Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (23)

Тувута

Когато се събудих, веднага ми стана ясно, че се намирам в селото. Лежах по гръб в една тръстикова колиба. Вместо обикновен таван над мене имаше куполообразен свод от гъсто преплетени палмови и папратови вейки, привързани с грубо влакнесто въже. Придържаше ги греда от стъбло на кокосова палма. Досетих се, че това е колибата на моя спасител.

Лежах на плетена рогозка, застлана върху куп палмови листа. Леглото ми бе твърдо и неудобно. Когато се размърдах, някой, който седеше отстрани, скочи и се надвеси над мен. Беше туземна жена. При моето раздвижване тя въздъхна от облекчение и от изморените й очи се виждаше, че е прекарала край мен много неспокойни часове.

Бях прекарал в безсъзнание цяло денонощие. През цялото време тя търпеливо се бе грижила за мен и ме бе поила с освежително кокосово мляко. Коляното ми бе обвито с мокър компрес от местни билки, раните от кораловата отрова започваха да зарастват. Животът ми бе спасен.

Скоро научих, че човекът, който ме бе изнесъл през нощта от скалата, се нарича Итчика. Той ме бе пренесъл в тъмната си колиба, като ме предоставил на грижите на добрата си и сръчна жена. С женската си интуиция и предана съобразителност тя бе разбрала състоянието ми от пръв поглед.

Тя знаеше, че гладуващият дълго човек не трябва да яде и пие много, както аз бях направил в лодката. Като бе видяла подутия ми корем с възпалена кожа и чула прекъслечното ми дишане, веднага се бе заела да ме лекува. Разбрала опасността, която ме грозяла. Ако не бе тя, погълнатата с такава жадност кумала и изпитият чай щяха да ме довършат. Тя бе бръкнала с дългия си загрубял пръст дълбоко в гърлото ми и ме заставила да повърна несдъвканите парчета от грубата храна, както и изпития чай. После започнала леко, но уверено да притиска стомаха ми, докато газовете не излезли през гърлото ми и дишането ми станало нормално.

След това съм потънал в небитието. Когато се събудих след тридесет часа, тя седеше до главата ми, готова да помогне при нужда. Дължа живота си на нея, както и на нейния мъж, който се бе покатерил на скалите заради мен.

Наричаха я Уна. Беше чудесна жена, с безкрайно, нежна и добра душа. Тя рядко се усмихваше и не издаваше чувствата, които я вълнуват, но благородното й сърце се проявяваше дори в най-дребните неща. Уна самоотвержено и всеотдайно се грижеше за мен и никога не ще забравя неуморните й старания да облекчи страданията ми. Всичко онова, което вършеше, бе прекрасно. Уна бе една от тези редки жени, които само за един ден могат да извършат невероятно много работи.

След дългия сън почувствувах силен глад. Тя ми даде кокосово мляко, гореща рибена чорба, плод от хлебно дърво и сурово яйце от костенурка. Докато Уна ме хранеше, Итчи (както нарекох Итчика) ме поддържаше внимателно.

Трудно ми беше да дъвча даже малките меки късчета от плода на хлебното дърво. Челюстните ми мускули бързо се уморяваха и отказваха да действуват. Гърлото ми също не беше в ред и не можех да поглъщам. Скоро разбрах, че най-добре е да ям с прекъсвания от един час — след такъв отдих челюстите и гърлото ми отново можеха да работят няколко минути.

Когато островитяните научиха, че съм се съвзел, дойдоха да ме видят. Колибата бе претъпкана от народ. Седяха със скръстени нозе и с любопитство ме разглеждаха. Аз също изучавах лицата и чертите им, като се мъчех да отгатна къде съм попаднал. Кожата им не беше черна, а с цвят на кафе. Те бяха чисти, здрави, крепко сложени, високи и приветливи. Не можех да ги оприлича с жителите на нито един от островите, които съм посещавал в предишните си пътувания.

Попитах тези хора с меки черти на лицата как се нарича техният остров. Нито един от тях не говореше английски. Повторих въпроса си на френски, после на испански. Те ме гледаха забъркани и накрая се разсмяха от напразните ми усилия. Аз също се засмях и знаех, че вече сме приятели.

Показах към земята и попитах: „Нови Хебриди“? Никой не промълви нито дума. „Нова Каледония“? Също никакъв отговор. „Остров Лоялти“? Мълчание. Макар и да знаех, че Соломоновите острови се намират далече, за всеки случай попитах: „Соломонови острови“? Този път островитяните се оживиха и аз попитах отново: „Соломонови острови“?

Някакъв старец пристъпи напред и кимна с глава, очевидно през дългия си живот бе чувал за Соломоновите острови. Показвайки с ръка наоколо, той каза:

— Ломалома.

— Ломалома?

— Ломалома. Тувута.

— Ломалома, Тувута? — тези названия нищо не ми говореха и чаках повече обяснения.

— Ломалома, Тувута, Лау — каза старецът.

Знаех, че Лау са група острови в източната част на архипелага Фиджи. Но аз не можех да бъда на Фиджи, тъй като бях оставил този архипелаг назад и плавах към Новите Хебриди. И все пак думите на стареца, и продължихме чудноватия си разговор. На тези здрави мъже съвсем не приличат на маларичните, покрити с язви хора, с издути кореми, които бях видял на Новите Хебриди по време на войната.

Помислих, че може би неправилно съм разбрал стареца, и продължихме чудноватия си разговор. Накрая върху капака на един сандък бе надраскано нещо като карта. Редица от точки обозначаваше островната група Лау в архипелага Фиджи. Старецът посочи с пръст крайната точка — това беше Тувута, а селото се наричаше Ломалома. Фиджи! Аз бях поразен като от гръм.

Дълго гледах смешно надрасканата карта. На юг се намираше Лакемба, на север — Вануа Мбалаву, на запад — Найау, а още по на запад най-големите острови от групата Лау. Трудно ми бе да повярвам невероятния факт, че се намирам в източната част на Фиджи. Това означаваше, че моите изчисления за скоростта и местоположението на „Езичник“ след урагана са били съвсем погрешни. Бил ли съм въобще в близост до Самоа или не? Къде съм блуждаел през последните седем седмици. Това никога не ще узная. Но всеки случай аз бях вършил това, което считах за правилно, и това бе спасило живота ми.

Сега се намирах на това откъснато от света островче, където, както разбрах, едва на четири месеца идвал местен търговец. Шхуната, натоварена с копра, заминала преди две седмици и до следващия й рейс трябваше да се чака повече от три месеца. Три месеца на това самотно тропическо островче!

В полукръг около мен седяха двадесет снажни тъмнокожи мъже. Както лицата им, така и гласовете и поведението им бяха дружелюбни. Не се съмнявах, че това са мирни хора, сред които можех да остана без страх.

Средният ръст на островитяните бе около шест фута, понякога с четири или шест дюйма повече. Те бяха такива, за каквито обикновено се говори, че са „здрави като скала“. Никога не съм виждал хора с по-здрав вид. Зъбите им, които те никога не чистят, са равни и ослепително бели.

Обикновено всички островитяни, мъже и жени, носят свободни набедрени превръзки „зулу“, спускащи се до коленете. Всички жени ходят с открити гърди, с изключение на девойките, които ги прикриват. Всички островитяни се отличават с красива осанка и с лека походка, тъй като са привикнали да носят тежести на преметнати през раменете прътове по тесните горски пътеки. Носовете им са широки, устните — дебели и рунтавите им коси обкръжават лицата им като ореол, което за тях е едновременно украса и традиция. Но най-главната черта на островитяните, както сам се убедих, е благородството на душата им.

Те представляват смесица от меланезийската, полинезийската и тонганската раса, в резултат на което се е получила една своеобразна негроидна народност.

На острова няма нито малария, нито тропически язви, нито страшните европейски болести. За щастие „прелестите“ на цивилизацията не бяха проникнали в този отдалечен кът на света и се надявам това никога да не се случи. Всичко необходимо за живота там се намира в изобилие. Най-големите и често съвсем недостъпни за нас блага на така наречената цивилизация — мир, спокойствие, сигурност, здраве — са най-обикновените явления на острова.

Сега, след като Уна ме бе спасила и първите два критични дни бяха минали, състоянието ми започна бързо да се подобрява. Простата и здрава храна на острова твърде спомогна за това. На третия ден вече можех да ставам, като се олюлявах, а на петия можех да отивам до вратата с помощта на бастуна, който Итчи ми направи от дървените отломки на „Езичник“, и да разговарям с новите си приятели, числото на които бързо растеше.

Итчи ми направи и стол с такъв внушителен вид, че го наричах моя „трон“. Дълги дни преседях на него пред вратата на колибата в очакване да се върнат силите ми и да мога да вървя. Островитяните сядаха в широк кръг около мен и с любопитство следяха всяко мое движение. Бях първият бял човек, останал за по-дълго време на острова, преди мен били идвали неколцина, но само за съвсем кратък срок.

Всяка вечер в хижата на Итчика се събираха много мъже, за да попушат саморъчно свитите цигари и да побъбрят под мътната светлина на фенера. На третата нощ след моето идване в селото за пръв път се почувствувах добре. Можех дори да седя на стола си без чужда помощ. След първоначалните весели шеги островитяните започнаха да ме разпитват по какъв начин бях попаднал на техния остров. Не беше лесна работа да им отговоря. Те вече знаеха от мен петнадесет английски думи, а от своя страна аз бях научил толкова местни, но за щастие ние имахме ръце.

Преди всичко трябваше да им напомня, че имаше война и тя бе завършила. После им обясних, че имам жена и показах фотографията на Мери, която заедно с други снимки бях пъхнал в джоба на ризата си, преди да изям портфейла си. Показах им и бялата ивица около пръста, където преди стоеше венчалният ми пръстен. Разказах им, че съм от далечния „остров“ Америка, за който те бяха слушали. Обясних им, че Мери живее на „острова“ Австралия. На къс хартия им нарисувах карта в общи линии, като включих в нея и Тувута. Моите нови приятели бяха поразени от факта, че техният остров е толкова малък.

Показах им Ню Йорк, Сан Франциско, Нови Орлеан и разказах за невъзможността да намеря превозно средство, за да отида при жена си, която толкова дълго не бях виждал. После нарисувах Панама и обясних, че оттам съм отплавал с „Езичник“. За да разберат колко голямо е разстоянието, приемайки ширината на Тувута за една миля, много пъти нанасях последователно дланта си пред тях и обяснявах колко мили съм преплавал. Едновременно с това им показвах и своя път на картата. Островитяните посрещнаха думите ми с недоверие, макар че всъщност бях изминал много по-голямо разстояние. Трудно им беше да разберат всичко това.

Тогава един от тях ме попита какво се е случило с моите другари на борда на яхтата и колко души са били те. Побързах да им обясня, че съм бил единственият човек на борда. След дълги разпитвания за причината на моята измършавялост, за това, колко време не съм ял и защо „Езичник“ се разбил в рифа, човекът още един път искаше да узнае къде са моите другари. Обясних му пак, че съм бил сам на яхтата. Той не ме разбра и ме попита не съм ли изял спътниците си през тежките дни. Постарах се да уверя всички наоколо, че от самата Панама съм бил сам на яхтата. Тъй като те не можеха да допуснат, че нормален човек ще се реши на такова плаване, не повярваха на обясненията ми. Този, който ми зададе въпросите, млъкна в недоумение.

Друг островитянин пристъпи и с много изразителни жестове попита не съм ли изял другарите си. За по-голяма ясност той даже улови ръката ми и направи вид, че я гризе. Всички изглежда повярваха, че съм людоед, и затаиха дъх в очакване какво ще кажа. С възможните най-изразителни мимики отново изобразих своето пътешествие и особено подчертах факта, че съм потеглил сам и че дори да имаше някой с мен, не бих го изял.

Епизод след епизод аз им разказах цялото си пътуване до нощта, в която бях спасен. Те слушаха внимателно, като ту се възхищаваха, ту възклицаваха от учудване. Островитянинът е по душа моряк. Всеки остров е един вид кораб на вечна котва и животът на жителите му е неразривно свързан с морето. Затова те изпитват безгранично уважение към моряците. Често за вожд тук избират този, който най-добре управлява лодката.

Моят подвиг порази островитяните, макар и да съм сигурен, че не можеха да разберат как съм извършил това само заради една жена. Но тъй като аз бях представител на „цивилизацията“, вярвам, че ми простиха тази странност. Увлечени като деца от моя разказ, те единодушно пожелаха да го повторя от самото начало. Без да подозирам до какво ще доведе това, отново заразказвах вълнуващите перипетии на пътуването си, дума по дума, със същите жестове и мимики.

Островитяните го изслушаха с огромно удоволствие и пожелаха да го започна още един път. Всички в един глас завикаха: „Таланоа!“ („Разказвай!“). Детското им любопитство и готовност да слушат ме обезоръжаваха. За да се измъкна от неудобното положение, настоях те да ми изпеят нещо.

Съгласиха се с обикновената си готовност и непринуденост.

Запяха ми своите древни бойни песни. Гласовете им бяха мощни, с хипнотична сила. Мелодиите звучаха величаво под тържествения акомпанимент на железен триъгълник и ми направиха неотразимо впечатление. Те развълнуваха и самите изпълнители, които сякаш бяха изпаднали почти в транс. Пееха наведени напред, с отпуснати глави и с очи, премрежени от очароващото въздействие на музиката. Наоколо кучетата проточено виеха.

Когато песента завърши, помислих, че всички сега ще се разотидат по домовете. Но вместо това гостите настояха и аз да им изпея нещо. Душата ми отиде в петите. И не само това, че се боях да пея пред хора, но и защото нямам нито глас, нито слух. Истината е, че моето пеене прилича по-скоро на крещене. Но островитяните настояваха и аз бях принуден да започна своя концерт.

Първата песен, която ми дойде в главата, беше „Дълбоко в сърцето на Тексас“ и аз я изпях. Имах главозамайващ успех. Островитяните се стълпиха около мен и искаха още. Почувствувах, че „Звездното знаме“ е малко бавна за техния вкус, затова веднага след нея подех „По-бързо търкаляйте бъчвата“, която имаше огромен успех. След австралийската песен „Валсирай, Матилда“ се опитах да завърша спектакъла с „Мамо, зареди пистолета“. Слушателите отново ме възнаградиха с буря от възторг. Изпълних им и бойкия футболен марш на Калифорнийския университет (моята Алма матер) и преди да започнат да ме молят за още, заявих, че искам да спя. Уна видя, че съм уморен, взе моята страна и гостите започнаха да се разотиват.

През първата седмица Уна, моят строг доктор, ми разрешаваше само леки храни — риба, печени плодове на хлебното дърво, пилета, кумала, уве (разновидност на ямса), костенуркови яйца, варени змиорки, манго, ананаси и плодове на пъпешовото дърво „папая“. Ядях по малко, с почивки, тъй като челюстите ми бързо се уморяваха. Освен това стомахът ми се бе свил силно и се напълваше само от няколко хапки. Трябваше да чакам храната да се смели, за да продължа. Постоянно бях гладен, а ядях толкова често, колкото състоянието ми позволяваше.

Хранех се на маса, която Итчика бе скалъпил за мен от дъските на носовата част на палубата, които издържаха толкова удари на вълните по време на урагана и на които често бях стоял с надежда да видя на хоризонта земя.

Ядях седем пъти в денонощие, като ставах най-малко по два пъти през нощта. Трябваше само да кажа: „Уна, кай-кай (храна)“ — и тя безропотно се надигаше, смушкваше с лакът Итчи и двамата заедно приготвяха моята среднощна закуска. Итчи запалваше огъня и стопляше ястията, които Уна решаваше да ми поднесе. После Уна сядаше до мен, разчупваше горещата храна на късчета, изваждаше всички кости и ми подаваше късчетата, като бързо изговаряше някакви странни думи, ако не сдъвквах добре храната.

Винаги чувствувах срам, когато ги будех през нощта. Но аз нямах сили да седна без чужда помощ, а когато малко поукрепнах, беше мъчително да седя дълго време. Не можете да си представите как тежко е да се седи или лежи на почти лишени от месо кости. Островитяните нямат понятие за съществуването на пружинени легла и моята постелка от листа на кокосова палма бе също така твърда, както дървената койка в яхтата, дори и по-твърда, тъй като тук не разполагах с одеяло за подложка.

Една нощ се опитах да стана и като се опирах на бастуна, се потътрих през стаята към лавицата с храната, като желаех да не безпокоя Итчика и Уна. Тогава разбрах как се чувствуват деветдесетгодишните старци. Движех се със ситни, неуверени крачки. В средата на стаята се спънах върху някакъв крак и се строполих върху децата, шест на брой, които спяха скупчени едно до друго. Сигурно е ужасно болезнено да се стовари отгоре ви човек, останал само кожа и кости! Съдейки по отчаяния писък на събудените деца, те сигурно са помислили, че отгоре им е паднала торба с цепеници или нещо още по-тежко. Уна строго ме смъмри за това, че не я събудих. Нахраниха ме върху постелята и аз спах дотогава, докато организмът ми отново не поиска храна.

В края на първата седмица Уна и Итчи ми обясниха, че вече мога да ям каквото поискам. Аз веднага посочих едно малко прасенце, което се навърташе около колибата. Децата се впуснаха в луда гонитба след него и прасенцето скоро се озова в котлето. Скоро с наслаждение гризях свински котлети. Оттогава почнаха да ми дават всичко, каквото пожелаех.

Тувута стана за мен истински рай. Островитяните ми донесоха всички вещи от „Езичник“, намерени на брега или в лагуната, и ги поставиха пред мен. Взех това, което ми бе нужно, а останалото раздадох.

Запазих за себе си само един костюм и риза. Краката ми бяха толкова подути, че много седмици не бих могъл да нося обувки. Затова подарих всички обувки на тези, които ги бяха намерили. Те обаче ставаха само на децата, тъй като краката на мъжете бяха големи и дебели. Останалите си вещи — няколко военни костюма и разни други дрехи — разпределих така, че всеки да получи по нещо.

Най-приятната изненада за мен бе, когато ми възвърнаха скъпоценностите. Пред мен положиха гравираната с името ми сребърна гривна, която бях купил в Англия в началото на войната, и златния венчален пръстен от Австралия. Бях във възторг. Никога не се надявах да ги видя отново, след като се бяха изхлузили от изтънелите ми ръце. Зорките очи на гмурците ги бяха открили в дъното на лагуната на дълбочина девет сажена и ми ги донесоха.

По време на пребиваването си на острова по подобие на местните жители носех набедрена превръзка „зулу“. За мен бе забавно да ходя така странно облечен. Островитяните също намираха, че видът ми е много забавен. Скоро започнах да излизам на улицата и да се разхождам из селото, като се опирам на бастуна си. В Ломалома не е прието да се чука на вратата на колибите и аз често отивах на гости на своите нови приятели.

Най-често от всички посещавах местния учител. Сам винаги съм мечтал да стана учител и затова с него лесно намерихме общи теми за разговор.

Вождът Тупа също скоро стана мой приятел. Няколко пъти той ме покани на „кай-кай“, а веднъж дори ме удостои с високата чест да пренощувам в неговата „коро“ (колиба).

През тази нощ Тупа и аз дълго беседвахме при мътната светлина на фенера. Той си сви цигара от сушени бананови листа, запуши и после сподели с мен желанието си да отиде някога на „острова“ Америка.

Като смукваше дълбоко дима от цигарата, той си припомняше как на младини на остров Бануа Мбалаву били разказвали за огромни хотели, за приказни машини, които вдигали човек на горните етажи на къщи, които били по-високи от кокосовите палми. Очите му заблестяха, той вдигна черната си мазолеста ръка. Мечтаеше да поживее в хотел и да се издига високо-високо, на самия връх.

Тупа изпусна през ноздрите си струйка дим. Влак! Искаше му се да попътува с влак, да отиде на театър, да обядва в някой голям ресторант, да види големи къщи — всичко това той ще направи, като отиде в Америка. Мускулите под тъмната му кожа трепереха от възбуждение, погледът му бе устремен някъде в далечината.

Америка му се представяше такава като Тувута. Той ще ходи там, където поиска, и ще прекарва времето си весело. Американците ще го посрещнат също така радушно и приветливо, както жителите на Ломалома бяха посрещнали мен.

Като слушах моя нов приятел, от цялата си душа пожелавах мечтите на този благороден човек никога да не се осъществят.

Често се разхождах край брега на лагуната в обществото на един друг мой приятел, посивелия благочестив пастор, с когото разговаряхме на най-разнообразни теми. Преди тридесет години той завършил методистката школа в Лакемба, столицата на Лау, и се върнал в родното си село. От онова време бе запазил в паметта си десет-петнадесет английски думи и сега с тяхна помощ ние беседвахме за религията и обсъждахме местните новости в малката дървена църква.

Веднъж реших да извърша малка социологическа справка и се заинтересувах какъв е процентът на разводите на острова. Струваше ми се, че този процент е много нисък, несравнено по-нисък, отколкото е в Америка. Пасторът не разбра въпроса ми. Опитах се да изразя своята мисъл по-ясно, но старецът само клатеше глава и озадачено кокореше очи.

Тогава реших да му обясня всичко колкото се може по-нагледно. Отначало с помощта на жестове и отделни думи се опитах да му представя сватбения ритуал. Пасторът ме разбра отлично. Обясних му, че това се извършва десет пъти — десет мъже и жени от Фиджи се женят. Той кимна. Тогава пожелах да узная колко души от десетте или стоте се разделят. В отговор той втренчи в мен поглед, пълен с недоумение.

Дотук той бе разбрал всичко, но изведнъж разговорът го бе отвел в глуха улица. Накрая разбрах каква е работата. Моят въпрос просто не се побираше в главата му, тъй като през целия си живот той не бе видял подобно нещо. В речника на туземците не съществува думата „развод“, както няма такъв обичай и в живота им. Затова и не можах да му обясня какво имах предвид. Сватба — това е сватба… и това е всичко. Хората се женят и живеят заедно до самата си смърт.

По време на разходките си из селото наблюдавах как юношите ухажват девойките. Влюбеният в някоя красавица юноша се старае колкото се може по-често да попада пред очите й. Всичко, разбира се, става съвсем „случайно“. Работи ли юношата, играе ли или просто скита без работа, винаги се държи близо до своята любима. При това той всячески се стреми да очарова девойката със своите достойнства.

Когато девойката забележи това, преструва се, че нищо не е видяла. Ухажването продължава от две-три седмици до няколко месеца. След това настъпва последният акт, от който зависи изходът на цялата работа.

Когато се реши да приеме предложението и отдаде ръката и сърцето си, при една от срещите девойката „случайно“ отпуска малко надбедрената си превръзка или разгръща на гърдите памучната си блузка. След такова проявление на благосклонност юношата може да направи предложението, без да се бои, че ще получи отказ.

Родителите на младите, отдавна вече научили се за всичко, сега, когато работата е вече уредена, се договарят за сватбата, която се отпразнува в най-близко време. После всеки от младоженците се връща при родителите си. А след няколко дни всички жители на селото с общи усилия построяват „коро“ за новата брачна двойка и тя заживява в своя собствен дом.

По време на една от разходките си срещнах философа Кама. И той, както и пасторът, е прекарал известно време на големия остров Лакемба, мечтаейки да стане учител. Обаче след две години общуване с официалната наука и измамните блага на цивилизацията той се върнал в родната Тувута. Още преди двадесет години Кама се отрекъл от книгите и от мечтите си да донесе просветата на своя остров.

Кама говореше с тъга за това, че островитяните трябва преди всичко да бъдат защитени от западната „цивилизация“ с всичките й язви и пороци. Той знаеше не повече от десетина английски думи, но за такива хора като Кама думите нямат голямо значение, той изразяваше своите мисли в образи и широки обобщения, а такъв език е разбираем за всички хора.

Като простря ръка над мирната долина в подножието на угасналия вулкан, той запита: „Защо е необходим на островитяните чуждият свят?“ И беше прав. Тук нямаше престъпници, нямаше конкуренция, нито сексуални извращения. Старите и недъгавите не познаваха грижата. Хората тук бяха здрави, на острова цареше винаги мир. А ако някой се разболееше, в гората имаше достатъчно целебни треви. Да вземем за пример даже мен: кораловите обгаряния зараснаха, болното ми коляно оздравя и аз оживях, макар и да бях на косъм от смъртта.

Разказах му за войната, отглас от която се бе промъкнал и до Тувута. Кама беше много доволен, че войната се е свършила. Когато описах разрушителното действие на атомната бомба, той бе ужасен. По-късно вождът, учителят и пасторът дойдоха при мен и попитаха истина ли е това, което бях говорил на Кама. Аз мрачно кимнах, а те дълго и някак загадъчно гледаха към мен, сякаш ме считаха за един от виновниците за злодеянията, извършени в далечния за тях свят.

За да им направя още по-голямо впечатление, започнах да им обяснявам подробности. Изобразих с помощта на пръстите си самолет, какъвто те вече бяха виждали, засвистях, подражавайки свистенето на падаща бомба, после извиках: „Бах!“, което трябваше да означава взрив. Това те също разбраха, тъй като знаеха нещо за бомбите. После изобразих самолет над Тувута, вдигнах нагоре пръст, казах „една атомна бомба“ и показах с ръка как тя пада сред острова. После направих движение, което трябваше да, означава: островът е сметен от лицето на земята, всичките му жители са убити, дори въздухът му е отровен. Те бяха поразени. Старият философ си тръгна бавно, като тъжно клатеше глава.

Друг път петимата седяхме в колибата на вожда, пиехме целебния сок от кокосови орехи и беседвахме за това-онова, като използувахме оскъдния си запас от думи. Разказах им за глада на „островите“ Индия и Европа, за лишенията през военното време на „островите“ Англия, Китай и Русия, за бедствията в целия свят.

Те бяха доволни, когато чуха, че само на Тувута не изпитваха лишения за нищо. Всички бяха чували за приказния „остров“ Америка. На тези прости хора всички страни им се представяха като острови. Те никак не можеха да повярват, че и в Америка не достига „кай-кай“. Но аз ги уверих, че това е така, и тогава родното островче изведнъж израсна пред очите им.

Веднъж преди излизане на риболов описах на своите приятели небостъргача Емпайър Стейтс Билдинг, бързите автомобили, ескадрилите от самолети, кинотеатрите, университетите с многото хиляди студенти, моста през пролива Златни врата в Сан Франциско. Моите събеседници ме изслушаха внимателно, но разказът ми не можеше да се побере във въображението им.

Пасторът ме попита има ли в Америка големи и красиви църкви. Отвърнах му, че има, но трябваше да прибавя, че баровете, игралните домове и нощните клубове са много повече и много повече се посещават. За да избягна нови, деликатни въпроси, станах и си взех довиждане. Не можех да постъпя иначе. Авторитетът на Америка, изграден върху слухове, тук беше доста висок и аз не исках да го подривам, затова отидох към лагуната, където рибарите се готвеха да отплават.

Селските момчета се бяха събрали тук, за да погледат как ще отплават риболовците. Възрастните още не бяха излезли от колибите, само една девойка с надбедрена превръзка и мека памучна блузка се въртеше около лодката, носът на която бе изтеглен на брега. Тя ми помогна да седна в лодката, отблъсна я и ние зачакахме останалите.

Седях на носа, гледах към брега и водата и изведнъж нещо меко ме докосна по рамото и падна в дъното на лодката. Обърнах се и изтръпнах — това беше блузката на девойката.

Известно ми беше за какво девойките разтварят блузките си в присъствието на мъжете, но да ги свалят съвсем! Стана ми страшно неудобно, може би дори почервенях. В това вече нямаше нищо „случайно“, девойката напълно откровено ми показа своето внимание. А в същото време видът й беше толкова равнодушен!

Как да обясня на тази девойка, без да я обидя, че вече съм женен и щастлив?

От брега се отделиха и другите лодки и заплаваха към нас. Въртях се отчаян на мястото си. Когато лодките се приближиха, отворих широко очите си от учудване. Там имаше шест или седем девойки и всички като омъжените жени бяха само в зулу. Оказа се, че по време на риболов девойките се гмуркат след рибата с харпун в ръка, а за тази работа блузките само пречат.

Девойката от кърмата на моята лодка съсредоточено и спокойно се вглеждаше във водата. Въздъхнах облекчено и с увлечение взех участие в лова.