Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (24)

Ставам жител на острова

Уна улови „унга вули“ — гигантски кокосов рак. От пръв поглед той ми се стори нещо средно между краб, омар и тарантул, а по отношение на размерите си изглеждаше сред тях като своеобразен кинг-конг. Разстоянието между клещите му бе повече от два фута, а самите клещи, осеяни с остри шипове, лесно могат да ви откъснат пръст. В задната част на „унга вули“ има кръгла черупка на големина колкото юмрук и с форма на торбичка. Островитяните прекарват под таз черупка лиана и закачват рака на някой клон или за тавана на колибата като жив хранителен запас. Увиснал така, със спуснати надолу клещи, „унга вули“ е безпомощен. Той живее на кокосовите палми, прегризва дръжките на орехите, после разкъсва кората им, като съумява да разчупи даже и най-твърдата, после изсмуква млякото и изяжда меката сърцевина.

Вкусното бяло месо на гигантския рак може да нахрани трима мъже. То е много по-вкусно от месото на омара. Аз често похапвах омари или, както тука ги наричат, „урау“, но винаги пред тях предпочитах „унга-вули“. Най-много харесвах месото му варено, въпреки че островитяните го предпочитаха печен с черупката върху горещи въглени. Торбообразната черупка съдържа в изобилие остър сок, който служи като подправка към мекото сладко месо.

Островитяните бяха необикновено щедри в угощенията. Седнех ли да се храня, най-малко една дузина добавки ми биваха изпращани от околните колиби. Когато нощем рибарите се завръщаха от кораловата лагуна, винаги ми донасяха някое и друго лакомство. Мъжете, които отиваха на лов в гората, неизменно се връщаха с някои интересни плодове и зеленчуци, предназначени за мен. Дори децата, когато по време на игрите си в гората или край брега намереха нещо вкусно, бързаха към мен и свенливо ми го подаваха.

Изяждах всичко, което ми предлагаха. Никога не се съмнявах в доброкачествеността на храната. Уверения за това не бяха нужни. Достатъчен бе цветущо здравият вид на островитяните. Техните красиви мускулести тела, белоснежните зъби, неизчерпаемата им жизнерадост говореха красноречиво.

Ядях без колебание печени змиорки и сурови яйца от костенурка, варен октопод, глави от риби и сушени морски червеи. Уна ми приготвяше най-чудновати блюда. Някои от тях изглеждаха съвсем странни, но откак укрепнах и кожата ми отново се изопна, ядях всичко, което тя ми сготвяше.

Поисквах ли нещо, веднага ми се даваше. Достатъчно бе да кажа „Кай-кай унга вули“ и Уна отиваше в гората, за да ми донесе след малко гигантски кокосов рак. Ако исках змиорки или супа от костенурки, омар или миди, Уна вземаше платнената торба и без да каже дума, тръгваше към лагуната. Помолех ли за плодове и зеленчуци, Итчи или някой от синовете му поемаха по тесните горски пътеки и донасяха това, което желаех.

След една седмица пребиваване на острова вече не бях толкова слаб. Тялото ми започна горе-долу да приема нормалния си вид. В бедрата ми се появи малко месо и вече можех да сядам, без да се подпирам с ръцете си за стола. Леглото взе да става по-удобно за спане. Костите по цялото ми тяло започнаха да се покриват с месо и започнах по-малко да приличам на измършавял пес.

На четвърти ноември, понеделник, се почувствувах достатъчно силен и започнах да мисля за продължаване на пътешествието си до Австралия. Извиках Итчи и му съобщих намерението си. Той доби сериозен и огорчен вид, но все пак извика няколко от съседите си да помислят по въпроса.

Итчи ми ги представи един по един, но не можах да им запомня имената и затова ги нарекох Джо, Бил и Майк. Предложих им да ремонтираме една от лодките и да потегля за Лакемба, до която имаше около четиридесет мили. На това предложение те незабавно наложиха вето. Сезонът на бурите бе настъпил — сезон на променливи ветрове и неочаквани затишия. „Твърде рисковано, не бързай и не се вълнувай“ — казаха приятелите ми.

Итчи предложи да се дочака корабът, превозващ копра, който трябваше да дойде през януари. Всички се съгласиха, че е по-добре да се почака, отколкото да се впусна сега по океана, и станаха да се разотиват. Запротестирах и започнах да им обяснявам, че от осемнадесет месеца не съм виждал жена си и повече не мога да чакам.

Те изслушаха моя план за подаване на сигнали на минаващи кораби в случай, че такива в действителност се появяха в близост. Платната на яхтата ми, макар че бяха силно пострадали на рифа, все пак бяха оцелели. Намериха се и медните блоки и фалът, с помощта на които можех да вдигна платно. Предложих да се отреже върхът на някоя висока кокосова палма и да се нагласи на нея такелажът така, че появи ли се кораб, да се подават сигнали чрез вдигане и отпускане на платно.

Същия следобед моят малък разкъсан грот се развя на голия връх на една висока кокосова палма.

Вечерта вождът ми съобщи, че в моя чест се устройва угощение с „янгона“ — местно пиво. Не разбрах за какво говори той, но го уверих, че стане ли нещо интересно, няма да го пропусна.

Скоро след това седях на трона си сред островитяните, които, кръстосали крака, се бяха наредили в кръг върху пода на „коро“ — колибата на вожда. От своя проскърцващ, пъстро боядисан стол аз обхващах с поглед всички събрали се с вид на самозван крал. Няколко фенера хвърляха мътна светлина в помещението. Гостите бяха в празнично настроение. Опрели лакти на коленете си, те весело разговаряха в очакване да започне тържеството. Бяха дошли всички възрастни обитатели на селото. На децата и юношите бе разрешено само да надничат през вратата.

В центъра на кръга влязоха четири девойки и седнаха на пода с лице към мен. Те трябваше да изпълнят „меке та“ — танц в чест на гостенина. Дойдоха още четири и седнаха до първите, само че с гръб към тях. Друга девойка седна до прага с неизбежните железен триъгълник и желязна пръчка за отмерване на такта.

Лицата на девойките бяха живописно намазани с бяла боя. Гирлянди от влакната на хибискуси, пурпурно боядисани и обвити с цветя, висяха на шиите им. Гърдите, ръцете и краката им, натъркани с „вали вали“, блестяха като отлети от бронз. Китките и лактите им бяха обвити с кокосови листа и с цветя. В гъстите им, красиво причесани коси и зад ушите им имаше втъкнати цветя и всяка държеше в дясната си ръка цвете.

Триъгълникът звънна и церемонията започна. Девойките, седнали с гръб към мен, подеха една от своите тържествени песни и всички присъствуващи започнаха да пляскат в такт с дланите си. Девойките, седнали с лице към мен, подеха песента, като плавно задвижиха ръце. С изразителните си движения те разказваха някаква правдива и прекрасна история, която не можех да разбера.

Танцът продължи, без девойките да стават, както е обичаят на Фиджи. На няколко пъти те разменяха местата си. Темпът постепенно нарастваше, песента ставаше все по-гръмка, движенията — все по-изразителни и причудливи. До края изпълнителките направиха всички движения, които може да се направят в седнало положение.

Скочих от стола и буйно им изръкоплясках, като настоях да стисна ръката на всяка изпълнителка поотделно в знак на искреното си възхищение. Моят ентусиазъм ги накара да повторят цялото представление. Този път само се усмихнах.

След това поднесоха „янгона“ местната алкохолна напитка, която не предизвиква тези неприятни последствия, както при подобни случаи става у нас. Тази напитка очевидно е здравословна. Пият я само мъжете, и то при тържествени случаи.

Приготовлява се, като в дървена чутура се смачкват корени от кава, после получената пихтиеста маса се смесва с вода в плитък дървен съд и накрая течността се филтрира през влакна от хибискус, които й придават кафяв цвят и я правят по-силна.

Най-добрата певица дойде до съда с янгона, седна почтително пред него и два пъти удари с длани. Веднага й наляха от съда в една черупка от кокосов орех и й я подадоха. Певицата пък поднесе черупката на мен като на почетен гост. Аз я пресуших, после черупката отново бе напълнена и подадена този път на вожда. След това всички поред пиха янгона, докато съдът не се изпразни съвсем. Тогава започнаха да приготовляват нова напитка, а гостите в това време оживено разговаряха и се шегуваха.

Янгона има неопределен вкус, но в действието й няма нищо необикновено. Тя опиянява и предизвиква леко главозамайване. Трябваше да спра още на втората чаша, тъй като на десетата запях с цяло гърло „В сърцето на Тексас“ и създадох с децата всеобща бъркотия. Тогава Итчи благоразумно реши, че е време да ме отведе в къщи, докато празненството не е станало много бурно.

На сутринта стомахът ме присви и дълго след това коленете ми леко трепереха. Оказа се, че едновременно с другите си здравословни качества янгона притежава и това на очистително.

Уна ми поднесе лека закуска от ситно нарязани плодове на хлебно дърво, сварени в кокосово мляко, и миди. В прибавка пих чай и похапнах плодове на пъпешовото дърво. Уна смъмри мъжа си, загдето ме е завел в онова нечисто свърталище — така нарече тя вчерашния празник у вожда.

През този ден — 5 ноември — се случи важно събитие. Скоро след като се бяхме наобядвали, в селото проехтя вик. На хоризонта се бе показала някаква точка. Платно! Дотичаха Итчи и Майк, нещо забъбриха и развълнувано сочеха по посока на морето. От вика „Лако мото“ разбрах, че се е появил кораб, и грабнах бастуна си.

Като видя как бавно се влача, Итчи, обзет от нетърпение, не изтрая, грабна ме на ръце и ме понесе бегом през селото, като че ли аз бях връзка с банани. Джион, един от синовете му, носеше трона ми. Седнал на брега, аз разглеждах платното и рубката на шхуната, превозваща копра.

Майк и Джо подаваха сигнали с платното. Аз командувах „Горе!“ — и те го вдигаха. „Долу!“ — и те го спускаха. Шхуната продължаваше да се движи по прежния си курс, докато дойде на траверс от нас. Майк и Джо лудешки вдигаха и спускаха платното по палмата. Аз скочих върху стола си и крещях. Всички се стараеха с нещо да привлекат вниманието на хората от шхуната. Викахме, скачахме, размахвахме ръце. Но шхуната спокойно подмина брега и скоро се скри от поглед. Бях отчаян. Всички бяха разстроени и само Уна изглеждаше доволна, че не са забелязали сигнала ни. Тя дойде при мен и започна да ме уверява, че аз още не съм достатъчно „була“ (силен), за да замина от острова.

Дойдох до заключението, че само платното не е достатъчно да привлече вниманието на минаващите край брега кораби. Може би то не можеше да бъде забелязано от по-голямо разстояние, но даже и да бъдеше забелязано, едва ли биха разбрали, че това е сигнал за бедствие. Казах това на вожда и предложих да натрупаме на брега една купчина от сухи храсти, за да ги запалим, щом на хоризонта се покаже платно или димна тръба. Вождът се съгласи и по негово нареждане момчетата се спуснаха към гората. Не след много на брега израснаха четири внушителни купчини от вършини.

Итчи настойчиво предлагаше да ме подстриже и обръсне. Той ме уговаряше цяла седмица, но аз не се съгласявах. Боях се от бръснача му повече, отколкото от клещите на някой зъболекар. Често бях гледал как хората се бръснат със студена вода, сапун за пране и с бръсначи, изострени на парче точилен камък. Обаче Итчи беше твърдо решил да се добере до моите бакенбарди и накрая бях принуден да отстъпя.

Брадата ми беше пет дюйма дълга и от слънцето бе придобила цвета на платина. Косите ми закриваха ушите и челото и се спускаха до самите плещи. Те също бяха изгорели от слънцето и на места избелели. Именно този цвят на косите и брадата в съчетание с потъмнялото ми от слънцето лице бе изплашил туземните деца през оня ден, когато бях се надвесил към тях от скалата.

Итчи притежаваше едни тъпи и стари ножици. Бил, Джо и Майк дойдоха да гледат как ще ме подстригват. Наоколо се разхвърчаха кичури коси. След един час мъки и страдания останах без брада и почти без коса.

Когато след обръсването се погледнах в огледалото, едва не получих удар. Сигурно така бих изглеждал на деветдесет и девет години. От огледалото ме гледаше истински скелет: около дълбоко хлътналите очи се виеха бръчки, скулите стърчаха, а бузите бяха хлътнали. По челото имаше изпъкнали вени, шията бе тънка, а ушите — големи. От скулите до косата кожата на лицето бе загоряла от слънцето, а по-долу, там, където дълго бе закривана от брадата, имаше блед, землист цвят.