Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (18)

Временно стъкмяване на яхтата

От времето, когато рухнах върху койката под гърма на урагана, бях проспал две превъртания на часовниковата стрелка. Събудих се само веднъж късно през нощта и два часа изчерпвах водата, която бе наводнила каютата на височина до двадесет дюйма. Как бе попаднала там, не знаех. Дори и през главата ми не мина мисълта, че яхтата бе дала теч. Помислих, че докато съм спал, водата е проникнала през люка. Но навън бе тихо. Никакви вълни вече не заливаха палубата. Бях уморен, все още твърде уморен, за да разсъждавам, затова отново се проснах върху твърдите и мокри дъски на койката. Но сега от дълбокия сън ме събуди водата, която течеше отгоре ми.

Подът бе наводнен. Вече се бе разсъмнало и се чувствувах отпочинал. За пръв път след урагана излязох на палубата, за да изпомпам водата от трюма и да видя какво е станало с яхтата.

Имаше мъртво затишие. Само леки вълни с гладки гърбове, напомнящи за отминалия ураган, минаваха под яхтата. Небето беше синьо и ласкаво, океанът — така спокоен, сякаш никакъв ураган не бе минавал и свирепи вълни не бяха подмятали разнебитения корпус на „Езичник“.

Дълго стоях и гледах.

Това, което видях, беше въплъщение на хаоса. Яхтата, останала без мачта, изглеждаше гола и в такова състояние — издраскана и потрошена, куцаща като ранено животно, — че представляваше разкъсваща сърцето гледка за всеки моряк. Отидох на носа и оттам разгледах разнебитената палуба на малкия „кораб-призрак“. Рангоутът и снастите вече не трещяха и свистяха — те бяха отнесени от урагана и се влачеха по водата след яхтата.

Бушпритът беше изчезнал, отчупен от самото си основание, перила нямаше, бяха оцелели само останки от стойките. Гикът на стаксела също не се виждаше. Моят грижливо застлан на палубата брезент бе изпокъсан. Предната част на рубката бе разрушена, очевидно от ударите на мачтата и вълните. Особено нелепо изглеждаше разцепената основа на мачтата, висока един фут. Само един илюминатор бе останал цял, всички други бяха затъкнати с разни дрехи.

Комингсите на кокпита бяха строшени, капакът на люка бе изчезнал. За втори път румпелът на „Езичник“ бе изскочил от мястото си, въпреки че преди бурята най-внимателно го бях привързал; този път явно бе отнесен от люлеещия се гик. Но най-яркото свидетелство за щетите, нанесени от урагана, бяха жалките останки от такелажа, които се влачеха в прозрачната вода след яхтата. Те висяха от левия борд, влачеха се след кърмата като снопове сплетени коси, обвиваха мачтата, счупения гик и бушприта.

Но яхтата бе издържала урагана и аз бях доволен. Опитах се да не придавам голямо значение на повредите, но наблюденията ми подсказваха обратното.

Моята малка надувна лодка все още плаваше зад кърмата, отчасти потопена. По-късно забелязах, че на едно място гумата бе разпрана, явно от гика.

Трюмът наподобяваше авгиевите обори: една безредна смесица от хиляда и една различни вещи, каквато само враждебният океан може да създаде. То беше ужасно зрелище: едно тресавище, с което не би се справил цял отряд чистачи. Сечива, дрехи, кутии, парчета от въже, изпочупени прибори, парцали от чаршафи, обувки и трески лежаха в обща купчина.

Океанът беше спокоен както обикновено при затишие и, странно, дори ми се струваше по-спокоен от всякога.

Най-важното сега бе колкото се може по-бързо да видя „Езичник“ под издути платна. Преди да се заловя за работа, помислих за храна. Вече три денонощия не бях хапвал нищо и изпитвах хищен глад. Сред останките намерих кутия с домати и един кокосов орех и ги пробих с брадвичката. След като изгълтах лакомо съдържанието им, потърсих прясна вода.

Скоро открих, че по време на урагана на всички бъчонки запушалките бяха излетели и водата или бе изтекла, или се бе замърсила. Оцеляла беше само привързаната към карлингса на десния борд бъчонка с „неприкосновен запас“ от четири галона. Това сега бе всичката вода, с която разполагах на борда. „Доста е“ — помислих аз и отпих порядъчна глътка. Ще ми стигне до остров Самоа. Освен това се надявах да измъкна от хаоса в кабината кокосови орехи и други течни храни.

Отидох на палубата и се заех да оправям такелажа. Това според мене беше най-важната задача за момента. По-късно, когато яхтата бъде отново стъкмена и заплава под издути платна, щях да имам достатъчно време да почистя долу, да извадя оцелелите хранителни запаси и да определя координатите си. За последен път бях определил местоположението си преди самия ураган и сега ми бе достатъчно да зная, че яхтата се намира в пустинните води на Тихия океан, някъде между островите Кук и Самоа. Точното място щях да установя, когато намерех всичките си навигационни инструменти. Още преди изгрев-слънце изтеглих мачтата на борда и я закрепих напреки на юта. Смятах така да я пренеса до Самоа, да я поставя там на мястото й и да продължа пътешествието.

Счупената тридесет и пет футова мачта тежеше няколкостотин фунта и не бе по силите ми сам да я поставя на мястото й. Исках да отрежа и изхвърля горния й край, като оставя стълб с дължина от двадесет и пет фута, но даже и той би бил твърде тежък за мене. Започнах трескаво да търся сред остатъците от рангоута нещо, което да бъде подходящо за мачта.

Половината гик бе оцелял. Измъкнах го от водата и го поставих вместо скъсена мачта. Той бе малък, едва петнадесет фута дълъг, но това бе всичко, с което разполагах. Хрумна ми идеята да стъкмя „Езичник“ като йол. Йолът се отличава с това, че неговата къса бизанмачта е разположена почти зад самия румпел. При такова въоръжение „Езичник“ щеше да има добра ветрилна площ и лесно щеше да бъде управляван. Изтеглих счупения бушприт и го поставих на мястото, но без ватерщага.

Отрязаните преди от мен ванти използувах за нов неподвижен такелаж. Одялах предната страна на основанието на бившата мачта и края на гика и ги закрепих заедно с два големи болта и здрави въжета. На палубата, в самото основание на мачтата, пробих дупка и втикнах в нея края на новата мачта. За обтягане на вантите и щаговете използувах талрепите като вантпутенси.

Така счупеният от урагана гик се превърна в мачта с дължина от 15 фута, на която можеше да се вдигне трисел на височина 10 фута. Към обед вече имах такелаж, който можеше да носи грот, стаксел и кливер.

Тогава именно забелязах, че яхтата дава теч. Трюмът се бе напълнил, въпреки че сутринта бях изпомпал водата, красноречиво доказателство даже за един новак, че тя има теч. Изпомпах отново водата и се спуснах долу. Цял час търсих пробойната, като шарех по затрупаното с вещи дъно и форпика, и накрая реших, че пробойната е някъде под циментовата кръпка, там, където не можех нито да я достигна, нито да я видя. Оставаше ми само едно: всеки час да изпомпвам водата и да се надявам, че течта няма да се увеличи.

Целия следобед рязах и ших миниатюрни платна от скъсания грот. За гротмачтата изготвих трисел с височина десет и ширина седем фута. Вдигнах го с помощта на блоките и го закрепих за погона на стаксела. Дебелото един дюйм въже, усукано около мачтата, заменяше сегарсите и към него приших предната шкаторина на платното. Това платно долу се крепеше към веслото, което бях приспособил за временен гик.

От време на време работех с помпата, като изпомпвах по дванадесет галона вода, колкото проникваше в трюма за час. Докато работех, оглеждах от всички страни хоризонта с надежда да зърна някакъв кораб. Знаех, че честото изпомпване на водата скоро ще ми стане омразно, но тъй като по груба сметка се намирах някъде на около 400 мили от Самоа и понеже допусках, че ураганът не ме е отнесъл далеч от мястото, където ме застигна, то не се безпокоях много от това.

Стакселът и кливерът бяха значително по-малки от грота и когато се надуха от вятъра, заприличаха на възглавници. Привечер яхтата вече плаваше под три ветрила. Зад кърмата от време на време се показваха въздушни мехурчета. Ориентирайки се по звездите, закрепих счупения румпел така, че яхтата да се движи право на запад. Още не бях намерил компаса си, но не се безпокоях, тъй като бях уверен, че е някъде в хаоса долу. Най-важното за момента бе да вдигна всички платна и да плавам напред.

Скоро съвсем се стъмни. Изпомпах бързо трюма и след като порових из безнадеждната бъркотия на каютата, измъкнах една кутия с грах. Това бе първото ми хапване от сутринта, бях толкова зает.

Когато утолих глада си, отидох на палубата. Спусна се нощ. Седнах върху покрива на рубката с фенер в ръка и часове наред се вглеждах в океана, готов да подам сигнал. Късно през нощта се опънах в леглото, ако това можеше да се нарече легло. Спах върху дъските на моята койка, загънат в единственото одеяло, което не изхвърлих по време на урагана. Считах това за временно неудобство: нужно бе да потърпя, докато стигна до Самоа.

Утрото отново ме завари в работа на свеж въздух. От второто си весло майсторях нещо подобно на бизанмачта. Една дръжка от четка служеше за гик.

Едно въже ми послужи за изготвяне на снасти и закрепих вантите и гиктопенанта чрез топовия възел при върха на мачтата. Бизанът беше установен на кърмата, минаваше през палубата и краят му бе закрепен към ахтерщевна.

Към обед на бизанмачтата бе вдигнато платно и вятърът го изду. „Езичник“ от тендер се бе превърнал в Йол и се потътри пред вятъра със скорост около един възел. Засега продължавах да се движа с курс на запад, към Самоа. Залових се да приведа в ред каютата, да проверя запасите си от храна и вода, да намеря навигационните си инструменти и определя местонахождението си.

Още преди да завърша уборката си през този следобед, научих някои неприятни неща. Те така ме разтревожиха, че дълги часове през нощта не можах да заспя. Преди всичко установих, че вече не разполагам с никакви навигационни инструменти, нито даже с компас. Второ — на яхтата не бе останала почти никаква храна, и трето — единствената прясна вода на борда бе аварийната бъчонка с четирите галона вода и четвърт галон вода за акумулатора, която намерих в трюма.

На койката ми лежеше жалкият запас от храна, която бях намерил: бутилка доматен сос, две консервени кутии без етикети и един кокосов орех.

Спомних си с каква лудешка бързина по време на урагана изхвърлих навън разни вещи, за да облекча яхтата, и сега открих, че заедно с тях съм изхвърлил и всичките си хранителни запаси. Тогава не обръщах внимание и на това, че останалите ми кутии и буркани, които съдържаха най-скъпоценните ми продукти, се разбиваха и съдържанието им се смесваше с морската вода. В онези отчаяни часове нямаше възможност да обмислям своите действия.

До оскъдните ми провизии лежеше моят секстант, или по-скоро това, което бе останало от него. До неотдавна той бе прекрасен точен инструмент, но сега се бе превърнал в безформен къс метал. Огледалото бе изцяло строшено, далекогледната тръба бе изчезнала. Ъгломерният уред бе така пострадал, че с подръчните средства не можех и да мисля да го поправя.

Наблизо лежаха и останките от компаса. Стъклото бе строшено и скъпоценният спирт се бе излял. Частите на инструмента се бяха загубили в хаоса на каютата и той бе още по-безполезен поради това, че се бе откъснал от своите метални обръчи, които не успях да намеря.

В този ден не намерих нито картите, нито лоциите, нито фаровите книги, изчезна даже и корабният дневник, в който с такова старание записвах всичко. Винаги бях държал тези вещи на лавицата до койката си и нахлулата в каютата вода ги бе смила.

При почистването на яхтата открих във вътрешността й сериозни повреди. Сандъчетата, сандъкът, кухнята, водосточните тръби и стълбата бяха се откъснали от местата си и сега представляваха една аморфна маса. Могъщият напор на водата бе смазал всичко освен масивната койка и колкото и да е странно, но пощадено бе и малкото продълговато сандъче, вдялано в предната стена на рубката. В него се намираха двадесет кутии цигари, които бях взел като подарък за бащата на Мери, кибрит и джобният ми хронометър. Цигарите ми бяха безполезни, тъй като никога не бях пушил. До сандъчето под самия илюминатор висеше лавица за книги. На нея се валяше мръсна смесица от размекнала хартия и смачкан картон.

Обзе ме остро безпокойство. Опитах се да си припомня всичко онова, което трябва да се знае от моряка, загубил се из океана, без вода и храна. Веднъж по време на войната за кратко време ми се наложи да плавам на спасителна лодка. Но тогава случаят бе съвсем различен от сегашния. Ние бяхме команда от двадесет човека. Старият безделник, нашият капитан, редовно ни даваше дажба от храна и вода. С нас имаше и офицери, които с великолепието на своите златни нашивки вдъхваха у нас бодрост и увереност. Най-голямата разлика между положението ми на спасителната лодка и това на „Езичник“ бе, че в спасителната лодка ние знаехме, че ще бъдем спасени. Търсеха ни кораби и самолети и ние се забавлявахме да дразним акулите и съжалявахме, че нямаме с какво да ги нахраним.

Тази нощ разработих на „Езичник“ строг режим, който реших да изпълнявам безпрекословно. Трябваше грижливо да разпределя храната и водата на порции. Предвидих да изпивам по един пинт^[1] вода в денонощие и да изяждам по няколко хапки храна, колкото да не умра от глад. Самоа беше толкова близо, че нямаше да страдам дълго: две седмици в лишения, но после ме чакаше пристанище и удоволствието от подготовката на яхтата за последния преход. Беше девети септември — вече пети ден от започването на урагана.

Бях се загубил окончателно. Преди пет дни, доколкото си спомнях, се намирах на 13°21’ южна ширина и 162°40’ западна дължина. Тогава се приближавах към остров Суворов — нисък, полупустинен, необитаем коралов риф. След дълги изчисления дойдох до заключението, че сега съм някъде югозападно от този остров, но не толкова близко, за да рискувам да го търся. По-добре да не мислех за него, най-разумното бе да вървя на запад към Самоа.

По моите предположения до Самоа оставаха около 400 мили. За по-сигурно определих ги на 450, в действителност се оказаха 480. Надявах се под платна да правя по двадесет и пет мили на ден. Доколкото си спомнях от навигационната карта, тук имаше течение със скорост до двадесет мили в денонощие. За всеки случай предвидих още пет добавъчни мили от течението и така скоростта на яхтата в денонощие се увеличи до тридесет мили.

Най-простата аритметика подсказваше, че след шестнадесет или осемнадесет дни ще достигна Самоа, стига само да бях на правилната ширина. Ако не, щях да го подмина и да се окажа в пустинните западни води. Най-близката значителна суша, ако пропуснех Самоа, беше остров Фиджи, приблизително на 600 мили в югозападна посока. Реших на никаква цена да не пропусна Самоа, като използувам за това всички сили и възможности на себе си и на яхтата. При моите оскъдни запаси от храна и вода и при моята малка скорост не смеех дори и да помисля да го пропусна.

Необходимо бе да водя яхтата много внимателно, да следя неотстъпно за всички признаци на суша или за преминаващи в близост кораби и особено пестеливо да бдя над всеки залък храна и над всяка капка вода. Не трябваше да извършвам абсолютно никакви физически усилия, с изключение на работата при помпата. За да издържа осемнадесетдневния пост, се налагаше да допускам само най-минималната загуба на енергия, повече да спя и да почивам. Освен това необходимо бе да се опитам да попълня с нещо моите оскъдни провизии — да ловя риба и морски птици.

Навъсен, обмислих всички възможни мерки, за да може хранителните ми запаси да стигнат за следващите осемнадесет дена. Пред мене лежаха две консервени кутии, една бутилка с доматен сос и кокосовият орех.

Тъй като работих през целия ден и бях изморен, а тялото ми крещеше за храна, реших да отворя една от консервените кутии. С това нарушавах режима, който сам си бях наложил, но след три изнурителни денонощия бе необходимо да се подкрепя. Може би не ми достигаше сила на волята — така или иначе убедих себе си, че ми е необходимо да изям тези консерви. Отворих кутията и видях, че в нея има грах. Отнесох я навън в хладната нощ, за да вечерям на покрива на рубката и да гледам няма ли да се покажат някакви случайни светлини. Грахът бе невероятно вкусен, никога не бях подозирал в него такава сладост и нежност. Бавно предъвквах всяко зърно, преди да го глътна, спомняйки си съвета, който капитан Блай^[2] някога бе дал на своите страдащи от глад матроси.

Нощта бе прохладна. Звездите следваха своя път по небето, като водеха „Езичник“ на запад. Проверих курса и закрепих румпела. Носът на яхтата бе насочен към планетата точно в края на съзвездието Скорпион. Тя показваше точно на запад и когато се скриеше зад хоризонта, щях да се ориентирам по Южния кръст, като го оставя вляво от борда си. От юг духаше поривист вятър. Мачтата беше леко наклонена. Яхтата плаваше напред, като вземаше по 30 мили в денонощие. Изпомпах водата от трюма, огледах за последен път хоризонта и се спуснах в каютата.

Преди да си легна, изпих глътка вода. Считах, че най-добрият начин да се пести водата, е да пия само тогава, когато ме мъчи жажда, и то само по една глътка и в никакъв случай да не изразходвам повече от един пинт на ден. При такава порция водата щеше да ми стигне за тридесет и два дена. Внимателно затъкнах скъпоценната бъчонка и като се завих с одеялото, заспах.