към дома си. Дълги часове преседяхме там, докато го осведомя за всички перипетии на плаването ми. Когато завърших, той няколко минути не промълви нито дума. Поклати глава, усмихна се, после ме засипа с въпроси. Особено се интересуваше от урагана и от дългите ми търсения на земя. Накрая каза: „Вие сте поставили рекорд за плаване сам с временно стъкмяване, ако е истина това, че сте се добрали дотук с разнебитената си яхта от самите острови Суворов.“

Той отбеляза, че здравата ми е провървяло, като успешно съм преминал рифа в Тувута. После внезапно попита:

— А как изглежда вашата жена? Бих искал да видя жената, за която човек е готов да преплава Тихия океан.

За мен Мери е винаги приятна тема за разговор, тема, която ме прави особено красноречив, и аз с удоволствие заразказвах за нея.

След това Стокуел на свой ред дълги часове ми разказва за своя живот на Фиджи, където бе прекарал повече от тридесет години. Той бе виждал останките на много прекрасни съдове, намерили своя край в острите крайбрежни скали на тези острови. Аз не бях първият корабокрушенец, попаднал на Вануа Мбалаву. Но често морето е поглъщало кораба заедно с екипажа и нито един човек не се е добирал до брега. Стокуел ми разказа за внезапните урагани, за кораловите образувания в крайбрежните плитчини и за предателските течения. Аз се почувствувах щастлив, че съм останал жив, че не ме застигна втори ураган, че като по чудо бях преминал назъбения риф и че предателските течения не ме погубиха.

Започна да се мръква и аз изявих желанието си да се обадя на Мери и родителите си. Но Стокуел каза, че радиопредавателят е повреден и мога да изпратя радиограма едва от Сува на главния остров Вити Леву, разположен на сто и осемдесет мили на запад. Оставихме разглеждането на този въпрос за след вечерята и най-любезно бях поканен на трапезата.

Мисис Стокуел, една очарователна тонганка, бе приготвила за мен превъзходна „американска“ вечеря. Тя се, състоеше от шунка с яйца, истински пшеничен хляб, кафе и баница с ябълки. След дългата употреба на туземни ястия по-малко полезната „цивилизована“ храна ми се видя чудесна.

През тази нощ спах на мека постеля. Спах превъзходно, тъй като късно през нощта бяхме решили със Стокуел да се отправя с катер до близкия остров Канатея, а там стоеше натоварена с копра шхуна, готвеща се да отиде в Сува.

След неделната закуска от овесена каша, пържени яйца и пандишпан — още една мила отстъпка на моя американски вкус от страна на мисис Стокуел — излязохме с моя любезен домакин на верандата, за да поговорим. Очаквахме прилива, тъй като само тогава катерът би могъл да премине над рифовете и да се отправи за Канатея. Когато нивото на водата достатъчно се издигна, аз се сбогувах и отново потеглих на път.

Малкият катер заплава покрай брега, обрасъл целият с палми, чиито листа сънливо висяха в тропическия зной. В лагуната имаше няколко безформени островчета, обкръжени с коралови рифове и също обрасли с палми. От време на време вълните се удряха в невидимите подводни скали и изригваха пръски като малки експлозии. Тук имаше пристанище, което някога е приютявало китоловците и ловците на бисери. Сега в него идваха само малки шхуни с копра и много рядко „рицари на двадесетия век“, претърпели крушение по пътя към дамата на сърцето. Преминахме над рифа срещу дългия и тесен залив. Насреща зад осеяното с рифове открито водно пространство се виждаше Канатея. Сгушена до брега, стоеше малка шхуна.

Рулевият ловко преведе катера между рифовете и скоро ние се привързахме до шхуната. Тя се наричаше „Туи Сакоу“, беше цялата от стомана, с водоизместимост 700 тона, добре стъкмена и бързоходна. Аз се прехвърлих на борда и отидох при капитана.

Шхуната беше вече натоварена с копра и готова да отплава за Сува. Екипажът и смяташе да потеглят в понеделник, като по пътя си се отбият в Найтамба, за да вземат на борда един пасажер и малко товар. Следобед, за да убием времето, седяхме на слънчевата палуба и ловяхме риба.

В понеделник сутринта още по тъмно вдигнахме носовата и кърмовата котва и излязохме от тясната коралова лагуна. Вануа Мбалаву остана от дясната ни страна, вляво бе остров Хет, а пред нас се виждаше сивият купол на Найтамба.

В кораловата бариера, обкръжаваща Найтамба, нямаше проход. Шхуната бавно се движеше покрай нея назад и напред, докато товарът бе прехвърлен на брега с помощта на дълги гребни лодки. Още с първата лодка излязох на обраслия с буйна растителност остров, за да взема пасажера и неговия багаж. Високата скалиста повърхност на острова се спускаше полегато към океана и цялото крайбрежие бе гъсто обрасло с кокосови палми.

Спряхме пред малък бетонен пристан, построен за товарене на копрата. Оттам ни поздрави Гас Хеннинг — дългогодишен обитател и мореплавател в тая част на Тихия океан. Още щом лодката бе привързана за пристана, скочих на него и Хеннинг ме поведе да разгледам острова, който от съвсем запустял някога сега се бе превърнал в истински тропически рай.

Запознах се с мисис Хеннинг, енергична и приветлива жена. Тя ме покани в просторната си гостна, където европейският комфорт бе съчетан с тихото спокойствие на южните морета. Туземна босонога девойка, опасана със зулу, поднесе чай. Разказах на семейството Хеннинг дългата история на моето пътешествие, но този път с мен не беше старият капитан, за да потвърди моите думи.

Историите за корабокрушения не бяха нещо ново за жителите на Найтамба. Не един търсач на приключения по неволя бе попадал тук. Въпреки това съпрузите Хеннинг бяха поразени от трудностите, с които се бях сблъскал из пътя си през океана, и с искрен интерес слушаха разказа за моите изпитания и приключения.

Старият Гас Хеннинг, който бе проплавал надлъж и нашир не само водите на архипелага Фиджи, но и на голяма част от югоизточния район на Тихия океан, много се огорчи от това, че съм загубил моя малък храбър „Езичник“. Той страстно обичаше морето и корабите. Предложи ми дори да отидем двамата в Тувута, за да проверим не може ли яхтата да бъде ремонтирана. Хеннинг искаше да я види отново оживяла и с издути платна. Но аз описах състоянието на „Езичник“, както го бях видял за последен път: килът дълбоко врязан в пясъка, шпангоутите разсъхнати, обшивката изпочупена, малкото оцелели снасти раздадени на жителите на Ломалома.

Мисис Хеннинг бе много развълнувана, че през всичките тези месеци след отплаването ми от Бисерните острови Мери не бе получила никаква вест от мене. Тя самата бе преживяла много тревоги, когато корабът на Гас не бе се завръщал навреме от далечните си пътувания. На острова нямаше радиостанция, иначе незабавно бихме изпратили радиограма до Австралия.

Семейство Хеннинг пристигнало на острова след Първата световна война и се заело да основе плантация. Децата им взели участие във Втората световна война и след завършването й останали в Англия. Сега старците доживявали своите дни на острова, богат на толкова мили за тях спомени…

„Туи Сакоу“ отплава късно следобед и навлезе в морето Коро с курс към Сува. Фиджи е извънредно живописен архипелаг — отдясно и отляво край нас синееха острови. През нощта се събудих изгладнял и станах, за да направя обичайната си закуска. Неусетно се замислих за бъдещето си и си помечтах за скорошно пристигане в Австралия.

На следното утро малкото корабче се привърза до пристана за копра в Сува и аз излязох на брега. Един висок и живописен туземен полицай ме отведе в имиграционния отдел.

Привикнал в родината си да гледам суровите блюстители на реда въоръжени с револвери и палки, срещата ми с местния полицай ме порази. Единственото му оръжие беше веселата дружелюбна усмивка, която напълно ме покори.

Гъстите му коси бяха старателно вчесани, морскосинята му куртка беше без яка, добре ушита и с лъскави златни копчета. Полицаят бе препасан с ярък малинов шарф, пристегнат с дебел кожен колан с блестяща медена тока. Бялото му зулу, изпъстрено със стъклени украшения, достигаше до коленете му. Краката на полицая бяха яки и мускулести и той по обичая на Фиджи ходеше бос. Не вярвам някъде по света да има по-живописно облечен полицай.

В управлението ме приеха вежливо и всички формалности бяха изпълнени с невероятна бързина. В нашия свят, където пътуването в чужбина без виза се счита едва ли не за въоръжено нападение, странно бе, че тук въпросът бе уреден тъй просто. Всички, от главния началник до най-низшия босоног служащ, се отнесоха към мен внимателно и любезно.

Горях от нетърпение да известя на Мери за благополучното си пристигане. Радиограмата ми гласеше: „Жив и здрав съм на Фиджи. С първия параход тръгвам за Австралия. Ще се обадя пак. Обичам те. Джони.“

Почти веднага след това, още преди даже Мери да получи моята радиограма, дойде такава от нея. Тя бе чула по радиото съобщение за моето корабокрушение и всяка дума от нейната радиограма говореше какъв тежък камък се бе свалил от сърцето й.

Четях и препрочитах тези думи, които поставяха край на несигурността. Сега още по-страстно се стремях към дома, към очакващото ме там щастие.

Докато чаках в Сува за кораб, трябваше да разреша сложния проблем, при кого да се установя. Шест души настойчиво ме канеха у себе си и ми беше неловко да предпочета един от тях.

Честна дума, не разбирам защо моряците винаги търпят корабокрушения в най-неподходящи за това ъгли на земното кълбо, когато могат да направят това в такова чудесно място като Фиджи.

Най-накрая реших да се установя у младия Ърни Хърли, служащ в параходната компания „Морис Хедстром“. Той беше на моята възраст, женен и имахме много общи интереси.

Бях незабавно взет на буксир от редакционния състав на вестник „Фиджи таймс“ и ме разведоха да разгледам града. Заведоха ме и в яхтклуба, като ме запознаха с всички местни най-добри рулеви. Вестникът помести снимката ми в момент, както разговарям с яхтсмени и представители на местната полиция. Освен това напечатаха прекрасна статия за мен, а вечерта чух името си по радиото. Но тази популярност с нищо не ми помагаше по-скоро да отида при жена си и проблемът за това си оставаше същият, както и тогава, когато бях в Ню Йорк, с тази само разлика, че сега не разполагах с хиляда долара, за да си купя яхта.

Отново трябваше да търся кораб за Австралия. Но в срок от един месец не се очакваше нищо. Билетът за самолет струваше безбожно скъпо, а при това аз нямах абсолютно никакви пари.

Два дни преди това за Нова Зеландия бе отплавал английски товарен кораб, който след престой в Хобарт (Тасмания) щеше да се отправи към Мелбърн. Обърнах се към щаба на новозеландските военновъздушни сили в Сува с молба да ме прехвърлят със самолет в Оклънд (Нова Зеландия). Оттам можех да догоня кораба. Оказа се, за зла участ, че сега военни самолети не летяха в това направление.

Американският консул ме посъветва да се обърна към военновъздушната база на САЩ, разположена на другия край на големия остров Вити Леву — в Нанди. На следния ден потеглих с местния автобус по прашния път, който лъкатушеше покрай брега. Автобусът ужасно бучеше и подскачаше нагоре-надолу не по-зле, отколкото моят „Езичник“ по време на буря.

Във военновъздушната база разказах на полковника печалните си преживелици през последните месеци. Апелирах към чувството му за романтика и вплетох в разказа името на жена си. Както на всеки американец, пред нещастието на ближния сърцето му се смекчи. „На военните самолети е забранено да превозват граждански лица — каза той, — но мисля, че на претърпелия крушение моряк можем да окажем помощ.“

До новата година не се предвиждаха никакви полети до Австралия. След три дни обаче щеше да излети самолет до Тонтута (Нова Каледония). В Тонтута — обясни ми полковникът — често спират кораби, идващи от САЩ и Хонолулу, а други отиват обратно. Много рядко обаче хората отиваха на запад. Ако се прехвърлех в Тонтута, имаше опасност за дълго да се закова там. Може би било по-добре да чакам до януари в Нанди.

Имах три дни на разположение, за да претегля всички „за“ и „против“ полета ми до Тонтута. Същевременно продължавах да търся средство да се добера до Австралия. Отново прекосих острова с автобуса и се обърнах към главната кантора на Колониалната захарна компания. Не биха ли могли да ме изпратят с някой от техните кораби до Тасмания? Отново нямах късмет. Всички места бяха заети от служещите в компанията, които отиваха у дома си за коледните празници.

Тогава реших да отлетя в Тонтута. Разбира се, рискувах и там да не намеря желаното превозно средство, но някакво натрапчиво предчувствие ми нашепваше, че всичко ще се нареди добре. Известно е, че оттам отиват кораби за Соломоновите острови и Нова Гвинея. Може би щях да се добера до Австралия откъм север. Така поне щях да се движа към целта.

На сутринта на 28 ноември излетях с един бомбардировъчен самолет. Бях закусил в Нанди, а обядвах вече във въздушната база в Тонтута. След като бях се въртял безпомощно цяла седмица в Нанди, сега бях пропътувал за няколко часа хиляда мили.

Връчих на командира на частта препоръчителното писмо на полковника от Нанди и му разказах за своето злополучно морско пътешествие. Той ме изслуша със съчувствие, но ми каза, че точно сега не са предвидени полети в нужното за мен направление. Дадоха ми стая и ми предложиха да чакам.

Отново ми предстояха дни на мъчително бездействие. На втория ден от пристигането ми в Тонтута получих бързо писмо от Мери. Тя го бе писала преди седмица и то ме бе последвало с въздушната поща от Сува и Нанди.

Между редовете на това писмо прочетох как търпеливо ме е чакала Мери през всичките тези дълги месеци. Моето писмо, оставено в Пощенския залив на Галапагос, тя бе получила в първите дни на октомври. В него аз обещавах да бъда в Сидней преди края на септември — с други думи, още тогава бях закъснял с цяла седмица. А сега вече само няколко дни ме деляха от декември!

От Нова Каледония почти не отплаваха кораби, а за параход, отиващ до Австралия, не можеше и да се мисли. Единствената ми надежда бе да пътувам по въздуха. Всеки ден проучвах въздушните разписания. След четири дни вече бях готов да се върна на Фиджи и да започна всичко отначало. Летците ме разубедиха. „Може да се появи случай“ — говореха те. И случаят действително се появи.

Неочаквано на летището се приземи голям четиримоторен самолет. На борда му имаше офицер, отиваш на инспекция в Сидней през Бризбан. Петте дни в напрегнато очакване бяха останали назад — на следното утро ми предстоеше последният етап от пътешествието.

Към обед на трети декември самолетът кацна в Бризбан — на същото летище, откъдето преди деветнадесет месеца бях излетял на юг за сватбата си с Мери. Трудно ми беше да повярвам, че след по-малко от три часа отново ще видя жена си.

Репортери от бризбанските вестници ме фотографираха и ми зададоха въпроси относно пътешествието ми. Изпратих телеграма до Мери, в която й съобщавах часа на пристигането си в Сидней.

Гигантският самолет леко се вдигна във въздуха и забуча над добре познатото ми скалисто крайбрежие. Скоро се спуснахме над Сидней, преминахме над широкото пристанище, направихме кръг над града и се устремихме към пистата за кацане.

Аз бях най-нетърпеливият пътник на борда.

Най-напред бе разтоварен моят багаж и аз бях първият, който скочи от самолета. И изведнъж видях Мери. Помня как тя се хвърли към мен и, струва ми се, и аз се спуснах към нея. Вгледах се в бездънните й сини очи… държах я в обятията си… всичките ми мечти се бяха сбъднали… изпитанията се бяха свършили.

Не мога да опиша тези мигове. Те отлитат много бързо, за да бъдат уловени в думи. Най-главното бе, че отново си бях у дома, при единствената и най-скъпа за мен жена.

 

КРАЙ