Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (14)

Пасати

Към смрачаване на 23 юли бях вече доста далече от Флореана. Намирах се точно на юг от купчината безжизнени конически върхове на Албемарл. Надявах се към полунощ да подмина западния край на вулканичния архипелаг и да изляза в открития океан. Три хиляди мили ме деляха от следващия етап на пътешествието ми: Маркизките острови.

Вятърът духаше от юг. Яхтата весело се плъзгаше по спокойната вода. Последното ято от птици се развърна над мачтите и полетя назад към островите. Тъмнината закри от мен пепелявата суша, надявах се, завинаги.

По небето като пътеводни огньове засияха безброй звезди, нащърбената луна хвърляше мека светлина. Океанът леко се вълнуваше под свежия ветрец, който издуваше платната и галеше лицето ми. Нощта ми изглеждаше прекрасна и от това, че най-после навлизах в зоната на пасатите, които щяха да ме понесат през океана, към Мери. Водите, лежащи пред мен, се славеха със своето спокойствие. Течението, макар все още северозападно, скоро трябваше да се обърне право на запад и да ме понесе със скорост 30 мили дневно. Очаквах вятърът да ми осигури скорост 90 — 100 мили на ден и по такъв начин общо би се събрала средна скорост от 130 мили на ден, нещо, което ми се струваше чудесно.

Това бе най-розовата ми нощ от цялото пътешествие. Писмото до Мери бе изпратено. Дъното на яхтата бе почистено и леко се плъзгаше по водата. През деня ми се бе удало да уловя една голяма морска костенурка и сега за три дни бях осигурен с прясно месо. Смятах една част от него да изсуша на слънцето по индийски образец и така то щеше да ми стигне за целия преход до Маркизките острови. Времето беше прекрасно. Какво повече можех да желая освен среща с Мери?

За съжаление радостта ми бе краткотрайна. Бях забравил, че първо трябва да намеря пасатите. В източната част на Тихия океан те невинаги достигат към север до самия екватор. Трябва да ги търсите, което съвсем не е лесно, като имате предвид, че между тях и екватора се намира безветрена зона.

Да се луташ в тази зона в търсене на пасатите е доста неприятна работа. Понякога ветрецът леко, като с котешка лапа ще ви погали няколко часа и вие ще помислите, че това са пасатите. После вятърът внезапно ще изчезне и мъртвата неподвижност на водата, безмълвието, нарушавано само от непрестанното скърцане на яхтата, ви късат нервите. Пърхащите увиснали платна, скриптящите блоки и безжизнено отпуснатите фалове и шкотове действуват неописуемо угнетяващо. При всяко затишие течението ме отнасяше все по-далече на север.

Неведнъж свежият вятър издуваше платната и яхтата се понасяше по тъй необходимия ми курс. Но напразно се надявах, че това са пасатите. Скоро вятърът отново стихваше. След няколко дни се озовах вече северно от екватора. Ужасното коварство на пасатите бе толкова по-обидно, тъй като очаквах от тях извънредно много.

Реших да се държа по-близо до екватора и да плавам на запад, като използувам силното попътно течение. Още когато бях на седемдесет и пет мили на юг от екватора, яхтата, отдалечаваща се от течението, губеше всекидневно по десет-дванадесет мили. Но от друга страна, може би бе по-добре да се отклоня към юг, при все че течението е по-слабо, отколкото да оставам тук при тези постоянни затишия и под палещите лъчи на слънцето. Накрая реших да пожертвувам попътното течение пред надеждата да намеря пасатите. С нетърпение очаквах поредния вятър, но той се появи не изведнъж, а на пориви. При всеки порив със закрепен румпел и изопнати платна се придвижвах на югозапад.

Океанът си играеше с яхтата както котка с мишка. Ту духваше вятър и плавах на югозапад, ту стихваше и течението отново ме отнасяше на север. Понякога губех цели часове, за да закрепя шкотовете, тъй като не можех да понасям монотонното пляскане на платната и скриптенето на снастите. Не можех да чета, да мисля, изгубих съня си. По цели часове с присвити очи се взирах да открия макар и най-малката бръчка по гладката, сякаш полирана водна повърхност.

При първото движение на въздуха изпъвах всеки възможен квадратен дюйм на платната, използувах най-краткотрайните пориви и упорито търсех неуловимите пасати.

На 27 юли, четири дни след напускането на Галапагос, раздразнението ми достигна най-високата си точка, когато Глупчо след няколко седмици, прекарани в безделие на борда на „Езичник“, сега изведнъж размаха криле и отлетя право на изток. Той се устреми с такава енергия и решителност, че това явно не бе обикновена разходка. Следях го с очи, докато стана едва забележима точица в ослепително бялото небе и се скри зад хоризонта.

Тъжен бе записът ми в корабния дневник тази нощ.

Още три дни легнаха като мъчително бреме на сърцето ми. Случайните полъхвания на вятъра ме дразнеха. По цели дни прекарвах на палубата, дъвчех късчета от изсушеното месо на костенурката и се мъчех да запазвам спокойствие. Неочаквано от югоизток задуха силен поривист вятър. Незабавно отпуснах шкотовете и поведох яхтата бакщаг. Беше истинско удоволствие да гледам как „Езичник“ се носи напред с издути платна. Взех курс към югозапад, за да достигна Маркизките острови, разположени на 9 градуса южна ширина.

Вечерта възторжено записах в корабния дневник важната новина — това бяха първите радостни редове за последните седем дни.

Когато на 4 август по обед определих своите координати, оказа се, че за дванадесет дни „Езичник“ бе изминал 1010 мили — по-голямо разстояние, отколкото бях изминал за тридесет дни от Бисерните острови до Галапагос. След това леко преодолях още 2000 мили. Това навярно бе най-щастливото плаване в моя живот. По цели дни оставях яхтата да плава сама и излизах на палубата само в случай на необходимост. „Езичник“ бързо се носеше напред в надпревара е вълните и облаците, които бяха винаги еднакви. С една дума, всичко бе така, както разказват любителите, седнали на верандата на яхтклуба. Животът ми през тези дни протичаше удивително спокойно.

При изгрев-слънце винаги се изкачвах на палубата, за да събера нападалите по нея летящи риби. През нощта, разсичайки с носа си вълните, яхтата всяваше сред тях ужас и те като пъдпъдъци излитаха във въздуха, блъскаха се слепешката в платната и падаха на палубата. Всяка сутрин намирах най-малко по една летяща риба и я давах на гладните котета. Ако рибите биваха няколко, и аз похапвах с удоволствие прясно месо.

Летящите риби са много вкусни. Макар и да имат много кости, заслужава си човек да се помъчи заради нежното сладко месо. Предпочитах да ги варя в солена вода и ги ядях с доматен сос и сухари. Вкусни са също и пържени със свинска мас. Неведнъж, когато намирах на палубата само една риба, съжалявах, че имам на борда си гладни котета.

Сега разполагах с много свободно време, много повече, отколкото когато плавах от Бисерните острови до Галапагос. Управлението на моята малка храбра лодка ми отнемаше само по няколко минути на ден. С издути платна и закрепен румпел тя леко и свободно се носеше напред. Всяка сутрин и вечер проверявах курса по компаса, често през деня ходех от носа до кърмата и оглеждах най-взискателно съоръженията, като търсех да открия някоя нередност, която би нарушила спокойния ход на моя малък плаващ свят. Но всичко се оказваше в ред и нямах работа до следващия ден.

През целия преход само няколко пъти промених положението на румпела. Нито един път не свалих платно, нито взех рифове. Единствената ми сериозна работа бе да обвия с плат вантите, за да не се претрият платната в тях. Има начин да се правят намотки от снасти, но тъй като бях новак, не знаех как трябва да го извърша и затова разкъсах два чаршафа на дълги ивици с ширина един фут, намотах ги на вантите и така се получиха меки „възглавнички“. Пристегнах с връв всяка по края и в средата, после се изкачих на мачтата, пристегнах ги на тези места, където платната се допират до вантите, и здраво ги привързах с връв. Тези приспособления ми свършиха добра работа; до края на плаването платната бяха в същото добро състояние, както в деня, когато за пръв път намерих пасатите.

Времето беше идеално. Дните бяха топли и свежи, окъпани от слънце, въздухът бе необикновено чист. Нощите бяха охлаждани от студеното течение под кила и през нощта спях отлично на палубата, покрит с чаршаф и одеяло.

През деня излизах на палубата, за да определя местоположението си или да се погрея на слънце, да погледам делфините, да си поиграя с котетата. Сега, когато Глупчо ни напусна, яхтата отново се оказа на тяхно разположение. Цели часове те лудуваха върху прострените на палубата платна. Аз се настанявах върху покрива на рубката и наблюдавах техните игри.

Когато Захвърлен и Останка излизаха на палубата, стараех се да се сдружа с Безбилетния. Но той се държеше крайно недоверчиво, което впрочем не беше и за чудене, тъй като котетата постоянно сновяха около жилището му. Стигна се дотам, че бях принуден да му поставям храна и вода вътре в сандъчето, тъй като рядко рискуваше да излезе навън.

Опитах се да приуча плъха да яде от ръцете ми, но скоро се убедих, че докато котетата са на яхтата, това няма да стане. Безбилетният не се доверяваше никому, към всички се отнасяше с презрение, без да отделя враговете от приятелите, и предпочиташе да си живее самотен.

Прекарвах на палубата само няколко часа на ден, а останалото време можех да правя каквото ми беше угодно. Решавах кръстословици, четях Шекспир, преглеждах старите писма на Мери, които пазех в сандъчето си. Когато ми дотягаше да чета, отново си блъсках главата с разрешаването на детски ребуси. Понякога, за да си усложня работата, обръщах ребусите с краката нагоре. Времето течеше мирно и незабелязано като на сън.

Никога не скучаех: човек с живо въображение не може да скучае, когато остане сам със себе си. Дните се нижеха бързо и даже не успявах да извърша всичко онова, което си бях набелязал от сутринта. Освен това още от детството бях си пробивал сам път в живота и бях свикнал на самота.

Обикновено прекарвах деня така: събуждах се почти винаги на разсъмване, проверявах курса по компаса, който висеше редом с койката, отивах горе, за да погледна платната и румпела и да събера попадналите през нощта на палубата летящи риби. Когато намирах две риби — най-често ставаше така, — едната давах на котетата за закуска, а втората оставях за обед. Ако рибите се оказваха повече, приготвях си от тях закуска — или ги пържех в свинска мас, или ги варях в солена вода.

Закуската ми се състоеше неизменно от варена царевица, чорба от счукан овес или булгур, като прибавях по една лъжица мляко на прах и захар. Обикновено се хранех в кокпита, на чист въздух.

След закуска четях, играех с котетата, опитомявах своя недоверчив пасажер или наблюдавах как делфините ловят риба.

Най-проста беше втората ми закуска. Достатъчно беше да поставя кръстче в списъка на моите припаси и да избера подходяща кутия. Много ме забавляваха сюрпризите, които често ми поднасяха кутиите без етикети.

Следобед почивах, после определях по слънцето своите координати и ги нанасях на картата. Надвечер се настанявах върху покрива на рубката и разглеждах хоризонта с надежда да видя дим или платна. Понякога седях и наблюдавах морските птици, които равнодушно се рееха над водната пустиня.

За обед винаги си готвех нещо по-горещо — къс запържена шунка или свински гърди и затоплени консерви. После изпивах чашка кафе или чай с твърди флотски сухари. Често си приготвях ястие от остатъците от консервите и късче солено месо или риба.

Вечерта, след като оглеждах платната и румпела, лягах на койката, за да почета около час под мътната светлина на окачения на тавана фенер. След като четенето ме измореше, загасвах фенера и се завивах с одеялото. Не ставаше нужда да се разсъбличам, тъй като в тропиците ходех без дрехи.

Веднъж обаче така установеният ред беше нарушен. По време на дневния оглед забелязах, че ватерщагът се е отпуснал и веригата виси от нока на бушприта. Не знаех какво трябва да се прави в такива случаи, но беше необходимо да взема някакви мерки. Като огледах повредата, пристъпих към работа. Както винаги, обмислях всичко в хода на действието и винаги бърках. Скочих във водата и заопитвах да притегля ватерщага към форщевена, а гонените от пасатите вълни ме подхвърляха от една страна на друга. След като два часа стоях безполезно във водата, ругаейки всичко на света, реших да захвърля тази работа.

Не можеше обаче да я захвърля. Ватерщагът поддържа бушприта, бушпритът — стенщага, а последният пък е свързан с мачтата и я придържа във вертикално положение. Не можех в тези пустинни води да рискувам мачтата и затова отново подхванах работата. Тя се оказа още по-неприятна, отколкото, да кажем, разхвърляне на тор. Но нуждата какво ли не прави. Наложи се да яхна бушприта и да се навеждам от него, като се държа за форщевена; така все пак беше по-леко, отколкото да работя във водата около люлеещата се яхта. В края на краищата ми се удаде да закрепя края на ватерщага за форщевена. Измъчен и обезсилен, с огромен труд прелазих перилата на палубата.

Кливерът се блъскаше шумно в щага, останалите платна скоро се изпълниха с вятър и яхтата се понесе весело напред.

След този случай моето безметежно плаване се възобнови. Югоизточните пасати подгониха „Езичник“, океанът и вятърът оставаха неизменни. Летящите риби по прежному изскачаха от водата пред носа на яхтата или се понасяха встрани на стада и поотделно, бляскайки в запенените гребени на вълните. Ден след ден с учудване наблюдавах как през всеки сто ярда цели стада от тези риби се разлетяваха в различни посоки, като блестяха ослепително на слънцето.

Старият пират и неговата шайка бяха страшилище за тези риби: те се стрелваха пред яхтата и мълниеносно се нахвърляха върху нищо неподозиращите беднячки. Ето вече цели две хиляди мили делфините ме съпровождаха и аз наблюдавах техните ловни похвати. Все същият зловещ кръговрат както при сухоземните животни: едното изяжда другото. Делфинът има тъпа, равнодушна глава, а тялото му е гъвкаво и красиво. На гърба си има крив плавник, който обикновено е притиснат към туловището, делфинът го пуска в ход само при мълниеносните нападения на летящите риби.

Часове наред следях този чуден лов. Набелязал жертвата си, делфинът понякога я преследва не по-малко от петстотин ярда. Когато летящата риба в смъртен страх се извие във въздуха, делфинът, без да изостава, я преследва по водата. Започва гонитба, страшна, бясна гонитба, в която най-малкото спиране или забавяне струва живота на летящата риба. Понякога делфинът изскача от водата, за да види по-добре своята жертва, и прелетява двадесет фута по въздуха. Като види летящата риба, той се връща в своята стихия и с няколко могъщи резки движения се оказва право под рибата, без да спуска очи от нея и очаквайки тя да падне във водата. Ето летящата риба пада, а делфинът е вече там, страшните му зъби гръмко щракат, плавниците святкат, водата кипи и той с доволен вид отплува встрани.

Тези трагични сцени се разиграваха стотици пъти на някакви си десетки фута от мен. Веднъж видях как Старият пират леко прегриза една летяща риба наполовина. Това стана мигновено, рибата вероятно дори не успя да съобрази какво става. Незабавно към мястото се спусна друг делфин и още преди да се опомни, бедната жертва бе изядена.

Веднъж един голям калмар изскочи от водата и прелетя стотина фута в посока към яхтата. Когато се пльосна обратно във водата, той се намери редом с лаком делфин и в ужас отново подскочи на двадесет фута над водата. Делфинът се извърна и с могъщ тласък също излетя нагоре. Те се сблъскаха във въздуха — падащият калмар и излетелият делфин. Ударът за момент оглуши делфина. Това, което остана от калмара, падна във водата на тридесет фута от мястото на стълкновението и незабавно бе изгълтано от друг делфин.

Друг път видях как необикновено едра летяща риба, съдейки по всичко, неведнъж срещала лице в лице смъртта, изскочи от водата далеч пред яхтата. Тя описа широк полукръг във въздуха, който само много коварен хищник бе в състояние да последва, и започна да се снижава. Но не знаеше, че я преследват не един, а наведнъж четири делфина, които се блъскаха един друг и се стремяха да се откъснат напред.

Ето рибата докосна водата. Скок, сблъскване на плавници и делфинови тела, щракане на челюсти и такава бъркотия, в която вероятно и самите хищници не разбраха кому се бе паднала плячката.

След няколко дни ято летящи риби се изви пред самия нос на яхтата. Когато делфините се нахвърлиха върху тях, рибите буквално обезумяха. Едни подскачаха нагоре, но веднага отново плясваха във водата, други в ужас се носеха по водата, без да имат сили да летят. Все пак после малкото ято се вдигна във въздуха и попадна в платната на яхтата. Събрах на палубата дванадесет риби. За този улов бях задължен на Стария пират и неговата дружина.

Веднъж Старият пират нос в нос се сблъска с летяща риба. Тя успя да се изтръгне и започна стремителна гонитба. Застанал върху покрива на рубката, ясно ги виждах в прозрачната вода. Рибката изскочи от водата и полетя към яхтата, злобният хищник се устреми след нея. Той подскочи, удари рибката и я събори в морето. Гонитбата се възобнови и рибата отново успя да подхвръкне. Вбесен от несполуката си, делфинът не изоставаше. Внезапно рибката разбра, че лети право срещу яхтата. Тя се замята във въздуха. Долу беше безжалостният хищник, пред нея — сухата и твърда палуба. Рибката би могла да се гмурне във водата, а после отново да излети, но не направи това. Като се удари в рубката, тя падна на палубата с разбита глава.

Не минаваше ден, в който да не се разиграваха пред очите ми такива кървави сцени.

Често, съчувствувайки от цялата си душа на летящите риби, аз мятах харпуна си срещу делфините, но през цялото време на плаването си успях да ударя само три. Огромната енергия в тях се съчетава с необикновена чувствителност. Достатъчно е само да замахнеш с ръка и те отскачат встрани. Най-малко десет пъти съм хвърлял харпуна срещу Стария пират. Всеки път по неговите мършави хълбоци се появяваше още една смъдяща рана, но неговата привързаност към „Езичник“ не отслабваше. Той ме съпровожда до самите рифове, където едва не потънах.

Убитите делфини разрязвах на късове и сушех месото им на слънцето. Месото можеше да се запази за дълго, ако от време на време се пресушава. Това за мен бе добре дошло, тъй като запасът от костенурково месо, което също така понякога изнасях на слънце, значително намаля.

В това време след седмица плаване от Маркизките острови често потъвах в размишления, мислех за миналото… за бъдещето… за настоящето. Мислите ме отвличаха от еднообразието на безкрайния океан. Дълги часове мислено оглеждах своя жизнен път. Изпълваха ме щастливите срещи, сватбата. В паметта ми отново възкръсваха ония злощастни обстоятелства, които за толкова дълго ни разделиха и за чието преодоляване плавах сега по океана.

Седях върху покрива на рубката, изложил тялото си на слънцето и вятъра, слушах плясъка и тътнежа на вълните и гледах пенливата следа, оставяна от яхтата. Мислите ми идваха сами, леки и неканени. Не беше важно за какво мислех, по-важен беше самият факт, че не преставах да мисля.

Утрото на 18 август ме завари на около три дена път до Маркизките острови. Корабният ми дневник от деветдесет страници бе почти запълнен. От деня, в който отплавах от Панама, бяха изминали осемдесет и пет дни, а на времето разчитах да се добера до Сидней на осемдесетия ден. Мери ме очакваше, но аз се надявах, че е получила писмото ми от Галапагос, в което бях й обяснил всичко и й съобщавах новата дата на пристигането.

Към обед на 20 август яхтата се намираше на 9°5’ южна ширина и 138°50’ западна дължина. Маркизките острови бяха вече съвсем близко. Често се изкачвах на мачтата и внимателно се вглеждах в хоризонта с надеждата да открия тъмната неподвижна ивица суша на фона на сивите облаци и бушуващите вълни. Нощта се спусна, а сушата все още не се появяваше. Над морето летяха много брегови птици: албатроси, буревестници, крачки, глупиши, птици-боцмани, фрегати. Бях уверен, че някъде на юг от мен се намира цветущият тропически остров Хива Оа, за който бях слушал да се говори още в Панама. Някъде пък наблизо, вероятно зад хоризонта вдясно от мен, трябваше да се намира Уа Хука, а точно на запад — остров Нукухива.

През тази нощ често излизах на палубата и изправен на десния борд, се взирах в тъмнината, напрягах слух в очакване да чуя глухите удари на вълни в кораловите рифове. Не видях, нито чух нещо, но знаех, че земята е някъде редом.

Когато се разсъмна, на север от яхтата видях земя… за пръв път от двадесет и девет дни!