Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (25)

Платно!

От няколко дни в селото се водеха разговори за предстоящия лов на „унга вули“. Уна ми каза, че всичко това се предприема заради мен. В лова трябваше да вземат участие много хора — Бил, Джо, Майк, Тукай, Суви — всички със своите семейства. Предстоеше им да потеглят на следното утро и да се върнат едва след три дни.

Нямах понятие как се ловят кокосовите раци, но с удоволствие се съгласих да се отправя заедно с тях.

На разсъмване се спуснах на брега и влязох в лодката на Итчи. Редом стояха още шест лодки, хората и товарът бяха вече по местата си.

Настроението на всички беше празнично. Цялото население на селото излезе да ни изпрати. В лодката поставиха моя „трон“ и тя се отдели от брега. Застанал на носа, Итчи отблъсваше енергично лодката от дъното с помощта на дълъг прът. Уна му помагаше от кърмата и лодката бързо се движеше напред.

След известно време, когато изменихме курса и вятърът започна да духа в кърмата, на носа бяха обтегнати два големи кокосови листа. Уна захвърли пръта и се залови за рулевото весло.

Ловът на „унга вули“ съчетава в себе си приятното с полезното, като попълня хранителните запаси. Лодката се хлъзгаше леко над кораловото дъно, очите на всички бяха устремени надолу. Внезапно Итчи скочи във водата с харпун в ръка. Като се надвесих през борда, видях как той се гмурна на дълбочина, не по-малка от шест морски сажена, и подгони една голяма костенурка, която, забелязвайки лодката, се спусна на дъното. Итчи настигна костенурката, спря се за миг, мускулите му се напрегнаха, после силно я удари с харпуна си и скоро заедно с плячката си се върна в лодката.

На две мили от селото влязохме в гладко заливче, обградено от скали. Брегът беше бял, песъчлив, а недалеч растяха кокосови палми.

Ловците изтеглиха лодките на пясъка и хвърлиха във водата каменните котви, привързани за лиани. Уна се зае да ми свари чай за закуската — все още трябваше да ям на всеки три часа. Итчи изнесе на брега торба, секира и ножа, с който обикновено ходеше да събира копра.

Жената на Майк ми донесе късче кварц, към което се бяха прилепили някакви малки същества със сладко месо. Ядях ги с кумала, банани и пиех чай.

Предстоеше ни да заобиколим целия остров, като се спираме при всяка горичка от кокосови палми, за да събираме копра. Когато работата привършваше, жените претърсваха горичката за „унга вули“. После натоварваха всичко в лодката и ние отплавахме към следващата горичка.

Кокосовите палми са главният източник за съществуване на островитяните. Те пият млякото и ядат меката сърцевина на зелените кокосови орехи. По-късно, когато орехите узреят, от тях се добива „крем“ за приготвяне на храна и „вали вали“ — мас за кожата. Черупките използуват за топливо, за изгонване на москитите чрез опушване на колибите, за изготвяне на върви и кошници.

Ситно нарязаната сушена сърцевина на узрелите орехи островитяните ядат сами или я продават — това е единственият им източник на доходи.

Палмовите листа служат за покривен материал, а също така за приготвяне на рогозки, кошници и ветрила. От стъблата на палмите се правят подпорки и греди за колибите.

Още щом лодките се закотвиха за брега, всички се заеха да събират кокосови орехи. По нареждане на Итчика синовете му грабнаха големите кошници, изплетени от юта, изтичаха към палмовата горичка. Всяко семейство действуваше самостоятелно. Итчи и Уна с четиримата си синове работеха в края на горичката. Момчетата събираха сухите кафяви орехи, а когато кошниците биваха напълнени, носеха ги при майка си. Уна с брадва разсичаше всеки орех на две и прехвърляше половинките на Итчика, който седеше редом.

С неуловимо бързо и точно превъртане на двуострия нож Итчика отделяше сърцевината от черупката и я поставяше в купчината. Скоро всички узрели орехи бяха събрани. Докато мъжете поставяха сърцевината в торбите и ги отнасяха в лодките, жените се отправиха в гората, за да търсят „унга вули“. За такъв лов бяха нужни зорки очи и отлично познаване привичките на животното. „Унга вули“ се крие в гъстите храсталаци и че е лесно да бъде изгонен на открито и уловен. За съжаление аз бях още твърде слаб, за да отида в гората, и не можех да наблюдавам лова.

За по-малко от един час жените уловиха шест „унга вули“ и ние се придвижихме по-нататък.

Вятърът изду палмовите листа, обтегнати на носа, и лодките излязоха от лагуната. Под нас вече имаше един, два, четири, пет, седем, девет морски сажена прозрачна вода. Отчетливо като на длан се виждаха подводни рифове, рачета, риби. Надвесен през борда на лодката, внимателно се вглеждах в дъното на лагуната, като се любувах на разнообразния му релеф и на сменящите се като в ярък калейдоскоп картини.

„Вазуа!“ — пронизително завика Уна. Преди да успея да се обърна, нея вече я нямаше в лодката. Видях как тя се гмурна бързо с харпун в ръка на дълбочина от петдесет фута. Дългите й коси се носеха след нея в черна струя, надбедреният й пояс проблясваше в косите лъчи на слънцето. Като достигна дъното, Уна запълзя бавно напред. Итчи постави лодката с нос към вятъра.

Гигантското морско мекотело „вазуа“ често се среща в островите Фиджи. Уна бе забелязала неговите разтворени черупки и мигновено се бе хвърлила във водата. Когато мекотелите се завират в дълбоки цепнатини, ловът им е свързан с доста рискове.

Знаех вече, че първата жена на Итчика бе загинала трагично по време на лов на „вазуа“. Тя се бе промъкнала сама до коралов риф, протегнала невнимателно ръце до полуотворените черупки на мидата, които мигновено се затворили, като притиснали китките й като в менгеме. Започнал приливът и самотната безпомощна жена загинала под водата.

Итчи следеше напрегнато как Уна се приближава към мекотелото, прицелвайки се с харпуна. Той беше готов всеки миг да й се притече на помощ. Надвесих се през борда, за да виждам по-добре всяко движение на Уна.

Уна се спря и плавно замахна с харпуна. Ако мекотелото почувствува колебание във водата, незабавно затваря черупките си. Настъпи критическият миг. Уна мълниеносно заби копието си в мекотелото и неговите мощни мускули изведнъж отслабнаха. Тогава тя изплува на повърхността, за да поеме въздух, и отново се гмурна. Итчи, както по-рано, беше готов. Опасността не беше отминала. Сред коралите можеше да се появи акула. Уна се спусна на дъното, разтвори широко черупките на мекотелото и изряза с нож нежното му месо. Раковината му е дебела и често тежи стотици фунта. Уна изплува с големи късове бяло тлъсто месо, които хвърли в лодката. Като се придвижихме покрай северозападния бряг на острова, спряхме се до една доста голяма горичка и седнахме да закусваме. После жените уловиха още единадесет „унга вули“. През нощта останахме да лагеруваме на брега на заливчето близо до северния край на острова. Поставиха ме върху плетена рогозка в палмовата горичка. Легнал по гръб, дълго гледах проблясващите в тропическото небе звезди и се вслушвах в равномерния шум на прибоя.

На сутринта натоварихме в лодките тежките торби с копра и като се поотдалечихме от растящите над самата вода кокосови палми, се отправихме покрай пустинния наветрен бряг.

През този ден на два пъти се спирахме сутринта и един път следобед. Итчи и Бил решиха, че до стъмване можехме да изминем още малко разстояние, и ние заплавахме покрай скалистия бряг на югоизток.

Още отдалеч забелязах палмовата горичка. Върховете на палмите се издигаха над причудливите базалтови блокове, недалеч от онова място, където моята яхта бе налетяла на рифа. Като достигна носа, нашата крехка ладийка бе подхваната от течението и влетя в открития залив.

Тук видях такова зрелище, че не повярвах на очите си. Моят многострадален малък тендер лежеше на брега с дълбоко врязан в пясъка кил, жалък и разнебитен. Вълните го бяха прехвърлили през ивицата рифове с ширина повече от двеста ярда, после той бе преплавал цяла миля по лагуната и бе застанал до брега с нос, извърнат към морето. Не можех да разбера как бе станало това. Струваше ми се просто невероятно. Той и сега беше там, къпан от морето, разнебитен до такава степен, че не можеше и да мечтая за ремонтирането му.

През нощта отново отидох при яхтата и милвах корпуса й. На малко яхти се бе падала толкова бурна съдба. Макар че я притежавах за не много дълъг период, тя ми служи вярно и честно. В тежките минути тя ми се бе струвала като живо същество, а сега останките й бяха погребани в пясъка. Застанал до разбития съд, изпитвах такава мъка, сякаш бях загубил близък човек. Още един път я погалих по изкорубената обшивка, хвърлих й прощален поглед и се отдалечих.

Сутринта на бреговете на залив „Езичник“ (така кръстих това малко заливче) бяха събрани всички узрели орехи и ние се придвижихме по-нататък.

Ето носът, където Итчи се бе промъкнал през гъстата гора и се бе покатерил по скалите, за да ми дойде на помощ. Ето пясъчната плитковина, където вълните ме бяха изхвърлили, а малко по-далеч беше предателската пещера, над която бях пролежал цяло денонощие.

Изминахме още една миля и се спряхме за последен път, преди да се върнем в селото. Горичката беше твърде близко до Ломалома, затова тук се оказа твърде малко копра и жените успяха да уловят само три „унга вули“. Копрата бе извадена от торбите и разстлана върху скалите за изсушаване. След няколко дни тя отново щеше да бъде събрана в торби и складирана в специалните хамбари в селото до януари, когато щеше да пристигне търговският кораб.

Преди да отплаваме, видях ново за мен зрелище. Жените донесоха на брега наръчи дълги лиани и започнаха да ги нарязват на късове по дванадесет дюйма всеки. После, като събраха лианите в снопчета, те ги удряха в камък или дърво и ги нареждаха в купчини. Когато във всяка лодка поставиха множество такива купчини, ние се отблъснахме от брега и заплавахме, но не край прибрежните плитковини, а навътре в лагуната.

Преминахме над кораловите рифове, около които под водата кипеше живот. Скоро в една от тъмните подводни пещери бе забелязано нещо, всички лодки се устремиха към това място и хвърлиха котва покрай рифа. На всяка лодка хората държаха в готовност стоманените си харпуни.

Снопчетата лиани бяха спуснати за минута във водата, а после островитяните започнаха отново да ги бият този път по носа на лодките. Стиснали лианите в ръце, жените скочиха в прозрачната вода и ги поставиха недалеч от пещерата. През цялото това време мъжете стояха с харпуните, готови всеки миг да се гмурнат.

Очевидно лианите отделят някакво вещество, което частично парализира и в същото време привлича рибите. Обикновено пъргави и подвижни, този път те изплуваха от пролуките някак си полусънни и започнаха веднага да се издигат нагоре. Мъжете с харпуните се нахвърлиха върху лесната плячка. За два часа ние запасихме с риба цялото село. Свободните места в лодките бяха заети от червени, сини, зелени, кафяви, бели и черни риби, някои от които с дължина до четири фута.

Привечер нашите лодки се завърнаха благополучно в Ломалома. В кошниците ни — „катекете“ — имаше две дузини риби, две костенурки, множество различни мекотели, стриди, змиорки, яйца от костенурки и тридесет и седем „унга вули“. Селото приветствува радостно ловците. Моят приятел вождът Тупа ми каза, че на следващия ден в моя чест ще се състои голям празник.

Тази вечер се чувствувах почти съвсем здрав. Бях укрепнал от прекараните три дни на свеж въздух, хранейки се с нежното месо на „унга вули“ и целебното кокосово мляко. През цялото време ходех в набедрен пояс, цели часове лежах на слънце, скитах край брега, спях или се забавлявах с приятелите си — какво по-полезно за здравето от това!

Очаквах празника с нетърпение.

Цялата сутрин жителите на селището се готвеха за него. Навсякъде бяха запалени огньове в пръстените огнища — остроумни приспособления за приготвяне на храната. В земята се изкопават десетки неголеми ями с дълбочина около два фута, на дъното им се хвърлят горещи въглени, които се закриват със слой от гладки камъни. Храната, обвита в бананови листа, се поставя върху горещите камъни и после се насипва пясък. Когато след три часа извадят месото от ямата, то е станало толкова нежно, че лесно се отделя от костите.

В селото заклаха две свине, изпекоха десет пилета, сто фунта риба, тридесет „унга вули“, приготвиха много кумала, банани, касава, плодове на хлебното дърво, сладки картофи — всичко, което се намираше през този сезон. Събрани бяха всевъзможни плодове — манго, плодове на пъпешово дърво, ананаси и други, каквито никога по-рано не бях виждал.

Имаше и много зелени кокосови орехи — без тях на Тувута не минаваше нито един празник.

По цялата дължина на поляната сред селото бяха разстлани палмови листа. Храната беше извадена от огнищата и поставена върху листата така, че всеки можеше да си вземе от всяко блюдо.

Седяхме със скръстени крака — вече можех да седя по туземния обичай — пред цялото това приказно великолепие. Като гост бяха ми определили почетно място и ми дадоха няколко гирлянди от хибискусови влакна, обвити с цветя. В знак на благодарност за добрината и гостоприемството аз ги окачих на шията си, въпреки че това беше свързано с някои неудобства.

Вождът ми кимна с глава, като ме покани да започна пиршеството. Вкусих от най-близкото блюдо и всички последваха моя пример. Стараех се да опитам по малко от всичко. Цял час ние ядяхме, разговаряхме и отново ядяхме. Към края на обеда бях вече толкова преял, че само от вида на храната ми се потърсваше.

Островитяните обичат лакомниците — колкото повече ядях, толкова по-радостно ми се усмихваха.

Накрая вождът стана и произнесе трогателна реч. После говори пасторът, след него учителят и моят приятел, философът с печалното лице. След това ме помолиха да разкажа историята на моето пътешествие, която бе изслушана с най-голямо удоволствие. Появиха се девойки и в седнало положение изпълниха своя причудлив танец. След това вождът се изправи и покани всички в колибата си да пият янгона.

Спомняйки си какво се беше случило с мен миналия път, реших да пия по-малко. За да не обидя приятелите, отидох у вожда, но след втората чаша се извиних и се прибрах да спя.

Следващата седмица беше мъчителна за мен. Бях обикнал острова, харесваше ми се да живея тук, но аз се стремях към Мери и през цялото време мислех за това, как да изпратя вест до нея и родителите си. Но аз бях откъснат от света.

Прекарвах дните в тихо отчаяние. Часове наред седях на брега и погледът ми се плъзгаше покрай бучащия риф към пустинния хоризонт. Не ме напускаше надеждата, че може би ей сега, след малко, ще се появи мачта.

За да убия времето и да прогоня печалните мисли, извършвах безкрайни разходки из селото, като спирах почти пред всяка колиба.

Наблюдавах как жените, събрани на шумни, весели групи, плетат яркоцветни рогозки, как използуват кората на черничевото дърво за боядисване на тъкани, как плетат кошници и ветрила от палмови листа и от листа на панданус, как приготвят храната, гледат децата и подреждат колибите си.

Жените имат някои задължения към селото, често наглед неприсъщи за тях. Но у островитяните, живеещи сред природата, е трудно да се разграничи женският от мъжкия труд. Жените носят вода, събират гориво, помагат за обработката на градините, ловят риба с мрежи в лагуната и се гмуркат за молюски. Те приготвят храната, изпират дрехите и се грижат за домакинството. Жителите на Тувута са най-чистоплътните от всички туземни народи, които съм срещал. Те неуморно се къпят и перат дрехите си. Колибите и улиците на селото блестят от чистота. Мъжете и жените тук са еднакво придирчиви към косите си и старателно причесват буйните си къдри.

Икономиката на Тувута е организирана предимно на кооперативни начала, а отчасти съществува и обществена собственост. Семействата владеят свои участъци в гората. Земята се обработва обикновено от главата на семейството и синовете му. Когато островитяните съберат реколтата, веднага засяват отново участъка и така се осигурява непрекъснато производство на хранителни запаси. Плодородната почва не се нуждае от наторяване, нито от напояване, нито да бъде разоравана. Достатъчно е само да се засява и почиства от бурени, за да се получи богата реколта.

Плодните дървета, кокосовите палми и горските пътеки са обществена собственост. Вождът се разпорежда с тях. Ако се нуждаят от грижи, вождът минава вечер из селото, назовава имена и разпределя задълженията и всички му се подчиняват.

Домовете си те строят и ремонтират, както това правят пчелите — всички заедно. Със съвместни усилия се строят и лодките.

При това изобилие на продукти много е лесно да се издържат старците и недъгавите. Болестите, които тук се появяват рядко, се лекуват с треви. Докторите не биха имали работа на острова.

Обикновено денят в Ломалома протича така: всички стават при първите лъчи на слънцето. До осем часа, когато жените поднасят закуската, не се върши нищо. Закуската е твърде проста. Обикновено се състои от кумала, риба, варени банани, раци и пресни плодове.

След закуската жените почистват колибите, перат, плетат рогозки. Мъжете точат копията или ножовете, поправят жилищата или лодките. Към единадесет часа заедно със синовете си те отиват в гората и към два часа се завръщат натоварени с плодове и зеленчуци. Кошниците носят на краищата на тояги, преметнати през раменете.

Всички обядват леко и до вечерта всеки си намира някакво занимание — едни ловят риба, други спят, трети разговарят или помагат на съседите си. Всеки обезателно отделя време и да се изкъпе.

Островитяните вечерят на здрачаване и това е основното им ядене през деня. Но и тази храна не може да се нарече тежка, тъй като на острова няма тежки храни, с изключение на свинското месо или пилетата, които тук се употребяват доста рядко. Вечерята се приготвя грижливо и се състои от най-разнообразни ястия.

Вечер жителите на Ломалома седят пред прага на колибите си, наблюдават игрите на децата и приказват със съседите си. Към девет часа всички започват да се прозяват широко, фенерите угасват и настъпва тишина.

В тази атмосфера на спокоен живот аз тъгувах, разхождах се край брега и гледах към хоризонта. Непрекъснато се ослушвах няма ли да се раздаде викът: „Платно!“ Мислено бях в Сидней при Мери. Какво ли мислеше сега тя? Получила ли бе моето писмо, оставено в Пощенския залив преди близо четири месеца?

Не знаех, че тя е получила писмото ми в началото на октомври, след като е било предадено през август в пощата на Гуянвил. Но тя бе узнала от него само това, че в края на юли бях отплавал от Галапагос в западна посока.

Очаквах да пристигна с „Езичник“ в Сидней в края на септември, а сега беше вече средата на ноември, шест седмици след определения срок. Мери сигурно се безпокоеше.

Настъпи утрото на 15-и ноември. Започваше още един ден на тревоги и надежди. Крайно време беше вече да се случи нещо. И то се случи.

Над брега внезапно проехтя вик, подхванат мигновено из селото. Като чух „лако мото“, разбрах, че на хоризонта се е появило платно. Закуцуках към брега.

Действително се виждаше платно, то се движеше успоредно на брега. Това беше моторна шхуна с помощно платно, която плаваше с голяма скорост. Итчи и Майк се заеха да вдигат и спускат сигналното платно, а Бил и Джо запалиха четирите купа вършина и усърдно раздухваха огъня. Суви и Тукай бягаха по брега и размахваха над главите си риболовни мрежи. Цял хор от гласове загърмя, цялото село бе в движение. Сред общата суматоха само Уна стоеше мълчалива.

Ярки пламъци лумнаха нагоре, син дим се заизвива на спирали към небето. Всички погледи бяха устремени към платното, което невъзмутимо продължаваше пътя си. Изминаха двадесет минути, а шхуната не изменяше своя курс. Отново ме обзе същото отчаяние, както преди десет дни, когато от другия кораб не бяха забелязали сигналите ни. В огньовете бяха хвърлени още вършини.

Внезапно платното изчезна от поглед. Знаех, че то не можеше да се скрие тъй близо зад хоризонта, това бе недопустимо. Разбрах, че на шхуната бяха забелязали нашите сигнали, спуснали бяха платното и идваха към брега, за да разберат какво има. Скоро носът на шхуната се показа и аз започнах да подскачам и викам по-лудешки от всички останали.

Цяла група от нас скочихме в лодката на Итчи и загребахме срещу шхуната, за да й покажем прохода между рифовете. Скоро прочетох на корпуса названието й. То бе „Лае“ — шхуна, пренасяща копра. Когато нашата лодка дойде до борда й, бързо се прехвърлих на палубата. Капитанът, възрастен, мрачен туземец от Фиджи, който от много години се занимаваше с търговия из островите, не говореше английски. Но с неговия помощник, млад тонганец, можахме криво-ляво да се разберем.

Бавно и отчетливо изговаряйки всяка дума, аз разказах как съм се озовал на острова и помолих да ме вземат на борда. Помощникът се съвещава малко със стария морски вълк и ми каза, че са съгласни. Обясни ми, че шхуната принадлежи на Стокуел, търговец от Вануа Мбалаву. Тя трябваше да отиде за копра на още два острова и после да се върне на север.

Старата шхуна хвърли тежката си котва край пясъчния бряг на Ломалома. С присъщото на жителите на Фиджи дружелюбие капитанът, помощникът и целият екипаж слязоха с мен на брега, за да си пораздвижат краката.

Закрачих бързо към колибата, а след мене с мрачни лица вървяха Итчи, Бил, Джо, Майк и Тупа. Уна бе вече там и бе успяла акуратно да опакова скромните ми вещи в стария сандък, подарен ми от Итчи. Тя клатеше глава и ме уговаряше да не заминавам. Вехтият ми и изтъркан син костюм висеше до вратата. Взех го и влязох в колибата, снех „зулу“ и с помощта на Итчи облякох костюма, една опърпана бяла риза и чисти чорапи. Когато излязох навън, приятелите ми ме обкръжиха с печални лица.

Настъпиха най-тежките минути. Как да се сбогувам с хората, които ми бяха спасили живота и бяха проявили толкова доброта и великодушие? Само стисках ръцете на всички, но душата ми бе пълна със смут и вълнение.

Когато се прощавах с Уна, тя все още клатеше глава и твърдеше, че още не съм укрепнал достатъчно, за да заминавам. Итчи и вождът бяха отпуснали глави. Бил, Джо и Майк стояха встрани. Пасторът, учителят и печалният философ ме гледаха право в очите и се усмихваха храбро. Тукай и Суви бяха навъсени. Семействата на приятелите ми също стояха наблизо мълчаливи. Колкото и да ми беше трудно да се разделя с тях, не ми оставаше нищо друго.

Махнах с ръка за сбогом и скочих в лодката. В последната минута Итчи също тръгна със своята лодка да ме изпрати до шхуната. Отново ръкостискания, прощални усмивки и възгласи. Котвата се вдигна, моторът зарева и старата шхуна, като потрепера, потегли към прохода между рифовете. Лодката на Итчи ни последва чак докато излязохме в открито море. Скоро тя и Ломалома се стопиха в далечината.