Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (17)

Без мачта

Когато се събудих, вече беше светло. Събудих се не защото се бях наспал и не от светлината. Дори четиридесет и осем часов сън не би бил достатъчен. Дори и прожектор не би могъл да наруши дълбокия ми сън. Събудих се от това, че „Езичник“ внезапно промени своето поведение. Излиташе нагоре и пропадаше рязко както никога по-рано. Той се заваляше ту на единия, ту на другия си борд и се повдигаше така високо, че се боях да не се е откъснал от кила си.

Първата ми мисъл бе, че яхтата се преобръща из вълните. Но забелязах, че таванът през цялото време оставаше горе-долу там, където трябваше да бъде, и се опитвах да си обясня какво се бе случило.

Това, което най-вече ме хвърляше в недоумение, бе, че ревът на бурята бе спрял. Когато заспивах, ураганът виеше в снастите. А сега освен плискането на водата в трюма, скърцането на палубата и клокоченето на налитащите вълни не се чуваше нищо друго. Страшно наистина!

Съчетанието на тишината с ужасното люлеене ме изплаши. Развързах се от въжето, добрах се с клатушкане до люка и го открехнах. Видях навън широк кръг от пяна и кипящи водни конуси… Но въздухът бе напълно неподвижен. Не се виждаха вече дълги и широки водни гребени, а само върхове, които ту пропадаха съвсем, ту се извишаваха отвесно.

Изведнъж се досетих, че съм в тихия център на урагана, около който кръжат свирепите ветрове. Тук в тая дяволска арена налитаха хиляди вълни от всички страни, сблъскваха се и се смесваха една с друга.

За да си обясните по-добре картината, представете си, че се намирате върху скала, обкръжена от безброй много други подобни на нея скали, които по даден сигнал се превръщат в течно състояние и се нахвърлят една срещу друга като побеснели от глад зверове.

Наоколо, доколкото ми стигаше погледът, виждах само гигантски водни пирамиди, извишаващи се над повърхността на височината на мачтата. Тук и там те се сблъскваха една с друга, разпръсваха се, отново се сформирваха, за да се сблъскат с още по-голяма ярост. Палубата постоянно бе залята от вода. Плаващата котва бе станала безпомощна и яхтата танцуваше по всички посоки, като потапяше мачтата си във водата наляво и надясно.

Обзе ме пристъп на морска болест. Отвратителното люшкане на яхтата и видът на неустойчивата водна повърхност ме накараха да повръщам. Не можех повече да се сдържам.

Като се препъвах на всяка крачка, върнах се на койката си и отново се привързах с въжето. Разбирах, че трябваше да стана и да изпомпам водата от трюма, а така също и да запуша разбития илюминатор, но бях смъртно уморен, за да направя каквото и да било движение. Не можех даже да се държа за края на койката при навежданията на яхтата и само въжето ме възпираше да не падна.

През цялата сутрин главата ми се въртеше, докато лудуващата яхта грозеше да се разпадне на части. Не можех вече да заспя дори и за минута. Лежах и се вслушвах в шумовете. Нервите ми бяха опънати до крайност от безпокойство за онова, което може да сполети моята яхта в тази нескончаема яростна скватка с океана.

Рано следобед попаднах във външната зона на урагана. Снастите отново засвистяха под напора на виещия вятър. Този път вятърът духаше от юг и моята койка се оказа откъм наветрената страна. Само старата дъбова обшивка с един дюйм дебелина ме отделяше от носещите гибел водни гребени. Почти през цялото време моята койка висеше наклонена високо във въздуха, а другата койка бе някъде под мен. Водата заливаше палубата и се процеждаше през повредения илюминатор. Тя ме мокреше и освежаваше, от което малко по-леко понасях морската болест.

Аз все още бях привързан за койката. Сега, когато вятърът отново задуха, имаше някакъв порядък в дивото поведение на яхтата. Движенията й станаха по-последователни, от което състоянието ми се подобри.

От койката, върху която лежах, слушах адското виене на вятъра в снастите, чувствувах как яхтата потреперва преди всяко гмурване. Вълните, бясно шибани от вятъра, ръмжаха край палубата като стадо вълци. От илюминатора течеше вода, затова станах и затъкнах отверстието с чифт стари панталони. Разбирах, че тъй и тъй съм станал, трябва да изляза на палубата и да отрежа шкота на гика, който при всяко излитане върху вълните биеше по кърмата. Освен това трябваше да изпомпам водата от трюма. Но като си спомних как по чудо се бях спасил от гибел, размислих, че заплахата от гика и водата са дреболия в сравнение с риска да изляза на открито. Предпочетох относителната безопасност на мократа койка и отново се привързах за нея. Продължих да чакам… и да се ослушвам.

Да се преживее ураган на малък плавателен съд е ужасно мъчително, човек трябва да има извънредно здрави нерви. Преди всичко угнетява чувството на безпомощност пред безграничната мощ на стихиите. Ураганът е върховният властелин — корабчето е негова играчка, жалка черупка, която той подмята.

Има само един способ да се издържи ураганът: да легнете по гръб и да се привържете за койката, след като плътно сте затворили всички люкове и илюминатори и закрепили всички подвижни предмети. Но да се лежи така, без работа, действува угнетително, през цялото време се тревожите какво става в останалата част на съда. Не се ли е образувала някъде теч, не е ли необходимо нещо да се направи? Да оглеждате съда по време на урагана е твърде опасно, а излизането на палубата трябва да бъде за вас „табу“, действително „табу“. И така аз прекарах дълги часове върху лудо друсащата се койка… Чаках и определях състоянието на „Езичник“ по слух, от разстояние.

Възрастта на „Езичник“, фактът, че той е още с оригиналния си рангоут — беше главната причина да се вслушвам напрегнато. Твърде стар беше той да се бори с урагана и тази мисъл ме терзаеше през цялото време. Освен това безпокоях се и за гумената лодка.

При започването на урагана бях я оставил да се влачи зад кърмата. Когато за последен път бях на палубата, я зърнах почти напълно потопена в кипящата пяна. Но това беше по време на затишието, когато бях обзет от пристъпите на морската болест. Сега можех само да се надявам, че тя е още там. Ако не, то в случай на авария с яхтата нямах никакво средство за спасение. Поколебах се дали да изляза на палубата и да проверя, но като размислих, реших, че рискът е излишен. Ако лодката ми станеше нужна и тъй и тъй щях да отида да я потърся, а ако я нямаше, тогава там и без това нищо не можех да направя.

Не зная колко часове пролежах така, привързан за койката, в очакване на някакви признаци, че бурята ще започне да стихва. Настъпи нощ. Още няколко часа се изнизаха. Ураганът вече траеше двадесет и четири, а може би даже около тридесет часа. Яхтата продължаваше все така диво да се тресе, все така вятърът виеше, океанът гърмеше, трещеше рангоутът и водата в трюма се плискаше.

Рано сутринта на седми септември, след две денонощия буря, ме сполетя нещастие. За пръв път почувствувах, че се е случило нещо нередно, когато яхтата отказа да се извърне към вятъра. Големите вълни заудряха по борда и преливаха върху палубата. Тя потреперваше при всеки удар, като се наклоняваше повече от обикновено. Мяташе се, сякаш я тласкаше нечия гигантска ръка. Това бе изпитание, което моят малък съд не можеше дълго да издържи.

Развързах въжето и погледнах навън. Там бе същата мрачна картина: запенени бесни вълни, потоци вода на палубата, облаци от летящи пръски, а „Езичник“ диво подскачаше при всеки удар на вълните и вятъра.

Разбрах, без да погледна, че плаващата котва вече я няма, очевидно въжето се бе претрило о ватерщага. Помислих с какво да я заменя. Нужно бе на всяка цена яхтата да се извърне към вятъра. Това бе възможно само с помощта на плаваща котва. Но да изготвя такава сега, при тези ужасни клатушкания на „Езичник“, бе невъзможно. Най-лошото бе, че не разполагах и с време за такова нещо — след някакъв си час яхтата щеше да се разпадне на части. Сякаш в потвърждение на моите мисли една огромна гривеста вълна така силно удари яхтата, че я повали на единия борд. Залових се незабавно за работа.

На пода в каютата, привързана за основата на мачтата, лежеше моята ръждясала саморъчно направена котва. Ако я изнесях горе и я хвърлех във водата на дължината на веригата, тя щеше да застави яхтата да се извърне с нос към вятъра. Заслужаваше си да опитам. Зашарих с ръце в тъмнината. Намерих котвата, обвих я с платното на кливера и я омотах с шкотовете. За да не потъне, привързах за лапите й моята спасителна риза и се приготвих да я хвърля през люка в морето.

Никак не ми се искаше да изляза на палубата, но това бе необходимо. Измъкнах някак котвата в кокпита и пропълзях до нея, като се навеждах ниско пред вятъра. Хвърлих я зад борда, като здраво стисках края на въжето. С очи, едва подадени над линията на комингса, я видях как се устреми напред. Сега трябваше да закрепя въжето за носа. Почаках една дълга минута, преди да изляза на откритата палуба. „Езичник“ тъкмо се готвеше да се обърне с борд към налитащите вълни.

Наветреният фалшборд нямаше много привлекателен вид и аз се втурнах към другия борд. Така, зад прикритието на рубката, можех, да пълзя. Трябваше обаче да си отварям очите на четири: перилата на десния борд бяха сметени от вълните. Нямаше нищо, за което да се заловя в случай, че бъда смит зад борда. Щом подминах рубката, озовах се на вятъра, затова легнах по корем и продължих пътя си с пълзене. През цялото време въжето, вързано за пояса ми, бе закрепено здраво с другия си край за някое сигурно място. Освен това се държах за леера, протегнат по палубата.

Боях се, че големите преливащи вълни над бордовете могат да ме повдигнат и по този начин тежката ръка на урагана би ме запокитила във водата. Но стигнах благополучно до форщевена и привързах края на въжето си за кнехта. Едновременно с това съединих въжето на котвата с веригата и с възможната най-голяма бързина пропълзях назад до рубката. Яхтата продължаваше да се клатушка силно. Ако котвата можеше да забави движенията й, тя щеше да се извърне с носа към вятъра. Надявах се това да стане скоро.

Точно тогава налетя могъщ порив на вятъра и тя се залюшка по-лошо от всякога. Водни грамади се надвесиха над нея и тя рязко се наклони. Обшивката така силно затрещя, че се чу дори през рева на бурята. Вледенен от ужас, побягнах долу.

Друга вълна удари яхтата още по-силно от предишните. В един миг стената на каютата зае мястото на пода. Трясъкът на събарящите се от местата си вещи изпълни тясната мрачна каюта. Преди още моят малък съд да успее да се върне в предишното си положение, нов удар го разтърси. И след миг още един. Този път вълните вече блъскаха яхтата откъм десния борд. Под техния натиск яхтата се бе обърнала на 180°. В този миг се чу трясък на разцепващо се дърво, от който дъхът ми спря и цял се вледених. Мачтата! Разбрах това и по трепета на ранения съд.

Знаех какво означава счупването на тридесет и пет футова мачта. Препъвайки се, аз се спуснах към стълбата. Нов тежък удар се стовари върху кърмата от поредната вълна. Точно тогава и невероятно бързо яката трюмна вратичка изчезна зад някаква сива пелена. Внезапен поток от вода плисна върху мен, аз се търколих и се озовах в носовата част на трюма до пояс във вода и сред пълен мрак.

Пред мен бе основата на мачтата. От едната страна бяха моят дюшек и одеялата, където бяха смити от внезапно нахлулата вода. От другата страна бяха платната, където ги бях складирал. Върху коленете ми се свали развързала се от вървите си петнадесет-галонната бъчонка с вода. Заблъска се отгоре ми, но нямах сили да я отблъсна от себе си. Водният поток, достигащ до коленете ми, подхвърляше бъчонката ту срещу основата на мачтата, ту срещу гърдите ми. Когато „Езичник“ излетя върху гребена на една вълна, водата нахлу, събори ме на пода и ме покри над главата.

Още една вълна се стовари върху кърмата. Водата отново нахлу през люка, сега тя вече достигаше до гърдите ми и по-бързо се плискаше насам-натам в тясното пространство. Все по-често тя взе да ме събаря и все по-трудно ми беше да се изправям.

Вълните вече свободно атакуваха вътрешността на „Езичник“. В нея стана страшно, както в гробница. При такъв огромен океан край мене аз се давех вътре в собствената си яхта. Помъчих се поне да изляза на палубата. По-добре да бъда сметен от вълните и вятъра, отколкото да загина в трюма, на стотици мили от брега.

Едно щастливо движение на бъчвичката ми даде възможност да се измъкна изпод нея и да пролазя до каютата си. Там заварих невъобразим хаос. Почти цялата бе залята. Три четвърти от имуществото ми се плакнеше във водата. Капаците на сандъците зееха, а съдържанието се изсипваше навън. Самите сандъци, увлечени от движещата се вода, бяха готови да се откъснат от връзките си.

Измъкнах се от тоя мочурляк и се изкачих на мокрия кокпит. Комингсите му бяха отнесени, но като легнах долу, бях защитен от вятъра. „Езичник“ започна великолепно да се извръща от тегленето на котвата и чувствувах как носът се насочва към вятъра.

Мачтата се бе счупила, това бе сигурно. Видях я как се заклати на фона на тъмното небе. Вантпутенсите бяха готови да изскочат от гнездата си, чуваше се как мачтата се удря в носовата част, заплашвайки да разнебити палубата. Тежката мачта се държеше само на вантите и щаговете. Всеки момент тя можеше да падне. Всяко повдигане, всяко пропадане, всяко извръщане заплашваха живота на моя малък съд. И докато лежах в наводнения кокпит, аз виждах всичко това и разбирах, че няма друг изход освен да отрежа вантите и да оставя мачтата да падне в морето.

Брадвичката се намираше до мен в кокпита. Пропълзях по моята система от леери, като закрепвах привързаното ми за кръста въже по пътя си пред мен. Палубата продължаваше да бъде наводнена, вятърът бе в прежното си високо настроение. Легнал по гръб, започнах да сека с брадвичката ту обтягащите се, ту отпускащите се телени ванти. Едната се скъса и със свистене изчезна в тъмнината. Ударих по втората ванта. Тя и без това не би удържала дълго люлеещата се мачта. Вантата изведнъж се скъса. Аз се прилепих плътно към палубата. Високата тежка мачта се повали на подветрения борд и плесна във водата.

Без мачта яхтата стана по-устойчива, могъщите ветрове не бяха вече толкова страшни за нея. Тя вече не се заравяше във вълните, а се издигаше заедно с тях и по-малко се накланяше. Пропълзях обратно към рубката и се върнах в кокпита.

Каютата долу бе истинско блато. Яхтата всеки момент заплашваше да потъне. Водата в трюма беше до глезените. Само водонепроницаемите преградки не й позволяваха да потопи носа или кърмата, докато яхтата се повдигаше или отпускаше на вълните. Водата трябваше да бъде изпомпена, преди да нахлуят вътре нови вълни.

Но как можех да я изпомпам? Трюмната помпа беше зад рубката и изложена на вятъра. Не смеех да отида и да я взема. Но все пак водата от трюма трябваше да бъде махната по някакъв начин.

Имаше само едно средство: кофата. След дълги търсения из каютата най-после я измъкнах от водата. Започнах да изчерпвам водата доста несръчно. Опирайки се на карлингсите или улавяйки се за комингсите на люка, аз се борех с кофата. Изчерпвах водата няколко часа, докато от изтощение ми притъмня пред очите. Но въпреки това продължих да работя. Най-лесно беше да стоя сред каютата и да изхвърлям водата в кокпита и когато яхтата се навеждаше, кокпитът се изпразваше през пробития комингс. Но когато носът на яхтата се повдигаше, част от водата отново се връщаше обратно в каютата. Освен това предната част на рубката беше повредена при падането на мачтата и от време на време вълните я заливаха. Трите наветрени илюминатора бяха разбити. Но като се поизпотих от напрежение, все пак се справих с упоритата вода.

От голямото изтощение при работата морската болест отново започна да ме мъчи. След няколко часа изчерпах толкова много вода, че подът на каютата най-после се показа. Затъкнах разбитите илюминатори и пренесох някои мокри вещи в подходящи места. После отново се залових за кофата и не спрях, докато не изчерпих всичката вода.

Поставих мокрия дюшек върху койката и се приготвих да полегна. Но изведнъж подът ужасно подскочи, тъй като яхтата се бе завъртяла пред един воден хълм. От тласъка тя бе застанала с кърмата към вълната. Скочих от койката още щом водата с рев нахлу на палубата. Вкопчен за палубния бимс, гледах как каютата бе залята с вода на десет дюйма височина от пода. За да я изчерпя, бе необходим цял час напрегната работа. Гледката бе наистина отчайваща.

Нова вълна се стовари върху яхтата и водата в каютата се увеличи. Изскочих в залетия с вода кокпит, като се криех от вятъра. Трета вълна плисна през борда и така ме тласна, че едва не ме завлече обратно в каютата. След това обаче „Езичник“ отново започна да се извръща към вятъра.

За мен бе по-безопасно да изчерпвам водата долу, отколкото да стоя горе на вятъра. Ето защо пак се спуснах в каютата и взех кофата. Пълнех я и я изливах горе, струва ми се, безкрайни часове. Вършех всичко механически — сляпо, мълчаливо и равнодушно, като изхвърлях всичко, което ми попадаше в ръка. Зад борда полетяха дюшекът, одеялата, инструментите, чиниите, кутии с консерви, кокосови орехи, дрехи, бъчвички с вода, платна — всичко, което ми пречеше да изчерпвам водата.

Борех се за живота си почти до пояс във вода, като правех всичко, за да облекча яхтата. Всеки момент очаквах тя да зарие носа си в някоя вълна и да потъне. Борех се да я облекча от товара, преди тази последна вълна да дойде, ако въобще бе съдено да дойде. При изчерпването на водата всеки път улавях някаква вещ. И работих дотогава, докато нямах повече сили да повдигна дори празната кофа.

Когато повече не можех нито да мисля, нито даже да се надявам — защото вече два дни не бях нито ял, нито пил нещо, нито спал, — рухнах върху койката, като заспах още в движение. Не бях успял дори да се завържа.

Бях напълно изтощен, болен и вцепенен. Поверих изцяло съдбата си на „Езичник“. Не съзнавах вече нищо. Никога не разбрах кога бе дошъл краят на урагана. Може би това бе един час, преди да дойда в съзнание, може би половин ден или… цял ден… откъде да зная? Помня само, че когато седнах на койката, наоколо бе странно тихо, а „Езичник“ се люлееше много по-слабо, отколкото през тези последни дни.

Океанът само леко се вълнуваше. Времето бе сиво и мрачно, но спокойно. В тази страна, където бе отминал ураганът, хоризонтът бе по-тъмен, а изменчивият океан вече утихваше в подготовка да посрещне ласкавото небе, засиняло в другия край на хоризонта.