Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (12)

„Размагьосаните“ острови

Ясен слънчев следобед. Стоях върху рубката и облегнат на мачтата, се взирах в северния край на остров Чатам, разположен на източния край на Галапагоския архипелаг. На Чатам се намира Заливът на корабокрушенията — котвена Стоянка за съдовете на местните власти. Галапагос — известен още под названието Омагьосаните острови — принадлежи на Еквадор. Не възнамерявах да правя официални посещения. Моето първоначално желание беше да отида направо в Сеймур, да постегна малко яхтата във военната база, да се снабдя с някои продукти и после да продължа пътя си. Но затишията, бурите, насрещните течения и загубата на мотора бяха объркали плановете ми и сега, когато в средата на юли пристигнах в Галапагос, военната база там сигурно вече не съществуваше. Според сведенията, с които разполагах, тя трябваше да бъде евакуирана към първи юли. За всеки случай реших да отида на острова и да проверя — може би евакуацията още не бе извършена.

Вятърът продължаваше да духа от юг, като забележимо се бе засилил. Но мен ме интересуваше главно как да преведа яхтата на север, възползувайки се от силното южно течение. Наблюдавах северния край на острова и както очаквах, той остана на юг от мене.

Промених ъгъла на румпела и се отправих в южна посока, като разчитах с един галс вечерта да достигна Сеймур, а на разсъмване да хвърля котва. Подминах Чатам преди смръкване. Забелязах, че въпреки поправките ми на курса съм отнесен значително на север. Поставих румпела в желаното направление и отидох в каютата да чета.

Оставаха ми да дочета немного страници от „Рая“ на „Божествената комедия“ и няколко часа се наслаждавах на изящната реч на Данте, като от време на време се вглеждах през илюминатора в черната нощ. В девет часа завърших мистичния разказ и излязох на палубата, все още развълнуван от прочетеното. Вятърът бе стихнал и яхтата се люшкаше сред обърканите вълни. Платната пърхаха, подвижният такелаж беше повиснал безжизнено, блоките скриптяха. Настъпи мъртво затишие.

Въздухът не трепна през цялата нощ и водата глухо се плискаше край бордовете. Нямах представа с каква скорост течението ме отнася на север. На някои места в картата бе показана скорост два възела, на други — три възела. Картата беше превъзходно изработена, издание на Британското адмиралтейство, но беше стара и единствената, с която разполагах. През цялата нощ се опитвах да определя местоположението си и колко далеч ме е отнесло. Някъде северно от мен се намираха трите островчета: Тауър, Марчена и Пинта. Според указанията в картата те бяха пустинни, безводни, целите от втвърдена лава. Поставих присвити длани зад ушите си, за да чуя по-добре дали има шум от разбиващи се в скалите вълни.

Късно през нощта небето се заоблачи и по черната вода вече не проблясваха отражения на звезди. Непрогледна тъмнина обгърна яхтата и аз започнах още по-внимателно да се прислушвам. Измина още един час — на няколко пъти ми се стори, че дочувам някакви звуци. Накрая извадих от трюма големите весла, поставих ги в пригодените за тях ключове, седнах в кокпита и зачаках. Благодарение на плиткото си газене и лекия си тонаж „Езичник“ можеше да бъде движен и с весла и до известна степен се поддаваше на маневриране. Наоколо цареше зловеща тишина, от огромната блещукаща водна повърхност не долиташе никакъв звук. Поставих котетата до мен в аварийния сандък, който сковах за тях след случая при остров Малпело. Сандъкът се държеше добре над водата. В него имаше хранителни запаси, достатъчни за котетата, докато бъдат изхвърлени на някой бряг. Продължавах напрегнато да се вслушвам във всеки звук, идващ от север.

Така измина доста време. Изведнъж от югозапад духна лек вятър, но поривът му трая само няколко минути. Стихна, преди да успея да поставя платната. Останах отново насаме със своето въображение и тъмната нощ, потънал в тревожни размишления. Какво означаваше този порив на вятъра от югозапад? Откъде духаше вятърът, докато четях в каютата? Дали пак от югозапад? Не си спомнях дали през това време бях погледнал към компаса. В безгрижното състояние, в което се намирах последните три дни, бях вярвал, че вятърът духа от юг. Нима той се бе променил? Не плавах ли през всичкото време на северозапад, като мислех, че държа западна посока?

Измина още един час в очакване. Все още нищо не нарушаваше тишината и леко бях задрямал.

А след още един час се разбудих, стреснат от шума на близък прибой. Шумът идваше от северозапад, явно брегът беше на около две мили от мен. Вълните с грохот се разбиваха в яките скали. Налегнах големите весла, обърнах носа на яхтата на изток и загребах с всички сили в черната нощ. Скоро ревът на прибоя значително се усили.

Въздухът беше неподвижен. Платната пърхаха при най-слабата вълна с еднообразно влудяващо постоянство. Блоките проскърцваха, шкотовете се потапяха във водата и отхвърляха водни капки по палубата.

Спомних си за остров Малпело и мечтаех за хубав щорм.

Небето на изток започна да просветлява. Налегнах по-силно веслата. Съвсем близо до десния борд смътно се открои скалиста грамада, в чието подножие ритмично се разбиваха запенени вълни.

В разсейващия се мрак успях да зърна спасителния за мен път — трябваше да заобиколя носа на източния бряг. Когато се разсъмна съвсем, трескаво заработих с веслата и проведох яхтата на някакви си десетина метра от скалните издатини. После, като разрязваше с носа си вълните, подгонени тук от южния вятър, „Езичник“ започна да се отдалечава от острова. Наляво и надясно по цялото крайбрежие бяха надвиснали огромни и стръмни скали, в чието подножие бушуваха настръхнали вълни.

По картата разбрах, че това е остров Марчена, скалист и негостоприемен. Течението ме носеше все по-далеч. Пред мен пътят видимо бе чист. А малко по на север трябваше да се намира остров Пинта, но още не можех да го видя. Съдейки по картата, той бе малък и лесно можех да го подмина. Трябваше само да го заобиколя откъм северния край и да чакам вятър.

Небето над мен доби пепеляв цвят, а океанът беше гладък като паркет. Надявах се, че с настъпването на деня ще излезе вятър, но затишието продължи и след изгрева, на слънцето. Скоро брегът на Марчена се скри от погледа, но на дванадесет мили пред мен се показа остров Пинта. Странно, но не можех да реша по курса ми ли беше той, или встрани от него. Ту ми се струваше, че е по курса, ту в следния момент се съмнявах в това. Бушпритът, по който се опитвах да определя това, през цялото време потрепваше като пръст на нервен човек.

Накрая реших, че независимо от това, лежи ли Пинта на пътя ми, или не, ще продължавам да греба. Течението ме носеше към островчето със скорост два възела, а може би и повече.

В южната част на острова до самата вода имаше действуващ вулкан. Той се извишаваше на сто фута височина и над плоския му връх се виждаше широк стълб сив дим. Подножието на вулкана се спускаше към морето и ми се струваше, че водата там трябва да бъде гореща. Редом с него се простираше плаж с едрозърнест пясък, а още по-нататък се виждаше обгорен от слънцето хълм, също увенчан с кратер. Цялото островче изглеждаше голо, изсъхнало и неприветливо. Тук-там стърчаха растения, прилични на кактуси, изсъхнали сиво-кафяви храсти и посърнали нискорасли дървета. Да, видът на острова съвсем не бе примамлив!

Започнах да греба, когато бях вече доста далече от брега, но скоро съжалих, че не се залових за веслата по-рано. Гребях към запад, защото считах, че това ще бъде по-лесно, отколкото да се боря срещу източното течение. Трябваше да измина около осем мили и няколко часа гребах ритмично, без да бързам, като размахвах широко веслата. Отначало се надявах, че леко ще достигна до острова, и загубих много скъпоценно време поради това, че не работех по-енергично.

Когато приближих до острова, видях стадо тюлени да лудуват във водата. Щом зърнаха яхтата, те прекратиха играта си, подадоха над водата лъскавите си глави и вторачиха очи в мен. Приличаха едновременно на каменни изваяния и на някакви тайнствени призраци.

Един от тях, без да подозира моето бедствено положение, приближи с явното желание да се сприятелим. Той доплува до самата яхта, като често се гмурваше под веслата. Убеден съм, че бихме могли да станем големи приятели, ако в това време не бях зает с толкова напрегната работа. С удоволствие бих ловил за него риба и бих го хранил от ръка. Сигурен съм, че той би се съгласил с това.

Изведнъж забелязах, че приближавам брега с по-голяма скорост, със заплашителна скорост! Намирах се тъкмо срещу средната част на остров Пинта и Марчена повече не го прикриваше. Течението подхвана яхтата и я понесе напред като по някакъв улей.

Макар че вулканът остана встрани, чувствувах неговото горещо и злобно дихание. Гребях с все сили, без да повдигна глава, докато мускулите ми се схванаха.

Огледах се да преценя какво съм свършил и се ужасих. Намирах се на по-малко от сто ярда от брега, а до носа на издигнатия край на острова имаше няколкостотин ярда. Битката беше безполезна. Започнах да греба с такава бясна бързина, че веслата се плъзнаха по водната повърхност, загубих равновесие и паднах с главата надолу в каютата. Веслата изскочиха от ключовете и водната струя бързо ги отвлече надалеч.

Понечих да скоча след тях, за да ги прибера обратно, но като чух плисъка на водата в скалите, разбрах цялата безсмисленост на такава постъпка. В каютата имаше още три весла. Помислих да се спусна долу за тях, но като се озърнах, видях, че и това е напразно: положението бе съвсем безнадеждно.

Обикновено не отпускам така скоро ръце, но след това, което видях, не можех и да мисля за спасението на яхтата. До нащърбения каменист бряг оставаха седемдесет и пет ярда, а носът по прежнему беше на стотина ярда от мен. Нямаше нищо, за което да закрепя котвата. Не можех да направя нищо. Трябваше да мисля за спасението на собствения си живот.

Започнах трескаво да съобразявам за какво да се хвана най-напред. Котетата! Хвърлих ги в надувната лодка и я подготвих за спускане на вода.

До брега оставаха по-малко от сто фута. Морето се биеше в скалите с глух, но страшен шум.

Огледах се бързо, за да взема още нещо. Помислих за вода, храна и дрехи. Но като си спомних, че трябва да се боря срещу течението с малките весла, за да се добера до песъчливия бряг, отказах се. Трябваше да тръгвам незабавно.

И тук, сам не зная защо, вероятно хващайки се за сламката, изтичах на носа и хвърлих във водата моята саморъчно изработена котва. Там, където тя падна, се появиха въздушни мехурчета. Котвената верига се размота до края и ту се повдигаше, ту се отпускаше във водата. Котвата нямаше за какво да се закрепи и се влачеше по дъното. Обърнах се с намерение да прибягам към лодката и да я отблъсна от яхтата, докато псе още имаше време. Изведнъж във водата се появи тъмна ивица, която се приближаваше към яхтата откъм левия борд. Едва успях да хвана румпела, когато отгоре ми налетя шквал. Той заплющя в платната, изпъна ги силно, после ги обсипа с едри дъждовни капки.

„Езичник“ рязко се наклони под този неочакван порив. Аз крещях от възторг, като гледах как се отдалечавам от брега, о който вълните се разбиваха с грозен рев. Пред мен отново бе откритият простор. Само след около двадесет минути оставих далеч след себе си пустинния остров, обърнах яхтата под вятъра и спуснах грота. Преди да взема рифове, довлякох надувната лодка до мястото й и извадих от сандъка отпадналите котета. Те пропълзяха омърлушени в каютата и като че ли проклинаха морето и неговите жестоки капризи. Изтрих ги с мъхната кърпа и ги загърнах в топло одеяло. За да поправя разваленото им настроение, изнесох на палубата въдицата си, поставих й стръв и я хвърлих във водата.

Глупчо, който в миговете на опасност бе дезертирал от яхтата, сега се върна и кацна върху покрива на каютата. Отнесох го долу, за да може и той да се стопли и подсуши.

Насочих яхтата на югозапад, за да избягна нежеланата среща с други северни островни групи. Простих се с намерението да спра в Сеймур, тъй като той бе останал към югоизток, и взех курс към Албемарл, най-големия от островите, разположен в западната част на Галапагос. Разчитах да се укрия зад острова от вятъра, да отпочина и дойда на себе си, а най-главното да се наспя спокойно през нощта.

Вятърът беше свеж и „Езичник“, като пореше с носа си водата, бързо се носеше срещу течението на юг. На смрачаване забелязах сива запенена ивица на север от Албемарл, простираща се на повече от миля. Няма нищо по-страшно за моряка от плитките рифове, в които с рев се разбива прибоят.

Заобиколих линията на рифовете и видях жалките останки на два кораба, претърпели крушение. Те се вдигаха над водната повърхност на един-два фута самотни, изоставени и безпомощни. Вероятно това бяха съдове на непредпазливи рибари, които твърде остро са се опитали да заобиколят носа, а може би ги е изхвърлило течението или една от онези приливни вълни, с които се слави Галапагос. Постарах се да заобиколя опасното място колкото се може по-отдалеч.

Видът на обезобразените корпуси ми подействува угнетяващо. Реших да не се укривам на завет зад скалите и да хвърлям котва; вместо това отправих яхтата покрай северозападния бряг, за да заобиколя острова от запад и да вляза в заливчето Тагъс вероятно на следното утро.

По време на плаването дъното на яхтата бе обрасло с раковини. Мечтаех сега за бурни приливи и пясъчни плажове както на Бисерните острови. Възползувайки се от отлива, бих могъл да почистя яхтата и да я боядисам. Помислих дори да се върна на Сеймур и да потърся военната база, но веднага отхвърлих тази мисъл, като си спомних останките на корабите край носа. Освен това се боях, че някаква непредвидена случайност може да ме задържи, като заплаши безопасността на моето пътешествие. Спирането в Сеймур не беше необходимо и затова се отказах от него.

На сто мили от мен лежеше остров Флореана и сериозно размислях да хвърля котва там, за да постегна корпуса на яхтата. Картата показваше, че на него ще намеря открит песъчлив бряг, а също така и пощенска кутия. По такъв начин щях да убия с един удар два заека — да ремонтирам яхтата и да изпратя моето дълго писмо до Мери. Освен това бях уверен, че сам по-бързо бих се справил с работата и по-скоро бих могъл да продължа своя път.

Още в Панама узнах, че пощенската кутия във Флореана съществува много отдавна. Бяха я поставили там китоловците, които ловуваха из тези води. На минаване те оставяли писма до своите близки в родината и същевременно се запасявали с прясна вода, плодове и зеленчуци, а също така и с огромни галапагоски костенурки, чието месо много се цени.

Когато някой кораб на път за дома се отбиел тук, обезателно прибирал всички писма, пуснати в старата кутия на брега. Сега вместо кутия там стои празна бъчвичка. И сега риболовните съдове, плаващи на североизток, а и други кораби на път от островите към материка прибират цялата кореспонденция и я предават на пощенските станции в Панама или Сан Диего. И колкото и да е странно, но оставените тук писма — с марки или без марки — достигат рано или късно до адресата.

През нощта водех яхтата почти напосоки, като от време на време подрямвах, а на разсъмване се намерих в пролива между остров Нарбъроу и залива Тагъс. Влязох в залива и хвърлих котва. После се спуснах в каютата за „малка дрямка“. Спах през целия ден и цялата следваща нощ.