Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (19)

Изгубен в океана

Първото нещо, което извърших на следното утро, бе да издиря всичките си медикаменти. Целият бях покрит с драскотини и синини, кожата на много места бе ожулена. Исках да излекувам раните си, преди гладът да встъпи в своите права. Намазах ги с мехлем и залепих отгоре им пластир.

Следващата ми стъпка бе да въведа някакъв ред в плаването ми. Необходимо бе някак си да определя местонахождението и скоростта на яхтата по пътя й към Самоа. Нарисувах на пода на кокпита приблизителна карта на района между Маркизките острови и Австралия. Островите нанесох по памет, като откровено съзнавах, че работата ми не се отличава с особена точност.

После забих гвоздей на онова място на картата, където смятах, че се намира яхтата, като реших всеки ден да го премествам на запад съобразно изминатото разстояние. Така на втория ден от плаването под всички платна забих гвоздея някъде на югозапад от остров Суворов. А тъй като нямах календар, отбелязвах изминатите дни с кръстчета, които изрязвах с джобното си ножче над койката под илюминатора.

Въдицата си не успях да намеря, но открих две кукички и малко връв, а също така малко пакетче със стръв. Тя се състоеше от тънки парчета сланина. Поставих стръв на едната кукичка и я хвърлих зад кърмата, като омотах края на връвта на малкия си пръст.

За пръв път след урагана забелязах, че Старият пират и неговите лакоми приятели са още с мен. Видът им ме насърчи — сега имах подвижен запас от храна. Делфините дълго време изпитваха трудност да се приравнят към по-бавното движение на яхтата. Преди урагана, когато плавах по-бързо, те можеха да извършват успешни налети върху нищо неподозиращите ята от летящи риби, но сега летящите риби отдалеч забелязваха моето приближаване и се разпръсваха. Въпреки тази пречка моите верни делфини не ме напускаха. Но те не ми се и доверяваха, като се държаха на почтително разстояние, за да избягнат куките със стръвта и харпуна ми.

За щастие ураганът не бе отнесъл всичките ми книги от лавицата над койката. Девет тома бяха останали и с тях можех да съкратя времето до Самоа. Обикновено четях през цялата сутрин, после спях, изпомпвах водата и оглеждах хоризонта. С никаква друга работа не се занимавах. Избягвах палубата през горещите дневни часове, но привечер излизах да се насладя на свежия ветрец и да проверя курса. Тогава оглеждах също платната и временния такелаж. Всичко бе в добър ред.

Спомних си, че къпането в солена вода облекчава страданията от жажда. Порите на кожата попиват влагата и човек се чувствува по-добре. Като се държах за кърмата, потопих се до шия в хладната вода. Тя бе възхитителна и като ме миеше с меките си пръсти, сне от мен всякаква умора. След десет минути се изкачих на палубата освежен и бързо изсъхнах под слънцето и вятъра.

През този ден още нищо не бях хапвал. Започнах да изпитвам в стомаха си непрекъснато болезнено глождене. Реших да отворя бутилката с доматен сос и да пия една-две глътки, колкото да заглуша болките. Отвинтих капачката и пих малко, после затворих бутилката и я поставих до стената. Видът й обаче ме измъчваше и караше устата ми да се изпълва със слюнки, затова я скрих под койката.

До мръкване не улових никаква риба. Прибрах въдицата, изпомпах водата от трюма и си легнах. Системата ми за работа с помпата през деня и през нощта се различаваше. През деня заставах при нея всеки час. Това ми даваше възможност по дванадесет пъти на ден да оглеждам хоризонта. През нощта отивах при нея само когато ме събуждаше плясъкът на проникналата вода.

Когато се вдигнах, за да поздравя слънцето, и отново почувствувах гложденето в стомаха, протегнах ръка към бутилката с доматен сос. Тя беше празна. Припомних си, че късно през нощта пих една глътка, но повече нищо не помнех. Изглежда, че глътката е била по-голяма, отколкото мислех, и колкото и да бе печално, но от соса не бе останало нито капка. Не се разстроих много от това. Измих бутилката с част от сутрешната ми порция вода и после изпих тази вода вместо закуска.

Побързах да спусна въдицата си зад борда. Седях на койката и четях, като от време на време придърпвах връвта, чийто край бе привързан за малкия ми пръст. Мислите ми неотстъпно се въртяха около останалата кутия консерви и кокосовия орех. Опитвах се да отгатна какво има в кутията и колкото повече мислех за нея, толкова чувствувах стомаха си по-празен.

Болките в стомаха ме терзаеха през цялата сутрин. В края на краищата реших: „Защо да гладувам, когато имам храна?“ Грабнах брадвичката и отворих кутията: в нея имаше кисело зеле. Нахвърлих се върху него и докато ядох, си мислех: „Колко неразумно е да гладувам, докато имам храна!“

Кокосовият орех лежеше на пода пред койката.

Още бях гладен. Стомахът ми се гърчеше в спазми. Отместих кокосовия орех по-встрани, за да не го гледам, но мисълта ми не можеше да се откъсне от него. Взех го в ръце и чух как апетитно вътре се плиска кокосовото мляко. Отново скрих ореха. Гърлото и устата ми се навлажниха при мисълта да вкуся от бялата и мека кокосова сърцевина. Отидох на палубата, но скоро намерих, че слънцето е много жарко.

В каютата отново взех ореха и дълго го гледах като омагьосан. „Недей го изяжда, бъди благоразумен!“ — казвах си аз, после веднага сам си възразявах: „По дяволите благоразумието, ако бях благоразумен, нямаше сега да бъда тук!“ „Но това е всичката ти храна за останалите осемнадесет дни от плаването.“ „Какво от това!“

Десет минути по-късно вече додъвквах последните бели късчета от превъзходната кокосова сърцевина. Всичките ми грижливи планове за разпределение на храната рухнаха. Но какво значение имаше това, нали сега бях сит и доволен. За нищо вече не се безпокоях. Щом нямаше повече храна, значи нямаше. По-добре да изям всичко и да се успокоя, отколкото да треперя над всяко късче. Настроението ми се повиши. „Утре ще уловя риба“ — казах си аз.

Отидох на палубата и се попекох на хладното следобедно слънце. После се прехвърлих зад кърмата и се потопих в хладната освежителна вода. След банята се спуснах в каютата и четох до късно. В седем часа за последен път изпомпах трюма, изпих определената си глътка вода и легнах да спя.

Целия следващ ден прекарах в очакване над въдицата. Настъпи обяд. Пих малко вода. Тя имаше чудесен вкус. Нощта се спусна и наоколо се смрачи. Поработих на помпата, слязох долу и „вечерях“ с няколко глътки вода. Обхвана ме отвращение към всичко. Даже не си направих труда да извадя въдицата от водата: проточена през люка и по прежнему привързана за малкия ми пръст, тя се влачеше зад кърмата.

Среднощ се събудих от нещо, което просто искаше да ми изтръгне пръста. Моментално съобразих, че на въдицата се е хванала риба, и изскочих на палубата, като изтеглях едновременно връвта. След минута през борда върху палубата се преметна една полумъртва риба. Когато откачих куката от нея, тя дишаше тежко. Изведнъж подскочи, преметна се през борда, на който нямаше перила, плесна във водата и весело отплува надалеч.

Бях зашеметен. Осветих с фенера си черната вода, но не можах да видя нищо. От възбуждението при вида на рибата отново почувствувах силен глад, а от внезапното разочарование станах като болен. Обсипвах се с укори и проклятия, докато не се сетих, че с това напразно изразходвам силите си. Върнах се в каютата и потънах в дълбок сън, който продължи до сутринта.

Станах и веднага поставих нова стръв на кукичката. Разбира се, изядох старата стръв. Беше късче сланина, обработена химически — жилава, солена и с металически вкус. Но на мен тя се стори възхитителна. Сланината предизвика отделяне на стомашен сок и скоро пристъпите на глада отново започнаха да ме измъчват. Цели часове преседях с поглед в пакета със стръвта, като се възпирах да не се нахвърля върху него и се стараех да заглуша празнотата в стомаха си. Но знаех, че няма да се успокоя, докато на борда има поне една троха храна. Реших да взема само един тънък къс: „Само ще го посмуча“ — казах си аз. И никак не се учудих, когато към обяд в пакетчето остана само един-единствен къс от стръвта.

Седях и го оглеждах. Струваше ми се много съблазнителен, но аз го поставих настрана и се опитах да го забравя. Скоро обаче отново го взех и с вперени в него жадни очи обсъждах съдбата му. Като примамка на въдицата той имаше неоценима стойност, но ако се случеше някоя риба да го открадне, щях да остана и без риба, и без сланина. Съдбата на това късче израсна в сериозен проблем. Грижливо претеглях бъдещето му и сериозно обмислях всяка възможност. После казах на себе си: „По-добре врабче в ръката, отколкото гълъб на стрехата!“ Поставих късчето сланина на езика си и с наслаждение го засмуках. Това реши проблема.

Когато изядох последната стръв, успокоих се, почетох и помечтах за онова щастливо време, когато ще бъда в Самоа. Водата, а не храната е най-важното нещо при гладуване. Това знаех сигурно. Ако можех да изпивам само по няколко глътки на ден, бих доживял до Самоа. По въпроса за водата бях твърд, тъй като знаех, че от нея зависи животът ми. Никога не изпивах повече от един пинт на ден и винаги така я разпределях, че получавах от нея възможното най-голямо облекчение. Друго нещо бе с храната… изгълтвах я мигновено.

Винаги съм се радвал на добро здраве и считах, че мога да издържа в границите на възможното всяко физическо изпитание. Да се преживее без храна известен период от време съвсем не е толкова трудно за човешкия организъм. Затова много не се безпокоях от това, че моята прибързаност ще ми навлече някои временни лишения. Крепеше ме мисълта, че след две седмици ще бъда в Самоа.

Скоро отново улових риба. Още в момента, когато въдицата трепна, изтърчах на палубата, обзет от внезапен пристъп на глад. Измъкнах рибата бързо на кърмата и я хвърлих в кокпита. Още не бе успяла да си поеме дъх и аз бях отгоре й.

Притиснах я с гърдите си, като я задуших с тежестта си. После постепенно се повдигнах и я сграбчих с двете си ръце. Чувствувах същото както лъв, впил се с нокти в жертвата си. Рибата ме гледаше с печални очи, докато я доубивах.

Отнесох я долу и за по-малко от пет минути от улавянето й бе изчистена. Без вътрешностите си тя ми се видя много малка. Беше чернокафява, осем дюйма дълга и четири дюйма широка. Главата й съставляваше около една трета от тялото. Извадих изпод койката малкия си верен примус и като по чудо той се запали. Изтърках ръждата от котлето.

Не знаех как да приготвя рибата. Не можех да изразходвам прясна вода, за да я сваря, а и не можех да използувам солена вода, за да не изостря още повече жаждата си. За да я изпържа, нямах мазнина. Тук си спомних за тубичката вазелин в аптечката.

Изсуших рибата, намазах я щедро с вазелина и я хвърлих в горещия тиган. Докато тя съскаше и пращеше сред облак пара, обърнах я от другата страна. Когато пообгоря и омекна, угасих примуса и хванах рибата направо с ръцете. Скоро само няколко костици останаха от рибата, която преди двадесет минути бе играла в океана. Запазих костиците за закуска.

Следващия ден не ми донесе нищо интересно, само южният вятър се смени с югоизточен. Въдицата ми продължаваше да се влачи зад кърмата, но нямах за нея стръв. Гладът разкъсваше стомаха ми. Пазех вазелина в случай, че уловя друга риба. Но вечерта, когато гладът стана нетърпим, очистих тубата с пръст и после я изблизах до сухо. Вазелинът беше мръсен и едва ли съдържаше нещо хранително като мазнина, но така или иначе заглуши за момента глада.

Сутринта се събудих ужасно гладен, понеже през цялата нощ бях сънувал пиршества и празнични обеди. Изпих сутрешната си порция вода, но тя само ме раздразни. Отидох при аптечката и преди още да помисля, изядох единствената туба с крем за бръснене. А следобед, когато гладът ме замъчи отново, изстисках в устата си една от двете туби с борова киселина. Другата туба, както и тубата с прах за зъби оставих за следния ден.

До вечерта прелиствах единственото оцеляло списание и на всяка страница виждах едно и също нещо — храна. Огромни обявления рекламираха различни хранителни продукти по най-съблазнителен начин: апетитни ростбиви и салати, сандвичи и десерти, печено и коктейли. Стомахът ми се загърчи в спазми. Всяка страница ми причиняваше нови страдания. Скочих и запратих списанието далече в зелената вода. Почувствувах се по-добре.

На следния ден размесих половината от праха за зъби с вода и го изпих като лекарство. Вкусът му беше доста приятен, но веднага след това стомахът ме присви. До вечерта не улових никаква риба.

Перспективите за другия ден бяха добри. Оставаха ми още половината туба прах за зъби и другата туба с борова киселина. Тази нощ си легнах неизказано гладен.

От всички нощи най-мъчителна беше тази. Непрекъснато ми се привиждаше храна. Виденията вземаха формата на шоколадови торти и бифтеци. Дълги часове се извивах в полусън, а когато окончателно се събудих, осъзнах, че дъвча одеялото си. Скочих от койката и се втурнах към аптечката, грабнах последната туба с борова киселина и я изстисках в устата си. После отново заспах.

На сутринта внезапно си спомних за моя моряк — Безбилетния. Не бях го виждал от започването на урагана и колкото и да е странно, даже не бях помислил за него. Малкият му дом, който му бях построил, бе изчезнал, очевидно го бях изхвърлил по време на бурята.

Спомних си Безбилетния такъв, какъвто го бях видял последния път, точно преди урагана — лъскав и мазен, с мънистени очи. Оживих се само при мисълта какво прекрасно печено можех да направя от него. Започнах щателно да претърсвам яхтата, като поглеждах във всяко ъгълче и пукнатина. Часове наред пълзях и се извивах из най-невъзможните места. До обяд не намерих никакви следи от него. Откъснах цялата вътрешна обшивка и оцелелите дъски от пода, промъкнах се даже във водонепроницаемия носов отсек на трюма и го изследвах с фенера в ръка. В края на краищата трябваше да се примиря с факта, че моят стар приятел е смит зад борда.

Но търсенето не беше съвсем безрезултатно. Намерих няколко вещи, които можех да използувам: парче обработена кожа, една армейска обувка, кутия с пипер, туба с червило и туба с крем за лице, които носех за Мери, малка кутия с чай, бутилка с бръснарски одеколон, бутилка с брилянтин и мъничка кутийка с хайвер за стръв.

Отворих кутийката с хайвера, за да взема прясна примамка за въдицата. Поставих примамката и смятах да затворя кутийката. Невъзможно ми е да обясня какво стана после. Преди да успея да затворя капачето, изгълтах хайвера. Останах само с празната кутийка в ръка и с безнадеждно малката утеха от погълнатата скъпоценна хапка… Нямаше вече хайвер, нямаше да има и нужда да се боря с изкушението.

Гладът ми не утихваше. Легнех ли следобед да спя, стрясках се от кошмарни сънища, свързани с храна. Не можех повече да спя и трябваше да ставам. Събрах оскъдните си запаси и започнах да експериментирам с тях. Нарязах кожата на дребни късчета, сварих ги в силен чай и ги оставих да кипят цели десет минути. После ги посипах гъсто с пипер, останалия прах за зъби и с щедра порция от бръснарския одеколон. За да придам на всичко това още „по-пикантен“ вкус, изсипах отгоре му шепа морска вода и малко машинно масло.

В резултат се получи една каша, която направи от очите ми да изхвръкнат искри и за да ям, трябваше да си затискам носа. Тъй като кожата на времето си бе служила за прецеждане на бензин, тя придаде на моето ястие своеобразен аромат. През този следобед изядох половината каша, а останалото дигнах за следващия ден.

На сутринта както обикновено се изкачих горе по разбитата стълба. Погледнах към кърмата и се вцепених като парализиран. Там стоеше една морска птица. Тя разсеяно гледаше встрани и виреше перата на опашката си. Веднага забелязах, че е тлъста и в мен пламна желанието да я сграбча с ръце в мъртва хватка.

Мигновено се превърнах в първобитен звяр, дебнеш своята плячка. Знаех, че не мога да пропълзя незабелязано до нея. Реших да се примъкна по-наблизо и да я ударя с нещо, но на пътя ми бе бизанмачтата. Тогава в мен блесна мисълта да метна отгоре й харпун. Взех харпуна и се промъкнах в кокпита. Всеки път, когато птицата гледаше встрани, аз тихо се придвижвах напред. Когато стигнах на шест фута от нея, спрях. Не смеех да рискувам повече. Замахнах с оръжието си, вдъхнах дълбоко въздух, прицелих се нервно и метнах харпуна. Ударът беше успешен — острието порази птицата в гърдите.

Птицата беше дребна, когато я оскубах и изчистих, тежеше по-малко от фунт. Нямах повече вазелин, затова я намазах с машинно масло и я поставих на огъня.

Направих разкошна закуска. През цялата останала част от деня с удоволствие си спомнях за нея. Вечерта, след като не успях да уловя никаква риба и никаква птица не кацна на яхтата, взех шепата кости, останали от утринното пиршество, и щателно изгризвах и изсмуквах всяка кост.

На следното утро доядох моята дяволска каша. Само от мириса й косите ми се изправяха. През нощта тя бе вкиснала, но я изгълтах, за да не пропадне водата, употребена за приготовляването й. По-късно се почувствувах зле и цялата нощ пролежах в треска, без да имам сили да отида при помпата. Сутринта водата се бе вдигнала до височината на койката. Разбрах, че трябва да направя усилия над себе си и да изпомпам водата, иначе яхтата щеше да отиде на дъното.

Станах и се намерих до колене във водата. За ядене нямаше нищо. Погледнах към палубата с надежда отново да видя някоя птица. Уви, освен безбройните пенливи вълни на океана не се виждаше нищо друго. Изпих дневната си порция вода и се почувствувах по-добре. Повече от час изпомпвах водата от трюма. Горещината се увеличи, аз се потях и така губех скъпоценна влага. Спуснах се във водата и се изкъпах в лъскавата струя зад кърмата. Това ме освежи и аз се върнах на палубата отново силен.

Завърших омръзналата ми работа и така се изморих, че отидох долу да си легна. Спах няколко часа г. се събудих от мъчителни спазми в стомаха. Разполагах още само с крем за лице, брилянтин, бръснарски одеколон, червило и с едната военна обувка. Прехвърлях ги в ръцете си, като избирах от тях нещо за ядене.

Отхапах от червилото и не го намерих за много лошо. Тогава го извадих, счупих го на две и едно след друго изгълтах парчетата. Обаче червилото не заглуши глада ми. Отворих кутийката с крема за лице и без да пробвам, изсипах масленистата маса в гърлото си. Часове наред в устата ми имаше неприятен вкус и от него ми призля, но спазмите в стомаха спряха и аз се успокоих.

Проспах цялата сутрин и станах следобед, за да изпомпам водата. Резултатите от гладуването започнаха да се показват. Работех вече на помпата с мъка, непрекъснато ме избиваше на сън, чувствувах замайване в главата и обща слабост. Бях измършавял забележимо, ръцете ми станаха по-тънки, ребрата ми се показаха, краката трудно се огъваха. Талията ми всеки ден ставаше все по-стройна, никога не съм си представял, че може да бъде толкова тънка.

Единствената ми мечта бе храната. На нея посвещавах всичките си мисли на сън и на яве. Спомнях си за обеди в миналото, когато съм ял до насита. Мечтаех за бъдещи угощения, когато ще седя с часове край масата и ще възхвалявам храната.

Докато изпомпвах водата, обърнах внимание на плясъка зад кърмата в гумената лодка. Дъното на лодката бе заляно с плитък пласт вода и шумът идваше оттам. Когато погледнах по-отблизо, видях, че някаква риба бе попаднала в лодката и се опитваше да плава, но водата вътре бе недостатъчна за това.

Това бе летяща риба, много апетитна на вид. Очевидно тя бе влетяла вътре в лодката и попаднала един вид в капан. На дължина бе най-малко осем дюйма. Взех я в ръка и се залюбувах на блестящата й окраска. Оценявах колко вкусна ще бъде тя, като я изпържа в машинно масло. „Отначало обаче — казах си — ще отхапя съвсем мъничко от опашката.“

Отхапах опашката и шумно я захрусках ведно с костите. Беше неописуемо вкусна. Преди да осъзная какво върша, бях изял цялата риба и вадех заседналите между зъбите ми люспи. Спомням си само, че когато стигнах до средата на рибата, тя леко ми загорча.

Прясното месо ме доведе до превъзходно настроение. Ободрих се и очаквах всяка минута да се покаже земя. Самоа сигурно беше много близко. Островите Мануа трябваше вече да се покажат. Може би през нощта техните очертания щяха да се появят пред носа на „Езичник“. Реших колкото се може по-често да излизам през нощта на палубата, да изпомпвам водата и да гледам за островите.

Действително през нощта ставах често и се взирах в еднообразния замъглен хоризонт, но там не се мяркаше нищо.

Утрото ме завари на палубата с очи, вперени напред. Покачих се на мачтата и погледнах и оттам, но тя така затрещя под моята тежест, че побързах да сляза. Хоризонтът не предлагаше нищо насърчително, но в замяна на това ме зарадва океанът.

Под самата кърма видях три тъмнокафяви риби, вероятно пришълци от близкото крайбрежие. Измъкнах харпуна и се заех за работа. Като коленичих на кърмата, прицелих се и ударих с харпуна по водата. Първият ми удар беше безуспешен. Удрях отново и отново, но разбрах, че не е лесно да умеря такава малка цел. Случайно засегнах една от рибите, тя се метна встрани и повече не я видях.

Другите две бяха по-предпазливи и потърсиха закрилата на кила. За да ги измъкна оттам, хвърлих във водата тресчици и рибите се спуснаха да ги изследват. Надвесен през кърмата, ударих с харпуна по тях в момента, когато изплуваха изпод кила, и още един път, когато побягнаха назад.

Отново засегнах една от тях и тя също побърза да се скрие в глъбините. Разбрах, че мога да набуча третата само ако направя харпуна с повече зъбци.

Започна да се здрачава. Бях изтощен и обзет от хищен глад. Нямах нищо за ядене, с изключение на бръснарския одеколон, брилянтина и военната обувка. Не бях още в такова отчаяно състояние, за да се нахвърля върху тях, затова за последен път потърсих с поглед очакваната земя, изпомпах водата от трюма, спуснах се долу и си легнах гладен.

След усилията, които бях извършил през деня, не можех да спя спокойно. Непрекъснато ми се присънваха разни неща за ядене. Кренвирши, бифтеци, колбаси и шоколадови торти се въртяха като вихър във, въображението ми и ме караха да се мятам и подскачам в койката си. В полунощ сънувах, че дъвча сочно пилешко бутче и поръчвах втора порция. Събудих се и видях, че седя на койката и с цяло гърло крещях в тъмнината да ми донесат още пилешки бутчета.

Воден пласт с дебелина един фут заливаше пода на каютата. Отвън се чуваше непрекъснатият плисък на вълните, които лижеха обшивката на яхтата. Излязох на палубата и цял час изпомпвах водата.

Преди зазоряване се събудих от остри пробождания в стомаха. Не можех повече да заспя. Отново започна да ме измъчва мисълта за харпуна, който трябваше да направя. Не издържах, станах и се залових за работа. Направих харпуна от едното от веслата, подарено ми от жителите на Бисерните острови. Отрязах перото на веслото на един фут от края му и забих в него четири гвоздея. Отчупих главичките на гвоздеите, изострих ги и така ги подравних, че заприличаха на зъбци. Закрепих перото перпендикулярно към веслото и харпунът беше готов.

На разсъмване вече седях на кърмата в очакване на жертвата си. Действително не след много тя се появи, огряна от лъчите на изгряващото слънце. Плаваше бавно и някак горделиво въртеше големите си плавници. Първият ми удар не сполучи. Рибата се извърна, за да разбере какво става около нея и ми подложи по-широката си страна. Този път не можеше да пропусна.

Скоро тя се пържеше върху огъня и над нея се вдигаше гъст черен дим. Тъй като всичкото машинно масло бе изразходвано за птицата, рибата изпържих с брилянтин. Изядох я толкова бързо, че ми беше напълно безразлично с какво е изпържена. Изядох я цялата — с главата, плавниците и люспите. Обикновено оставях костите за следващото ядене, но този път не оставих никакви кости.

На „Езичник“ вече бе установено такова правило: има ли храна, изяж я, няма ли — забрави за нея!

С добиването на храна отново се оживих. У мен се върна увереността в близостта на земята и очаквах към обяд тя да се появи. За това говореха вече много признаци. Летящите риби се срещаха в такова изобилие, каквото не бях виждал от урагана насам и Старият пират с бандата си устройваше весел лов. Няколко морски прибрежни птици се виеха из въздуха над ненаситните делфини и връхлитаха върху летящите риби. А зад кърмата с издадени над тъмната вода заплашителни остри плавници плуваха цяло стадо хищни акули.

През целия ден стоях около мачтата и следях всеки нов облак. До здрачаване обаче хоризонтът бе все така пуст. При слабата скорост на яхтата не се боях от сблъскване с нещо в тъмнината. Изпомпах водата и отидох да спя.

През тази нощ ме обхвана силен пристъп на тъга по твърда земя, едно нервно възбуждение, което често измъчва моряците в нощта преди пристигането в пристанище. Спах неспокойно и сънищата ми бяха кошмарни. Веднъж се събудих с вик „Земя!“ и се втурнах на палубата в очакване да я видя. Още преди разсъмване бях „кацнал“ на мачтата и търсех с поглед платно или очертание на бряг.

Когато просветля, не видях никъде сивата ивица на суша. Над океана летяха същите птици от последните дни, само техният брой, както ми се стори, се бе увеличил.

Две от тях проявиха особен интерес към „Езичник“. Те преминаха на около дванадесет фута от кърмата, забавиха своя полет, после описаха крива дъга и от ново се върнаха назад. Ако имах оръжие, можех да сваля едната от тях, докато се рееха бавно над яхтата. Внезапно ми се мерна мисълта, че лък и стрели са необходимото ми оръжие.

Спуснах се долу и след дълго търсене реших да откъсна една от дъбовите летви на рубката. Тази работа ми отне близо час. Навън птиците продължаваха да ловят риба и от време на време преминаваха над кърмата. Откак бях напуснал палубата, те описваха своите дъги много по-ниско. Като поработих още час, аз отрязах летвата, одялах я с брадвичката и направих от нея нещо подобно на лък. Стрелите измайсторих много по-лесно, просто изрязах няколко дълги ивици от борова дъска, прикрепих към краищата им по един гвоздей и реших, че мога да мина и без да им поставям пера. За тетива ми послужи един телен къс от вантата.

С поставена стрела на тетивата зачаках удобния момент да стрелям. Стоях в каютата с готовност да стрелям през люка. Когато някоя от птиците биваше над мен, аз изпращах срещу нея стрела, но не улучвах. Понякога стрелите минаваха така близко край птиците, че се насърчавах.

Но ето дойде обяд, вече бях изпратил безрезултатно девет стрели, а птиците станаха по-предпазливи и не идваха толкова наблизо, както преди. Нямах и много гвоздеи. Направих още дванадесет стрели и до вечерта ги изстрелях до една. Гладът и изтощението, дългите часове на нервно възбуждение си казваха думата. Оставаха ми още само няколко гвоздея — в капака на предния люк, където ги бях забил, готвейки се за урагана. Измъкнах ги, направих още няколко стрели и възобнових стрелбата по неповрътливите птици.

Лъкът започна да трепери в ръцете ми. Тогава неочаквано една от стрелите попадна в целта, точно в главата на птицата. Като се отпусна неловко, птицата падна във водата на няколко фута от борда. Ако не бяха острите плавници на акулите точно зад кърмата, щях да се гмурна, за да прибера плячката си. Придърпах до яхтата гумената лодка, скочих в нея, загребах към неподвижната точка от пера и още със стъпването ми на борда на „Езичник“ започнах да оскубвам птицата.

Вече два дни поред имах храна и това силно повдигна моето настроение. Отново ме обзе оптимизъм: земята непременно ще се покаже утре сутринта, в краен случай към обед, а вечерта щях да се наслаждавам на вкусна храна в морската база на остров Тутуила. Дойде ми също мисълта да изготвя чатал с ластик от гумата на надувната лодка. С това просто оръжие бих убил много повече птици, отколкото с лъка и, стрелите. Тази нощ вместо обикновените кошмари имах розови сънища.

На сутринта, като не видях на хоризонта земя, залових се с направата на ластика. Исках да убия още една-две птици, за да издържа още ден, докато се появи земята. Тъй като в детинството често си прасех ластици, сега това ми се удаде много лесно. След малко вече седях в кокпита, въоръжен с ластика и с гайки, отвинтени от мотора.

Скоро имах случай да стрелям, но несполучливо поради прибързаност. Освен това големите птици-фрегати, които представляваха удобни цели, бяха изчезнали и наоколо кръжаха само дребни бързи крачки. Към единадесет часа ударих една в крилото. Тя кацна върху водата доста далече от яхтата, за да отида до нея с гумената лодка. Когато легнах на друг галс и се опитах да се приближа е яхтата, птицата се вдигна във въздуха и тежко полетя на изток. Не ми провървя, но наоколо имаше много други птици.

Късно следобед съборих още една в зелената вода. Веднага извърнах яхтата към нея, но и тя успя да избяга.

След това прекратих лова. Излях отгоре си няколко ведра морска вода, за да освежа изсъхналата си кожа, изпомпах трюма, хвърлих последен поглед към хоризонта и се спуснах долу. Бях смъртно уморен и с лошо настроение. Заспах с мисълта: „Надявам се, че утре ще се появи земя.“

Следващият ден беше облачен и мрачен. Над главата ми за пръв път летяха бели птици-боцмани, с къси крила и дълги раздвоени като на лястовици опашки. От време на време те се спускаха към водата подобно на снаряди. Те бяха нови фигури на сцената и знаех, че живеят на сушата. Неведнъж ги бях срещал из океана и винаги близо до земя. Говорят, че птиците-боцмани никога не губят земята от поглед. Наблюдавах ги как летят, после как присвиват крила и се устремяват надолу и надеждата ми, че сушата е близко, укрепваше.

Земята беше някъде наблизо. Птиците предизвестяваха за това. Аз ги следях с поглед и часове наред изучавах всяко тяхно движение, но не можех да отгатна къде се намира земята. А на хоризонта нямаше нито петънце… Но ето че следобед точно по курса земята се появи. Не можех лесно да я различа в мъглата, но това беше несъмнено земя. Втурнах се целият ликуващ към носа. Земя след шестнадесет дни гладуване. Вкопчих се в мачтата, като гръмко виках и пеех. Това, което мислех за земя, се задвижи на хоризонта и като менеше формата си, постепенно се разтвори във въздуха. Аз бях измамен от облак, но не бях напълно обезсърчен, все пак земята беше наблизо.

Птиците-боцмани продължаваха да летят над мен „на зрително разстояние от сушата“. Да бих могъл да погледна с техните очи, да зная онова, което те знаят. Земята беше близко, за нея говореха и прибрежните птици, и акулите, които търпеливо следваха яхтата. Но къде бе тя, на какво разстояние и в каква посока?

Часове наред не откъсвах очи от хоризонта и се опитвах да проникна в мъгливата далечина. Бяха изминали всички предвидени срокове, трябваше да срещна земя още преди два-три дена. Според моите разчети бях я подминал. Проверих отново цифрите на моите приблизителни изчисления. Ако вземах по тридесет мили на ден, трябваше или да съм наблизо до сушата, или да съм я подминал. Гвоздеят, който всекидневно премествах на запад върху картата, се намираше сега в центъра на островите Самоа. Преизчислих пътя си, като поставих не по тридесет, а по двадесет и пет мили на ден. И при този случай пак трябваше да се намирам близо до земя. Реших да почакам още един ден, преди да предприема нещо.

Сива завеса от облаци напълно забули слънцето. През цялата нощ вятърът духаше от североизток. Обикновено в тези води той няколко дни духаше от юг, после няколко дни от североизток, после пак от юг и цикълът започваше отново. Тъй като слънцето се бе скрило и не знаех дали вятърът бе сменил посоката си, никак не ми се искаше да плавам фордевинд. Помнех, че преди, когато вятърът духаше откъм десния борд, яхтата плаваше на запад. По звездите определих, че духаше някъде от север.

Съдейки по вълните, вятърът не беше се променил. Реших за всеки случай да прибера платната, като оставих само малкия кливер. Работата ме измори, слязох долу, поспах един час и отново се върнах на палубата.

Високо в небето по прежнему летяха птиците-боцмани. Самото им присъствие ме дразнеше и измъчваше. Те можеха да долетят до сушата за някакъв си час. Отново започнах да мисля за близостта на земята и за възможностите бързо да я намеря, за вкусните блюда, които ме очакваха там. Стомахът ме заболя от тези мисли и аз се постарах да ги прогоня.

Над яхтата бяха надвиснали мрачни облаци. Обидно бе, че има вятър, а не мога да вдигна платната; това бе по-лошо, отколкото ако имаше затишие. Гладът жестоко ме мъчеше. На борда имаше няколко чифта обувки, но от тях само една военна обувка не бе химически боядисана. Гледах я с отвращение. Тя миришеше, можете да си въобразите как, но все пак беше храна. Отрязах лицевата й част от подметката и започнах да дъвча езичето. То бе твърде кораво дори за зъбите. Военните обувки се изработват от твърда кожа. Накиснах я малко в солена вода, като от време на време я изваждах и удрях по ръба на койката за омекотяване. Намазах къс от кожата с брилянтин, изпържих го в тигана, но той само почерня и си остана също така корав, както преди. Накрая сварих цялата обувка в своята дневна порция от скъпоценна вода. Не я оставих да ври дълго, щом започна да се вдига пара, угасих примуса. Супата имаше въодушевяващ вкус, но кожата по прежнему си остана твърда. Тогава я нарязах на дребни късчета и ако все пак не можех да ги сдъвча, то поне можех да ги глътна, а за мен това бе главното. Легнах да спя тази нощ с нещо в стомаха.

Не яжте кожа, ако желаете приятни сънища. Безкрайни часове наред се мятах на койката, измъчван от кошмари, свързани с храна. Намирах се в грамаден гастрономически магазин и бягах из коридори, затрупани от хранителни продукти. Събуждах се целият в пот и незабавно заспивах отново, като се връщах към своите ужасни сънища.

Късно през нощта, когато изпомпвах трюма, зърнах звездата Канопус и с радост установих, че вятърът бе променил посоката си и вече духа от юг. Ако през цялото това време яхтата бе плавала бакщаг десен галс, курсът трябваше да бъде на североизток. Потътрих се по палубата и вдигнах всички платна. „Езичник“ отново насочи нос на запад.

Сутринта мъждивото слънце надникна иззад тежките маси от облаци и освети една тъмна ивица земя напред по курса. Минута-две я гледах с подозрение, но после се уверих, че това е наистина земя. При вида й едва не полудях. Скачах по покрива на рубката и се заливах от смях като дете. Грабнах ведрото, изтичах на кърмата и бързо се окъпах с морска вода. Земята се приближаваше с учудваща скорост. Можех вече да различавам отделни долини. Изтрих се от водата надве-натри и слязох в каютата да се облека. Сложих си костюма в защитен цвят, шапката, обувките и разчесах брадата си.

Когато се върнах на палубата, видях, че земята е променила не само формата, но и направлението си. Уви, това съвсем не бе суша, а облак, който сега се издигаше над хоризонта. Следях движението му в мълчаливо отчаяние. Сърцето ми се сви болезнено. Ако тялото ми не се нуждаеше така много от влага, бих се разплакал.

През този ден изразходвах цялата си амуниция от гайки. От мотора вече бях снел всички подходящи части. Оставаха хилядата фунта цимент в трюма, използувани като баласт. Отчупих десетина парчета, но вече се беше мръкнало и нямах успех.

Нощта, която последва, бе най-тежката на борда на „Езичник“ за цялото време след урагана. С фенер в ръка проседях няколко часа в кокпита и разглеждах картата на южните морета, която сам бях надраскал преди на пода. Според изчисленията ми отдавна бях отминал Самоа. Следващата земя на запад бе остров Хоорн, точното разположение на който ми бе непознато. Но на около 600 мили в югозападна посока се намираха островите Фиджи — до тях трябваше да се плава най-малко три седмици.

Два дена вече бяха изминали, откакто не бях ял нищо съществено. Бях изправен пред мрачната алтернатива: да продължавам да се лутам в търсене на Самоа, или докато е време, да обърна на юг и да достигна нашироко разпрострелите се острови Фиджи. Тъй като те бяха разхвърляни в широк район, много по-лесно можех да ги намеря, отколкото Самоа, но главното се заключаваше в това, как да се добера до тях. Пътят дотам щеше да трае три седмици, а аз имах двуседмичен запас от вода, и то като изпивам само по половин пинт на ден. Преди да вземех решение, трябваше хубавичко да го обмисля и претегля.

Ако моите предположения бяха правилни, бях приблизително някъде североизточно от Фиджи. Време бе да обръщам на юг, иначе щях да подмина Фиджи и трябваше да гоня следващата земя — Новохебридските острови, още 500 мили на запад. Дълго размишлявах над грубата карта, измервах разстоянията, претеглях възможностите. Накрая реших още един ден да търся Самоа.

През тази нощ спах ужасно неспокойно. Сънувах, че яхтата е заседнала на бряг и аз бях щастлив от това. До брега лежеше грамаден сив кит. Улових го за опашката и започнах да го ям жив, както бях направил с летящата риба. Събудих се и видях, че ръмжа и гриза със зъби дъските на койката си. Събудих се тъкмо навреме, трюмът се нуждаеше от изпомпване.

На разсъмване вече бях върху покрива на рубката до издутия от вятъра кливер и се взирах в пустинния хоризонт. Днес бе двадесет и първият ден от временното стъкмяване на яхтата. През целия ден седях на бака, като често скачах да погледам пред носа. Над главата ми летяха птици-боцмани, фрегати, крачки и други; от време на време те стремително се спускаха надолу и улавяха летящите риби, изплашени от Стария пират и неговата банда. Земята беше някъде наблизо. Но къде? Откъсвах се от наблюдателното си място само за да изпомпам водата. Непрекъснатото ми бдение през този ден не доведе до нищо. Когато се стъмни съвсем, направих единственото разумно нещо, което ми оставаше: отидох на кърмата и промених ъгъла на руля, като извърнах остатъците на счупения румпел към подветрения борд. Яхтата потрепери, извърна се и се устреми на юг. „Фиджи, или край на всичко“ — казах си аз, закрепих румпела и нагласих платната за новия курс.

От този миг нататък положението ми се измени. Ако преди вярвах, че трудностите са само временни, то сега считах, че съм в пълно неведение на всичко. Не бях сигурен и в това, че като плавам на юг, ще мога да намеря островите Фиджи. Всичко зависеше от това, колко далече на запад съм отишъл при търсенето на Самоа. Плавах със скорост от двадесет и пет мили на ден или с тридесет-а може би с повече или с по-малко — по това не бях никак положителен. Не знаех и с каква скорост ме носи течението. Зависеше и от това, ще мога ли да издържа още три седмици в глад и лишения. Не знаех ще съумея ли да преведа яхтата покрай рифовете, които могат да се окажат на моя път — островите Фиджи се славят със скритите си прибрежни рифове. Можех само отчаяно да се хвърля към неизвестността и да се надявам благополучно да достигна бряг.

Най-много ме безпокоеше времето. Като Дамоклев меч висеше над мен заплахата от нов разрушителен ураган. Движех се сега в широко известната зона на циклоните и точно по времето, когато започваше периодът на ураганите.

„Езичник“ не можеше да издържи друг ураган и аз нямах сили да се боря със свирепите ветрове или да изпомпвам вода за по-дълго време. Стараех се да не мисля за това и се съсредоточих върху предстоящото рисковано плаване, съпроводено с още по-мъчително гладуване.

Яхтата плаваше на юг. За пръв път след промяната на курса се заех с тежката помпа. Гледах напред към враждебно настръхналите води, пресмятах незадоволителната скорост на яхтата и се вслушвах в ропота на гладния си стомах.