Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (20)

Без храна

Седях в кокпита и разглеждах грубо нарисуваната карта на югозападната част на Тихия океан. Мислех за водната площ, която трябваше да пресека, и претеглях в себе си правилността на взетото от мен решение. Над главата ми все още летяха прибрежни птици. Все още бях уверен, че земята е наблизо, но да я търся из безбрежния океан при незначителната скорост на „Езичник“ без храна, почти без вода, когато следващата суша бе на 600 мили далеч, не можех да рискувам. Много по-лесно можех да намеря дългата верига на островите Фиджи. Единственият изход бе да вървя към тях, като от двете злини избера по-малката.

Имах превъзходен ориентир: звездата Сириус при преместването си по небето от изток на запад минаваше точно над центъра на архипелага Фиджи. Моят план бе да вървя на юг, докато се озова под Сириус, а след това на запад, докато не срещна земя.

Яхтата вървеше галфвинд ляв галс. Леките вълни от време на време прехвърляха левия й борд. За да се опазя от тях, стоях долу, в тъмната каюта.

Късно следобед си спомних за мъха, който бе обрасъл по подветрения борд по време на дългото плаване от Галапагос. Отдавна бих го изял, но не знаех какви последствия може да даде за организма ми.

Отидох на палубата и отблизо го изследвах. Цветът му се менеше от светло, до тъмнозелен и наподобяваше на кичури коса, порасли тук и там и достигащи на дължина до един дюйм. Отскубнах една шепа от мъха и изстисках от него солената вода. Сложих малко от солената тревиста маса в устата си, сдъвках я и я глътнах. Вкусът й беше като на трева, поръсена със сол. Тя не заглуши глада, но настроението ми се повиши.

Спомних си за половината шишенце с брилянтин и отнесох мъха в каютата. Примесен с малко брилянтин… и с малко въображение, той придоби вкуса на салата, но и след като изядох тази „салата“, гладът продължаваше да ме гложди. Нямах с какво да го заглуша.

Освен мъха не разполагах с нищо друго за ядене. Изстъргах от корпуса още мъх, излях отгоре му целия остатък от брилянтина и го изгълтах. На борда на „Езичник“ нямаше повече никаква храна. Изпих последната глътка от дневната си дажба вода, изпомпах трюма и си легнах.

Събудих се с ужасни стомашни болки. Мъхът без брилянтин беше отвратителен, но аз изядох доста от него, за да поуспокоя малко стомаха. След малко обаче в стомаха ми отново стана ад и това продължи през цялата сутрин. Следобед не можех вече да понасям болките. Трябваше на всяка цена да глътна или поне да подъвча нещо, за да излъжа глада.

Останаха последният чифт обувки, но като загризах края на кожата, от вкуса и от мириса на боя ми прилоша. Извадих колана си и започнах да го разглеждам. Беше изработен от истинска кравешка кожа. Притежавах го от много години, бях го носил в колежа и по време на войната, беше преживял заедно с мене четири корабокрушения. Много сантиментални чувства ме свързваха с него и аз го поставих обратно на мястото му. Оставаше само портфейлът ми от кожа на кенгуру, подарък от бащата на Мери. Този път гладът надделя над сантименталностите и изпразних съдържанието на портфейла в джоба на блузата си. Сварих го по същия начин, както преди военната обувка, поочуках го в ръба на койката, нарязах го на парчета. Стигна ми за цяло денонощие.

На разсъмване седях на палубата и както винаги очаквах появяването на първите птици. Една бяла морска птичка се изви над носа, като удряше въздуха с дългите си криле и крещеше високо, после закръжи около яхтата.

Изстрелях с ластика към нея късче цимент така, без всякаква надежда. По някакво чудо моят заряд попадна в целта. Във въздуха се разлетяха перя и жертвата като повреден самолет падна във водата на някакви си тридесет фута от мен.

Отвързах румпела и рязко поставих руля на вятъра. „Езичник“ се извърна и се отправи към бялата точка. Бързо прибрах птицата.

Това, което извърших после, и до днес ми изглежда невероятно. Полудял от мисълта за храна и още повече от това, че държах храна в ръцете си, мигом откъснах главата на птицата от тялото й. Втикнах трептящия къс месо в устата си и до капка изсмуках живителната кръв. Бях се превърнал в звяр, уловил плячка, и като звяр я разкъсвах със зъби и нокти. Като изсмуках всичката кръв, започнах да дъвча тънката шия на птицата и да гълтам месото заедно с костите и перушината.

Не можех да се възпра. С вълча алчност впивах зъби в пернатата маса, късах и гълтах, каквото ми попадне — пера, месо, кости… Нито една костица не избягна мелницата на зъбите ми. Всяка бе строшена на дребни частици, смляна на каша и погълната.

Крачетата и главата изядох целите заедно с кожата. Клюна сдъвках като хрущял. Изскубах най-големите пера и започнах да гриза пуха. Той бе жилав като одеяло, но изпълваше стомашната празнина и залъгваше демоните на глада. Когато от птицата не остана нищо, искрено съжалих, че няма още.

След като привърших канибалския си обед, само няколко пера тук-там, а така също и в зъбите ми напомняха, че тук е имало птица. Изнизаха се два отегчителни дни, чиито минути ми се сториха като часове. Въдицата ми както обикновено денонощно висеше зад кърмата, но на нея не се улавяше нищо. Водораслите по корпуса бързо изчезваха. Няколко пъти стрелях с ластика по прелитащи птици, но ръцете ми вече не ме слушаха както преди и късчетата цимент или не долитаха до целта, или отиваха встрани.

Една сутрин, като излязох на палубата, видях кораб. Отначало ми се стори, че е гребна лодка, но като се вгледах по-внимателно, забелязах комина, върховете на мачтите и реите. Корпусът бе скрит зад хоризонта. Корабът цепеше водата в курс, перпендикулярен на моя. Това бе голям транспортен кораб, който красиво се повдигаше и отпускаше върху дългите гладки гърбове на вълните.

Представях си вече пленителни картини: отвеждат ме на буксир до Самоа, после ядене, почивка… Помислих, че там трябва да поставя нова мачта, да сменя платната, да се снабдя с хранителни продукти и да продължа пътя си към Сидней, при Мери.

Корабът видимо отиваше в Панама, вероятно от Фиджи или от Брисбан. Надстройките му смътно се очертаваха на линията на хоризонта и той се движеше много бързо. Ако и до него да не бе много далече, не можах да определя нито тонажа, нито националността му. Беше, боядисан все още във военновременен сив цвят. Очаквах всяка минута той да промени курса и да се отправи към мен.

Покачих се на неустойчивата мачта и започнах да подавам сигнали с фенера си. Мачтата затрещя под мен и аз се плъзнах долу. Тогава започнах да вдигам и да спускам грота. През цялото време крещях като обезумял. Знаех, че няма да бъда чут, но въпреки това виках. Но големият кораб продължаваше грациозно да се носи по прежния си курс.

Тогава си спомних, че огънят служи на моряците като сигнал за бедствие. Втурнах се долу, хвърлих във ведрото една блуза и част от бръснарския одеколон, запалих ги с кибрит и отнесох ведрото на бака. Корабът пресече курса ми и започна да се отдалечава. Не ме забелязаха.

Обхвана ме бясна ярост. Скачах, размахвах ръце и крещях, вършех всичко, само дето не потопих яхтата, за да привлека вниманието им. Изтичах на кърмата и измених курса, за да не изгубя кораба от поглед. От ведрото на височина двадесет фута се вдигаше сив облак дим. Вахтеният офицер на кораба или броеше заплатата си, или разказваше на рулевия за своите похождения. Само слепец не би могъл да види моя сигнал. Гледах безпомощно как корабът се превърна в малко петънце и скоро съвсем изчезна зад хоризонта.

Продължих да плавам на югоизток вместо отново да обърна към юг. Следобед видях върху водата петна от нефт, знак, че оттам бе минал корабът. Смених курса на източен и като лавирах срещу вятъра, заплавах след кораба. Съществуваше шанс един към милион корабът да спре или да се върне назад. Възможно бе също готвачът да изхвърли зад борда остатъците от кухнята.

Когато се стъмни, легнах на ляв галс и поведох яхтата по предишния курс. Не бях съвсем обезсърчен. Когато се изгубиш в океана, все едно е накъде плаваш, не знаеш къде ще срещнеш земя. Знаех, че рано или късно ще я намеря, нужно бе само да издържа.

Рано на следното утро направих нещо, което трябваше да направя отдавна. От двете страни на всички платна изписах знаците SOS. С боя не разполагах и затова използувах нечисто машинно масло. Същите знаци изписах и на юта, на покрива на рубката и в кокпита в случай, че над яхтата прелети самолет.

Сега наоколо имаше само хищни акули и самотни птици, но можеше наблизо да мине кораб, и то когато не съм на палубата. Добре познатите международни знаци щяха да привлекат вниманието на моряците.

Огледах, без да бързам, хоризонта, изпомпах водата от трюма и се спуснах през люка долу.

Това бе ден на мъчителна самотност. Отдавна прочетох деветте книги на борда и започнах да ги чета за втори път, но детективските романи са скучни, когато предварително знаеш кой е убиецът.

По това време именно най-осезателно разбрах последствията от глада. Първо забелязах кокалчетата на китките на ръцете. Те се подаваха като топчици за пинг-понг. Вените, които никога преди това не можеха да бъдат видени, сега по изсъхналото месо и прозрачната кожа приличаха на миниатюрни къртичини. Гърдите ми бяха хлътнали, всичките ми ребра се четяха, а на мястото на корема ми се бе образувала дълбока впадина. Бедрата ми се бяха възпалили, а под едното коляно се появи абсцес.

Коленете ми стърчаха — грозни и възлести, ръцете и краката ми се бяха подули в размер, два пъти по-голям от нормалния. Бяха станали неповратливи и с мъка се тътрех по палубата.

По това време привърших и последния мъх от корпуса на яхтата. След щателно търсене си изясних, че единствените годни за ядене неща на борда са половината бутилка бръснарски одеколон и половин пакетче чай.

Всеки път, когато заставах при помпата, слагах в устата си стиска чай. Това помагаше. Одеколонът пазех в случай, че водата ми се свърши.

На другия ден следобед източният вятър се промени в североизточен и бързо увеличи силата си. Тази внезапна промяна ме постави нащрек и аз изпитателно оглеждах небето и океана. Дълго плавах фордевинд със скорост, не по-малка от два възела. Но после вятърът стана толкова силен, че заплашваше да преобърне яхтата. Ясно беше, че се надига буря — това бяха едва първите й пориви.

Извърнах яхтата с нос към вятъра и налитащите вълни. Закрепих румпела, спуснах грота, привързах го към гика и мачтата и започнах да чакам. Яхтата се движеше спокойно под кливера, стаксела и бизана. Изпомпах водата, погледнах още веднъж мрачното небе, спуснах се долу и легнал в койката, внимателно следях поведението на моя малък съд.

След мръкване, съдейки по скриптенето на снастите и крена на яхтата, вятърът бе придобил силата на щорм. Но докато „Езичник“ можеше да носи платна, продължаваше спокойния си ход напред. През всеки два часа трябваше да изпомпвам водата и използувах това да следя зорко океана и вятъра.

Държах пръстите си на кръст с надежда, че вятърът повече няма да се усилва. Както бе разнебитена яхтата, не вярвах да издържи един нов ураган, дори да имаше на борда си смел и опитен екипаж.

С труд издържах нервното и физическото напрежение на тези уморителни нощни часове. Лежах привързан за койката и се мъчех да долавям и да си обяснявам всеки нов звук. Посреднощ малката бизанмачта рухна. Чух трясъка й, докато падаше зад борда. Изкачих се с усилие на палубата и когато се опитвах да измъкна мачтата от водата, разбрах колко съм отслабнал. Направих десетина безплодни опита. Ръцете ми не обладаваха вече никаква сила.

Накрая се улових за шкотовете и притеглих мачтата по-близо до борда, после я привързах с двоен възел за кърмата. След това усилие умората ме завладя. Ако не се боях да не бъда смит от вълните зад борда, на който нямаше повече перила, бих заспал от изтощение на палубата.

Допълзях на четири до кокпита. Трюмът се нуждаеше от изпомпване. Виждах това, но не можех да го извърша. Спуснах разтрепераните си крака през люка и се пльоснах върху люлеещата се койка. Спомням си, че се привързах за нея… и потънах в пълен мрак.

Когато дойдох на себе си, водата в каютата бе по-високо от когато и да било след първия ураган — казах първия, защото сега бях уверен, че е почнал втори. Целият бях мокър. Одеялото, което използувах вместо тюфлек, беше влажно като гъба. Каютата бе изпълнена е шумове, каквито може да създаде само вода в заградено помещение.

Колко продължително бях спал, не знаех. Беше тъмно. „Езичник“ излиташе и пропадаше сред вълните. Предполагах, че вятърът е разкъсал всички платна и огромните вълни, които с трясък се стоварваха върху кърмата, заливаха каютата.

Завладя ме чувството на пълна безпомощност. Готов бях да се откажа от борбата. Водата грозеше да ме смие от койката и знаех, че никога не бих могъл да я изчерпя. За това нямах никакви сили. Отиването при помпата по време на ураганни ветрове е равносилно на самоубийство. Оставаше ми само да лежа и с отчаяние да чакам края.

Но при пълно поражение човек губи всякакъв страх. Притиснатата до стената мишка се нахвърля върху лъва. Ураган, не ураган трябваше да изпомпам водата от трюма, иначе яхтата щеше да потъне. Изпих няколко глътки от скъпоценната вода и се почувствувах ободрен. Като се придържах за комингсите, се вгледах в нощта и пред очите ми се представи чудно зрелище.

Вместо свирепия ураган, каквито често върлуват из водите край Фиджи, от юг духаше мек тропически вятър със сила около три бала. Обаче в океана все още бушуваха големи объркани вълни и с това се обясняваше непромененото поведение на „Езичник“. Стакселът и кливерът ми бяха цели и малката счупена бизанмачта продължаваше да се влачи зад кърмата.

Над мен небето бе осеяно с мирни бляскави звезди. Само бавно утихващите вълни напомняха за преминалата тропическа буря.

Духът ми незабавно се повиши и аз се залових за помпата.

Новият южен вятър ме принуди да закрепя румпела за през нощта така, че яхтата да върви на югозапад. Нужно бе по-скоро да поставя на място бизанмачтата и да вдигна на нея платно.

Вълните се укротиха. Без особен труд измъкнах от водата веслото, което използувах за мачта, и го поставих на прежното място. Яхтата отново плаваше под всички платна.

Вятърът продължаваше да духа от юг и курсът ми сочеше неизменно на югозапад. Аз не лавирах срещу вятъра, макар че трябваше да вървя колкото се може по на юг, за да се озова под Сириус. Последствията от гладуването все по-силно започнаха да се чувствуват. Принуден бях да оставя яхтата да върви на югозапад. Даже и най-малкото усилие по преместване на платната бе съсипателна работа за мен. За мен бе все едно къде ще намеря земя, но някакво упорито предчувствие ми нашепваше: „Върви на югозапад!“

Не бях ял нищо вече пет дни. Пет дни без никаква храна… Спомням си преди как само да пропуснех ядене и под лъжичката ми започваше да трепери. Може би стомахът ми бе престанал да отделя сокове и моите нощи бяха по-малко смущавани от страшни сънища.

Но търсенето на храна продължаваше. От време на време стрелях по птиците с ластика, но моите сили и разсъдък толкова бяха отслабнали, че не бих умерил и къща от две крачки. Въдицата все така висеше зад кърмата. Но Старият пират и неговите предпазливи протежета презрително я заобикаляха. Акулите, чийто брой сега бе нараснал на пет-шест, обръщаха към въдицата още по-малко внимание. Техните интереси се съсредоточаваха върху разнебитената ми яхта и ясно почувствувах, че те са някак особено заинтересувани от мен.

Както и преди, ориентирах се по звездите и слънцето и държах на юг, докато Сириус не се оказа точно над главата ми. Тогава обърнах на запад и започнах търсенето на земя… Каквато и да се окажеше на пътя ми.

В едно прекрасно утро излязох на палубата и неочаквано видях остров. Този път не беше облак. От пръв поглед се убедих, че пред мен е земя.

Островът лежеше откъм левия борд: нисък и по-дълъг, отколкото широк. От вулкана на върха му се вдигаше тъмна завеса от бързо летящ дим. Очертанията на брега бяха неясни, тъй като небето беше покрито с облаци, а усилващият се вятър бе замъглил хоризонта.

Островът изглеждаше цветущ, сигурен знак, че е обитаем. Този път бях сигурен в спасението си, но реших да не бързам и да действувам обмислено, тъй като си спомних, че много повече моряци са загивали край бреговете, отколкото в открито море.

В океана корабът може да дрейфува без никаква опасност за себе си. Но когато приближава към непознат бряг и заобикаля подводни рифове или когато преодолява линията на прибоя, той може лесно да се разбие и да отнесе със себе си на дъното и екипажа. Друга опасност за моряка таят в себе си огромните разстояния, които той трябва да измине на сушата, често в диви, пълни с паразити местности, преди да намери помощ и храна. Освен това измъченият от глад и жажда моряк не трябва да се нахвърля веднага върху храната и водата, защото така рискува да умре внезапно, точно когато спасението му е било вече толкова близко.

Ето за какво размишлявах, докато гледах към тъмнозеления рай, който скоро щеше да бъде мой. Мислех също за огромното щастие, че отново ще имам на разположение храна. Представях си как тичам из кокосовите горички и събарям едрите зелени орехи, как се опивам от меката им сърцевина и хладно мляко. Забелязах и бананови дървета, разперили листа над самата вода, и мечтаех, след като съм утолил глада си, да поспя под тяхната сянка. От устата ми потекоха слюнки и гладът още по-силно започна да ме мъчи.

Промених курса и като лавирах срещу вятъра, насочих яхтата право към най-близката точка на острова.